Р Е Ш Е Н И Е № 480 Гр. София, 14 декември 2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение в публично заседание на петнадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА СВЕТЛА БУКОВА при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и в присъствието на прокурора ДАНИЕЛА МАШЕВА, като разгледа докладваното от съдия Букова наказателно дело № 607 по описа за 2023г., за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.346, т.2 от НПК. Образувано е по касационни жалби от защитниците на подсъдимите И. К. Д. и Р. Х. Н., както и от частния обвинител Б. М. М. срещу присъда № 1 от 01.02.2023 г., постановена по ВНОХД № 1014/20 по описа на САС, с която е отменена присъда на Софийски окръжен съд по нохд № 720/2017 г. и подсъдимите са признати за виновни за престъпление по чл.199, ал.1, т.3, пр.1, вр. чл.198, ал.1, вр. чл.20, ал.2, вр ал.1 НК /във вр. с чл.63, ал.2, т.2 НК за подс. Р. Н./, като са им наложени наказания лишаване от свобода за срок от шест години за подс. Д. и четири години – за подс. Н.. В жалбата и допълнението към нея, депозирани от защитника на подс. Д. /адв. К./ се сочат всички касационни основания по чл.348, ал.1 НПК. Нарушението на материалния закон е обосновано с липсата на доказателства за участието на подсъдимия в отнемането на процесната инкриминирана вещ и в нанасянето на телесна повреда спрямо пострадалия. Конкретно се изразява несъгласие с изводите на съда за включването на Д. в нанасянето на удари и преценката им като допринасящи за телесното увреждане, тъй като в случая е установено кой е причинил съставомерната последица. По отношение на процесуалните нарушения се сочи превратно тълкуване на доказателствената съвкупност, едностранчив и незадълбочен анализ на доказателствата по делото в светлината само на обвинителната теза в разрез с чл.13,14,15 и чл.107, ал.3 НПК. Несъгласието на съда за липсата на предизвикателно поведение от пострадалия е неясно на кои доказателства почива, като не били изложени мотиви за това. Лишен от анализ бил коментарът на свидетелските показания без отчитане на заинтересованост в тези на пострадалия и на неговата приятелка. Липсвали изложени съображения и за отказа на съда да кредитира заключението на тройната СМЕ относно вида на телесната повреда и начина за получаването й, а позоваването на арбитражната такава е направено бланкетно, без коментар на противоречията между отделните заключения. Изложени са доводи и за явна несправедливост на наказанието, свеждащи се до сочени обстоятелства с характер на изключително смекчаващи отговорността с оглед прилагането на чл.55 от НК, както и на чл.66, ал.1 от НК при изтеклия времеви период от деянието. Пред ВКС подс. Д. е упълномощил и втори защитник /адв. Н./, от когото също е постъпило допълнение към касационната жалба с позоваване на вече посочените касационни основания с допълнително изложени аргументи. Оспорена е приетата квалификация на телесната повреда като тежка с оглед разрешенията на ППВС № 3/79 г. и се възразява срещу изразеното становище на съда за „замъгляване“ на действителния вредоносен резултат от тройната съдебна експертиза, което практически означава, че тежката телесна повреда е нещо временно и с лекарската намеса преминава успешно, но отговорност следва да се носи именно за нея. Твърди се непълнота в мотивите на съдебния акт относно критикуваните съображения на окръжния съд и относно аргументите на страните, както и наличие на противоречие, непозволяващо да се узнае действителната воля на съда. Без коментар били оставени допълнителни доводи на защитата за липсата на съставомерност на деянието, за недоказан общ умисъл, за възможността да е налице ексцес на умисъла при приетото спъване и отнемане на часовника само от другия подсъдим. САС не е посочил въз основа на кои факти е основал извода за намерението на Д. да участва в отнемането на часовник или друг предмет, след като не е ясно дали въобще е видял вземането на вещта, дали е упражнявал владение върху нея или е имал отношение към това впоследствие. Изложеното за пребъркване на джобовете не можело да послужи за извод в тази насока, тъй като няма обвинение за това, но дори да е така, то не е оценено оставянето на пълен с пари портфейл. Твърди се също липса на аргументация относно фактически обстоятелства, преценени по различен начин от СОС, а именно отношенията на пострадалия и свид. А. И. и защо се приемат за безпристрастни показанията им, като в противоречие с това е счетено, че са близки помежду си /л.16 от мотивите/. Неясно било и на какво се основава извода на САС за невярност на обясненията от подсъдимите и показанията на част от свидетелите относно наличието на интимна връзка на подс. Н. и свид. Р. И. за разлика от окръжния съд, който е отчел съществуващите лични отношения. Безмотивно според защитата е и отреченото местонахождение на свидетелите Т., С. и Т. на процесното място към инкриминирания момент, а отношенията им с подсъдимите са неизяснени, като не е отчетена и употребата на значително количество алкохол - концентрат от пострадалия. В съдебния акт липсвали мотиви защо са преценени като голословни подробните изводи на първата инстанция относно невъзприетите показания на свид. А. и е взето бегло отношение по подробните доводи за недостоверност на показанията за отнемането на часовник. Оспорена е и извършената оценка на експертните заключения по съдебномедицинските експертизи /СМЕ/с довода за формалното възприемане на едно от тях без проверка на останалите доказателствени материали относно механизма на причиняване на травмите и автора им, броя на ударите, вида на телесната повреда след проведеното лечение на крайника, както и евентуалното отражение на наличните придружаващи заболявания към оздравителния процес. От друга страна, без да разполага със специални знания, съдът е оценил като неправилно заключението на тройната СМЕ и най-вече не е дал отговор на направеното възражение за приемането на тежка телесна повреда при прогнозата на вещите лица за пълно излекуване. Относно несправедливостта на наказанието се акцентира на неправилно оценените невключени в обема на обвинението факти като отегчаващи, недостатъчното отчитане на смекчаващите отговорността такива, както и на изтеклия времеви период от деянието и неправилно мотивирания отказ за приложение на чл.55 НК. Изложени са и възражения по жалбата на частния обвинител, тъй като без основание е поискано увеличаване на наказанието. По жалбата от защитника на подс. Н. е изразено становище за основателността й, като е отправено искане аргументите в нея да не се разглеждат като такива за необоснованост на съдебния акт, а за неизпълнение на процесуални задължения относно събирането и преценката на доказателствата, превратност при обсъждането им, игнорирането на определени доказателства и оттам на нарушение на правото на защита и на правилата, водещи до законосъобразно формиране вътрешното убеждение на съда. Въз основа на тези доводи се иска отмяна на атакуваната присъда и връщане на делото за разглеждане от друг състав на САС за отстраняване на допуснатите процесуални нарушения. В жалбата и допълнението към нея от защитника на подсъдимия Р. Н. /адв. П./ също се сочат всички касационни основания по чл.348, ал.1 НПК. На първо място са изложени твърдения за недопустимото квалифициране на деянието във връзка с чл.63, ал.2, т.2 от НК, вместо по посочената от обвинението разпоредба на чл.63, ал.1, т.3 от НК, като наличното в обвинителния акт несъответствие между фактическо обвинение и правна квалификация представлява съществено процесуално нарушение, налагащо връщане на делото в досъдебната му фаза. Оспорени са изводите за реализирането на грабеж, като в тази насока се излага виждането на защитата за негодността на събраните доказателства да установят елементите от фактическия състав на деянието, включително мотивите за извършването му и преминаването на инкриминираната вещ в чуждо владение. Счита се, че САС е допуснал съществено процесуално нарушение при анализа, оценката и проверката на фактите заедно и поотделно и в съвкупност с всички данни и обстоятелства по делото, при което е направил неверни изводи за наличието на съставомерно деяние по чл.199, ал.1, т.3, вр. чл.198, ал.1 НК от обективна и субективна страна. Процесуалната дейност на първоинстанционния съд не е била изследвана внимателно, задълбочено, всестранно и логически последователно. Това е довело до неправилни изводи не само за наличието на грабеж, вида на телесната повреда и формата на умисъла, но и при определяне на наказанието. Относно проведените експертни изследвания също са изложени възражения срещу приетото заключение на арбитражната експертиза, вместо на изготвеното от тройната такава, която е провела изследвания и е установила липсата на скъсяване на крайника, започнал оздравителен процес и ненужната втора оперативна намеса. Посочени са и нарушения в досъдебната фаза, свързани с допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствата и доказателствените средства, касаещи издирване на лицата, посочени само с малко име и намерили инкриминирания часовник, изискване на записи от камери пред процесната дискотека, както разпит на присъствалите в нея лица. По справедливостта на наказанието са изложени доводи за неправилност на извода за наличието на лоши характеристични данни за подс. Н., тъй като понастоящем доказателствата по делото били в обратния смисъл, а освобождаването му от наказателна отговорност с налагане на административно наказание датира от 2013 г., когато е бил в младежка възраст и незрял. Направено е искане за отмяна или изменение на атакуваната присъда, като се приеме за правилно постановеното от първата инстанция, но се намали наказанието и се приложи разпоредбата на чл.66 НК, а при установяване на изтекла абсолютна давност след прилагане на редукция по реда на чл.63, ал.1, т.3 НК – да се прекрати водено срещу подс. Н. наказателно производство. Частният обвинител Б. М. М. също е депозирал жалба срещу присъдата на САС в частта й относно определеното наказание лишаване от свобода спрямо подс. И. Д.. В подкрепа на искането за увеличаване на размера му на дванадесет години са изложени съображения за високата обществена опасност на деянието, извършено с „изключителната арогантна жестокост и безкомпромисна бруталност, целяща да осакатява“. В касационното съдебно заседание частният обвинител и новоупълномощеният му повереник /адв. П./ молят да не се уважават жалбите на подсъдимите, тъй като в по-голямата й част присъдата е правилна, законосъобразна и справедлива. Основана е на преценените за непротиворечиви свидетелски показания, като се отчетат и разминаващите се обяснения на подсъдимите в двете фази на процеса. Поддържа се депозираната жалба с искане за увеличаване наказанието на подс. Д. на 12 години, тъй като престъплението е жестоко и е можело да доведе до убийство. Подсъдимият Р. Н. и защитникът му се явяват в съдебно заседание и поддържат жалбата срещу въззивната присъда с искане за отмяната й или намаляване на наказанието. Акцентират, че изложените доводи не касаят обосноваността на съдебния акт, а сочат допуснати процесуални нарушения, свързани с липсата на мотиви относно невъзприетата част на първоинстанционната присъда, с липсата на отговор на доводите в жалбата, както и на аргументация относно невъзприетите свидетелски показания. Мнението на съда е било формирано не въз основа на вътрешното му убеждение, изградено след преценка на мнението на вещите лица, а след приемане на арбитражната експертиза без обяснение защо не се зачита заключението на тройната такава. Несправедливо не са били отчетени в пълен обем и смекчаващите отговорността на подс. Н. обстоятелства към настоящия момент /близо девет години след инкриминираната дата/, а именно семейното му положение, грижата за малко дете, липсата на криминални прояви. Подсъдимият И. Д. и защитниците му също заявяват поддържане на доводите в жалбите, като акцентират на неправилното приложение на материалния закон, изразяващо се в осъждането за телесна повреда с характер на тежка към момента на настъпване на счупването без впоследствие да е причинена загуба на опорно-двигателната функция на крайника, както и за квалифициране на деянието като грабеж без да са налице дори твърдения в обвинителния акт за отнемане на вещта. Изложените доводи за това във въззивната жалба не били обсъдени, като са изложени непълни и противоречиви мотиви, което обосновава допуснато съществено процесуално нарушение. В подкрепа на тезата за несправедливото отмерване на наказанието се сочи обосноваването му с включени в състава на престъплението обстоятелства, както и отказа да се приложи чл.55 и чл.66 НК. По жалбата на частния обвинител се изразява мнение за неоснователността й и липсата на изложени в нея конкретни аргументи за порочност на съдебния акт. Вторият защитник на подс. Н. допълва доводите с акцентиране върху отправените в жалбата критики към въззивния съдебен акт, свеждащи се до нарушения на материалния закон при квалифициране на деянието /в разрез с тълкувателна практика на ВС от 1979 г./, непълнота на мотивите относно необсъдените доводи за липса на умисъл, с нарушено право на защита от въвеждането на нови факти, по които подсъдимият не се е защитавал /относно съвместно спъване на пострадалия и нанасяне на удари спрямо него/, както и с несъгласие с оценъчната дейност на съда относно експертните заключения. Представителят на Върховна касационна прокуратура счита жалбите на частния обвинител и подсъдимите за неоснователни и предлага оставянето им без уважение. При постановяване на съдебния акт правилно е била възприета носената от всички доказателствени източници информация, която коректно е интерпретирана. Изложените мотиви се отличават с изчерпателност и детайлност, даваща възможност да бъде възприета волята на съда, обективирана в постановената присъда. Установената фактология правилно е субсумирана под състава на престъплението по чл.199, ал.1, т.3, вр. чл.20, ал.2 НК, а наложените наказания са отмерени при съобразяването на смекчаващите и отегчаващи обстоятелства и баланса между тях. За подс. Д. не би могло да се уважи искането на частния обвинител за отмерване на по-високо наказание при съобразяване на настъпилата реабилитация, добрите му характеристични данни и немалкия времеви период от деянието. За подс. Н. наказанието от четири години лишаване от свобода се явява справедливо и съответно на извършеното деяние при относителен наличен баланс между двете групи значими за отговорността обстоятелства. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт в пределите по чл.347, ал.1 НПК, прие следното: С присъда № 9 от 03.06.2020 г. по нохд № 720/2017 г.Софийски окръжен съд е признал подсъдимите И. К. Д. и Р. Х. Н. /последният като непълнолетен, но можещ да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си/ за виновни в това, че на 08.11.2014 г. в гр. Ботевград в съучастие по между си като съизвършители причинили на Б. М. М. средна телесна повреда, изразяваща се в трайно затруднение движението на десния долен крайник за срок от около 7-8 месеца, поради което и на основание чл.129, ал.1, вр. ал.2, вр. чл.54 НК на И. Д. е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от три години, а на Р. Н. – на основание чл.129, ал.1, вр. ал.2, вр. чл.63, ал.1, т.3 НК е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години и шест месеца. Постановен е общ режим за изтърпяване на наказанията и за двамата подсъдими. С присъдата те са признати за невиновни и оправдани по обвинението да са отнели чужда движима вещ – ръчен часовник на стойност 405 лв. от владението на Б. М. с намерението за противозаконното й присвояване, както и да са причинили тежка телесна повреда на пострадалия, изразяваща се в счупване на костите на дясната подбедрица, усложнено с липса на костно срастване, довело до развитието на остеопороза, скъсяване на крайника, атрофия на мускулатурата, невъзможност за използване на крайника за ходене, довело до осакатяването му. По протест на прокурор от Софийска окръжна прокуратура и жалби на останалите страни постановената присъда по делото е отменена от САС с нова такава, с която подсъдимите са признати за виновни в това, че на 08.11.2014 г. в гр. Ботевград в съучастие като съизвършители по между си, като непълнолетният, но навършил 17 години Р. Н. е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, са отнели чужда движима вещ – ръчен часовник на стойност 405 лв. от владението на Б. М. с намерение противозаконно да я присвоят, като употребили за това сила и грабежът е придружен с тежка телесна повреда, изразяваща се в счупване на костите на дясната подбедрица, усложнено с липса на костно срастване предвид тежестта на фрактурата, довело до развитие на остеопороза, скъсяване на крайника, атрофия на мускулатурата, невъзможност за използване на крайника в акта на ходене, довело до осакатяване на десния долен крайник на пострадалия. Поради това на основание чл.199, ал.1, т.3, пр.1, вр. чл.198, ал.1, вр. чл.20, ал.2, вр. ал.1 НК на подс. И. Д. е наложено наказание лишаване от свобода за срок от шест години, което да се изтърпи при първоначален строг режим, а на подс. Р. Н. – на основание чл.199, ал.1, т.3, пр.1, вр. чл.198, ал.1, вр. чл.20, ал.2, вр. чл.63, ал.2, т.2 НК - лишаване от свобода за срок от четири години с определен първоначален общ режим за изтърпяване. В тежест на подсъдимите са възложени разноските по делото, включително и направените такива от частния обвинител. Подлежащите на разглеждане на първо място доводи по жалбите на подсъдимите за допуснати процесуални нарушения по смисъла на чл.348, ал.1, т.2 НПК са идентични по същността си и позволяват общото им обсъждане. Те не могат да се счетат за основателни при проследяване процесуалния развой на делото, сочещ за проявената усърдност от страна на САС в изпълнение на изискването по чл.13 НПК за разкриване на обективната истина. В съответствие с правомощията си в тази насока за цялостната проверка на първоинстанционната присъда, въззивният съдебен състав е провел допълнително съдебно следствие, в рамките на което е приобщил всички възможни и счетени за значими с оглед предмета на делото гласни и писмени доказателства. Така е постановил допълнителен разпит на пострадалия Б. М., разпит на свидетелката Р. И., извършил е разпити по делегация на свидетеля В. В. и чрез видеоконферентна връзка на свидетеля В. Д.. Наред с това е изискал и приобщил по делото редица писмени доказателства –писмен отговор от община „Ботевград“ за обект „Ротонда“ в града относно пускането му в експлоатация, писмо от СОС за липсата на заведени граждански производства от Б. М. срещу подсъдимите за имуществени и неимуществени вреди, скица на обектите на местопроизшествието. В съответствие с преценката си за необходимостта от специални знания за решаване на част от спорните въпроси по делото, а именно естеството на причиненото телесно увреждане на пострадалия и възможния механизъм за получаването му, САС е назначил и изслушал експертни заключения по два броя медицински експертизи – тройна такава с три допълнения към нея и повторна четворна експертиза, счетена за арбитражна по характера си предвид наличното в досъдебното производство заключение на основната СМЕ. Използваният процесуален подход за попълване на доказателствената съвкупност не търпи упрек, а е израз на професионално усърдие, като задълбоченото й обсъждане от съда е ясно изводимо и в съответствие с изискването на чл.107, ал.5 от НПК. Необходимостта от провеждането на въззивно съдебно следствие е била съзряна още при насрочване на съдебното заседание, към който най-ранен момент са относими и правомощияга на втората инстанция в тази насока. Тук е мястото да се отбележи, че сочените в жалбата от защитника на подс. Н. пропуски за събирането на конкретно посочени доказателства още в досъдебната фаза на първо място не са основание за връщане на делото в досъдебната му фаза дори от страна на първата инстанция, а още по-малко касаят дейността на въззивния съд, който единствено би могъл да допълни действията на първата инстанция по събирането и проверката на доказателствата, както е сторено и в конкретния случай. Поради това и възражението, че липсва пълно, обективно и всестранно изследване на всички обстоятелства е неоснователно, като се държи сметка и за това, че не е обективно възможно, а и ненужно всякога да се изясняват детайли, неотносими към съставомерните елементи на престъплението. На следващо място извеждането на правнозначимите факти в настоящия случай не може да се приеме за извършено в нарушение на процесуалните правила и формалната логика, като са изложени достатъчно съображения за възприетите доказателствени източници и как установените на тази база факти са относими към предмета на делото, а противоречията помежду им са коментирани по изискуемия професионално издържан начин с ясно излагане на причините за възприемането на едни и отхвърлянето на други. В този смисъл не може да бъде споделен и довода за липсата на съответни по чл.305, ал.3 НПК мотиви към съдебния акт. При обсъждането на противоречивите гласни доказателства изрично е посочено защо не се кредитират показанията на групата свидетели, установяващи изгодни за подсъдимите факти, като невярно в жалбите се твърди, че това е сторено произволно и с ненужно отправена критика към различната преценка на първоинстанционния съд. За да възприеме казаното от пострадалия и близките до него свидетели САС не само е отчел логичните и последователно поддържани техни твърдения, липсата на заинтересованост, проявена чрез гражданскоправни претенции към подсъдимите, но е съпоставил и констатирал като идентична на казаното от тях информацията, съобщена от напълно безпристрастни свидетели, каквито са В. Д., А. А. и В. В.. От тях само показанията на А. са били предмет на преценка от първата инстанция, поради което е напълно обяснимо и изграждането на нова, по-пълна и съответстваща на действителността фактология, съобразена с установеното от новоприобщените доказателства. На тази основа и съобразно вътрешното си убеждение въззивният съд разполага с правомощието да изрази различна оценка на вече анализираните от окръжния съд доказателства и да коригира фактическите му изводи, включително и да изрази мотивирано несъгласието си с тях, в което всъщност се изразява и смисълът на извършвания въззивен контрол върху първоинстанционната дейност. Този подход на САС не е неправилен и не може да се счете за реализиран в нарушение на процесуалните правила, каквито са множеството доводи в касационните жалби от защитниците на подсъдимите. На първо място в мотивите на съдебния акт изрично и аргументирано е посочено с кои приети от първата инстанция фактически положения, въззивният състав не е съгласен, най-значимите от които са поводът за конфликта между пострадалия и подсъдимите, отнемането на инкриминираната вещ от владението на пострадалия и медико-биологичното естество на причиненото му увреждане от нанесените му удари. Изводът относно наличието на интимни отношения между свидетелката И. /дъщеря на приятелката на пострадалия/ и подс. Н., които да са поставили основата на първоначалното словесно спречкване от страна на пострадалия М. с основание е приет за неправилен, тъй като не просто е отречено да е установено съществуването на такива отношения, но е обсъдена липсата на доказателства да е проявен интерес към тях от страна на М.. Връзката му със свид. И. в този момент, без фактическо съжителство, не е пренебрегната, но единствено наличието й не дава основание да се счита, че той е знаел, споделял или се е намесвал дори с обсъждане на евентуалните интимни връзки на нейната дъщеря от предходен брак. Твърденията и на тримата свидетели /М., И. и И./ за обратното не са опровергани само въз основа на обяснението на подс. Н.. По-същественото е, че с решаващо значение за преценката на съда относно приетата различна причина за възникналото спречкване, както и инициирането му от подс. Н. първоначално пред количка за сандвичи, е установеното чрез показанията на свид. Д. положение по този въпрос. Именно на неговите счетени за обективни и безпристрастни твърдения за възприето адекватно състояние на пострадалия и провокативно поведение на подс. Н. съдът е основал извода си, като е отхвърлил твърдението на защитата за сериозно алкохолно повлияване на М.. В съответствие с неподлежащата на контрол, но правилно формирана и убедително защитена констатация на съда са счетени за недостоверни противоречащите на тези факти показания на свидетелите Т., С. и Т., за което невярно се твърди да не са посочени съображенията му /обратното е видно на стр.20-23 от мотивите към присъдата/. Изводът, че тримата не са се намирали в близост на мястото на нанасяне на побой от страна на подсъдимите – до будката на охраната на комплекса „Ротонда“, е основан и на производните показания на свидетеля К. К., полицейски служител, дошъл по сигнал за инцидента и получил информация за него не само от пострадалия, но и от починалия по-късно /и поради това останал неразпитан от съда/ пазач Х. К., описал нанасянето на побой от две лица. Изчерпателните съображения в тази насока не се нуждаят от допълване, а несъгласието на защитата с тях е напълно разбираемо, но не сочи за процесуален пропуск на съда. За развитието на следващата част от конфликтната ситуация и установяване на фактите, свързани с догонването на пострадалия, нанасянето на побой от двамата подсъдими, финализирал с вземането на часовника от ръката на пострадалия от подс. Н. и пребъркването на джобовете му от подс. Д., съдът също е посочил и обсъдил доказателствените източници, сред които логично са показанията на пострадалия и приятелката му, чиято заинтересованост е отхвърлено да е в степен, обосноваваща невярност на твърденията им. Акцентирано е и на съответствието, открито в казаното от свид. А. А., което е било пренебрегнато от първата инстанция. Невярно се твърди, че за разлика от първоинстанционния съд, САС не е посочил съображенията си в тази насока. Точно обратното, наред с отправената критика за изопачаване показанията на този свидетел и голословното им отхвърляне, акуратно е отбелязан моментът на предоставените от него сведения /по-малко от месец след деянието, а не шест месеца по-късно, както е счел окръжният съд/, като очевидно е отказано да се отрече местонахождението на свидетеля на мястото на инцидента само защото според съда не е посочил убедителна причина за това, както и с оглед ненамесата му в конфликта, непредставянето му пред дошлите полицейски служители и неузнатото на място обстоятелство за счупване крак на пострадалия. Показанията на посочените свидетели са счетени за правдиви и след проверка на възможността да възприемат безпрепятствено случилото дори при евентуално непремахнати ограждения на намиращия се в близост до мястото на инцидента обект „Ротонда“, за чието откриване са изискани и получени отговори от община Ботевград. Коректно, отчитайки свидетелските показания за наличието на ограда, независимо от приключилите строително-монтажни работи по обекта към откриването му на 29.11.2013 г. и липсата на ремонтни такива след това, съдът е приел, че това не е попречило на видимостта на свид. Д., като решаващото съображение в тази насока е потвърждаването им и от свид. А.. За възприетото отнемане на инкриминирания часовник от ръката на пострадалия САС също е посочил съображенията си, като освен на казаното от пострадалия и свидетелите – очевидци се е позовал и на показанията на новоразпитания свид. В., сочен още в първата инстанция като лице, чуло разговор, проведен от пострадалия с бащата на подс. Н. в деня след инцидента. Преценката за кредитиране на казаното и възприемането му именно по начина, сочен и от пострадалия е принадлежаща на съда, но следва да се отбележи, че тя не е нелогична или превратна, тъй като е напълно житейски обяснимо обаждането на родителя на подсъдимия Н. да е било провокирано именно от желанието за разграничаване от инкриминираните действия. В допълнение към изложеното по този въпрос следва да се отбележи и че състоялият се разговор категорично затвърждава факта на липсващата вещ непосредствено след деянието, но пък очевидно влиза в противоречие с твърдението на свид.С., че при тръгването им пострадалият е бил с часовник на ръката. Не на последно място проведеният телефонен разговор установява и липсата на каквото и да е съмнение у пострадалия за механизма, по който е бил лишен от часовника си. На този фон несъобщеното му отнемане към момента, в който се е намирал в безпомощно състояние на земята е без всякакво значение и въз основа на него САС също аргументирано е отказал да се съгласи с извода на окръжния съд за недоказаност на обвинението в тази му част. По този въпрос също са изложени съображения, които обяснимо се критикуват от защитата, но несъгласието с тях не опровергава коректното им отразяване в съдебния акт. При изчерпателно изложените и съвкупно преценени гласни доказателствени източници за приетите факти относно причината за конфликта, подгонването на пострадалия от страна на двамата подсъдими, спъването му от подс. Н., нанесения му съвместен побой и непосредствено след това на отнемане на вещта му от Н. с пребъркване джобовете на якето му от подс. Д., логично съдът е приел за опровергани обясненията на подсъдимите в смисъл, целящ разграничаването им от отнемането на инкриминираната вещ и придаващ различен характер на насилствените им действия. Те не са игнорирани произволно, а са задълбочено обсъдени и оценени само като тяхно защитно средство. Неоснователно е и оплакването за противоречиво фактическо изложение на действията, приети за осъществени от подс. Д., чрез които е взел участие в деянието, както и за надхвърляне по този начин на въведените обвинителни рамки. Внимателният прочит на изложените мотиви на съдебния акт не оставя каквото и да е съмнение, че са ясно разграничени действията на всеки от извършителите при нанасянето на побой, като спъването на пострадалия е прието за реализирано от другия подсъдим. Този фактически извод не може да се счете за променен и противоречиво разглеждан при обсъждане правната страна на деянието въз основа на отчетените съучастнически действия и направеното общо заключение за употребената сила, при което е посочено, че това е сторено, чрез събарянето на М. на земята от двамата извършители. Относно възможния механизъм на причиняване на телесното увреждане и неговия медико-биологичен характер правилно са ползвани експертни знания, като и в тази насока САС е проявил дължимата активност за пълното изясняване на обстоятелства, за които назначеният в досъдебното производство експерт изрично е заявил, че не е могъл да съобрази в пълнота с оглед ранния етап от лечението и продължилия и след това възстановителен период за пострадалия. При правилно преценената необходимост в тази насока е допуснато ново експертно изследване с участието не само на съдебни лекари, но и на ортопед- травматолог, а при възникналите противоречия с първоначално даденото заключение и в отговор на доводите на страните е назначена повторна експертиза в още по- разширен състав с включването и на експерт – специалист по образно изследване, чиято компетентност е спомогнала за изясняване в детайли на проведените множество изследвания на пострадалия в сравнително дълъг времеви период в различни лечебни заведения. Без съмнение съдът не би могъл да оценява като неправилно което и да е от обсъжданите заключения, доколкото сам не разполага с нужната за това компетентност, но значимото му правомощие в случая е да прецени на кое от тях да основе изводите си, отчитайки не само числения състав на експертите и тяхната специалност, но и възможността за лесна проследимост и достатъчна обоснованост на изводите им. С тази задача в крайна сметка въззивният съдебен състав се е справил, като ясно е посочил защо счита за значими именно отговорите, дадени от вещите лица в повторната, наречена арбитражна експертиза, въз основа на която е отказал да се позове на предходното заключение. Действително експертният подход за първоначално депозиране на крайните изводи, а впоследствие на аналитичната част от извършеното повторно изследване е необичаен и до известна степен затруднителен при обсъждане на заключението, но в никакъв случай не може да се счете, че това опорочава приобщаването на експертното становище към доказателствената съвкупност, тъй като е спазен реда по чл.282 НПК, страните са били своевременно запознати с писмените констатации, а впоследствие са и участвали активно при обсъждането им, поставяйки въпроси към експертния състав. Всички дискусионни части не са оставени без внимание от страна на съда, който обстойно е мотивирал счетеното за компетентно становище на вещите лица относно медико-биологичното естество на причиненото увреждане на пострадалия. Същественото различие между двете изследвания се свежда не до спора дали е тежка или средна причинената травма- многофрагментно счупване на дясната подбедрица /която всъщност е правен въпрос, макар и разрешим с експертни знания/ и възможния за причиняването й механизъм, а относно това налице ли е за в бъдеще трайна увреда на основна функция на крайника и как същата следва да се оцени от медицинска гледна точка – като осакатяване на крайника /според арбитражната експертиза/ или две по-леки увреждания – трайно затруднение движението на десен долен крайник и постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота /според тройната такава/. Именно счетеният за по- убедително експертно защитен отговор на значимия въпрос относно степента на засягане двигателната функция на крака, както и на неотречената възможност процесното телесно увреждане да настъпи при нанасяне на побой по начина, съобщен от пострадалия и подкрепен от кредитираните свидетелски показания /при високоенергийна травма от действието на директни удари в областта на счупените кости с наслагващ се характер с различни направления на фрактурните линии, невъзможна за получаване единствено при падане с фиксирано към терена стъпало и усукване на крайника около оста му/, е дало основание за извода, че е налице причинна връзка между действията на подсъдимите и нараняването. Наред с това е изяснено, че същото и понастоящем е налично и в сериозна степен засягащо двигателната функция на крайника. Подробно възпроизведените разяснения на вещите лица по поставените въпроси е безпредметно да се повтарят, но в отговор на касационните доводи на първо място следва да се посочи, че въз основа на проучената медицинска документация е изяснено с категоричност наличието на скъсяване на крайника на пострадалия, макар и с по-малко от първоначално посочените в медицинската документация 7 см., за което са отчетени и свидетелските показания на лекуващия му лекар – д-р Г., чиято достоверност не е поставена под съмнение, независимо от добросъвестно заявената липса на измерване. На следващо място необходимостта от първоначалната операция е вън от съмнение при състоянието на крайника /с опасност от неправилното му зарастване в позиция, изключваща функционалната му употреба/, а втората такава е достатъчно ясно обяснена не с оглед оперативен пропуск, а с констатираната липсата на възможност за костно срастване поради разместване и резорбция на фрагменти от костта, заместени с изкуствено вещество. В най-голяма степен значим е категоричният експертен извод, че при развилото се усложнение – Зюдекова остеопороза и наложилият се продължителен имобилизационен период за крайника се е стигнало до трайно увреждане на засегнатите анатомични структури в областта на подбедрицата и глезенната става, наличие на ограничения в обема на движенията, съпроводени с болки не само в областта на увреждането, но и на отдалечени места в структури, свързани с изправянето, стоежа и походката. Постигнатият „оздравителен ефект“ е в максимално възможния обем и не се очаква подобрение във функцията на крака, а прогресиращо и задълбочаващо се развитие на наличните усложнения, водещи до все по-тежки ограничения в процеса на ходене и продължителността за използване на крайника. Поставеният от съда акцент върху тези основни положения на възприетото експертно изследване не е направено формално, както се твърди в от касационните жалбоподатели, а е сторено коректно с ясен отговор на въпроса защо то се счита за по-убедително. В тази връзка на първо място е отбелязано несъгласието с изводите на тройната експертиза за лошо лечение на травмата, тъй като са противоречиви на цитираните медицински документи /епикриза от 25.02.2016 г. на МЦ по рехабилитация и спортна медицина – Плевен/ и изразеното им впоследствие допълнително становище за правилно поставени индикации за оперативно лечение и подбрани методи за фиксация на счупените фрагменти. Нещо повече отчетено е и становището на тези вещи лица след актуалното изследване на пострадалия за персистираща анкилоза /неподвижност/ на дясната глезенна става в неблагоприятна позиция, с ограничени движения в дясната колянна става и нормални движения в тазобедрената такава, което е нарушение на функциите на крайника, макар и без пълната им загуба. Отделно от това изрично е подчертано, че крайните изводи на тройната експертиза не се възприемат, тъй като се основават не на действителния вредоносен ефект на причинената травма, а на постигнатия резултат от проведеното лечение, към което деянието на подсъдимите няма отношение. На следващо място САС изрично е контролирал и с основание не се е съгласил дори принципно със становището на окръжния съд за прекъсване на причинно-следствения процес от настъпилите впоследствие усложнения поради лоша медицинска грижа, каквато в процесния случай е приел и че не се установява. Все във връзка с изводите си за неубедителност на изследването от тройната експертиза съдът е извършил детайлно проследяване на несъмнено установените медицински грижи спрямо пострадалия в рамките на продължителен времеви период – веднага след деянието до 26.02.2019 г., като на това основание също е счел за обосновано и посоченото експертно становище на разширен колектив от вещи лица, сред които и такова с научна степен в областта на образните изследвания, позволяващи в по-голяма степен правилна медико-биологична оценка на травматичното увреждане въз основа на специализираното разчитане на приложените по делото материали. Противоречието, на което се акцентира от страна на защитата - за очакваното подобрение в състоянието на пострадалия и пълното му излекуване действително е налично /на стр.12 от аналитичната част от експертизата/, но то е изяснено и преодоляно с разясненията на вещите лица в съдебно заседание /в с.з. на 01.02.23 г. – отг. на доц. А. на л.855 от съд. дело/, според които направената прогноза за подобрение е относима само за съпътстващите болестни увреждания – възпалителни процеси на коленната и тазобедрената стави, но не и на самия травмиран крак в областта на глезена. Значителните ограничения в движенията му не могат да настъпят предвид възрастта на пострадалия и килограмите му. В мотивите на съда така даденото разяснение не е изрично коментирано, но очевидно е отчетено, за да се възприеме за меродавен същият извод – относно липсата на оздравителен ефект и конкретно на нормалната функция на крайника. Независимо от преодоляното понастоящем скъсяване, както и на вече наличното костно срастване, постигнато чрез изкуствено вещество и специални методи за закрепване на отделните фрагменти, и другите настъпили подобрения, в крайна сметка с решаващо значение е продължаващото развитие на усложнение в областта на глезенната става. Компетентно направената прогноза за невъзможността то да се преодолее, както и че със сигурност ще прогресира и ще води до все по-тежки ограничения в процеса на ходене, сочи за наличието на значимия в експертно утвърдената практика белег за естеството на обсъжданото увреждане, а именно – отнемане възможността за извършване на основните функции на крайника /“Съдебна медицина“, проф. д-р Стойчо Раданов, изд. „Сиела“, 2009 г., стр. 269/. Въз основа на изложените съображения касационната инстанция счете, че изводът за неправилност на тройната експертиза е направен не голословно, а въз основа на друго експертно заключение, чието назначаване е било породено от необходимостта да се изследват повторно с помощта и на друг специалист на същите въпроси. Приетото като убедително защитено заключение и поставянето му в основата на решаващите изводи относно вида на причинената телесната повреда е в съответствие с вътрешното убеждение на съда, а то е формирано без да са допуснати твърдените нарушения при оценката му, поради което за касационната инстанция не е налице правомощие да се намесва в нея. Предвид тези съображения касационната инстанция счете за неоснователни всички доводи в жалбите от защитниците на подсъдимите, касаещи липсата на пълноценно съдебно следствие от апелативната инстанция или на задълбочен анализ на ценените доказателствени източници по всички значими за решаване на делото обстоятелства. Не са допуснати нарушения, накърняващи правото на защита на подсъдимите, свързани и с игнориране на доводите им, като несъгласието с дадения от съда отговор не сочи за наличието на подобен пропуск. Изрично следва да се посочи, че възраженията на страните в депозираните жалби и в устните прения по същество са били толкова многобройни и хаотично поднесени при смесването на значими такива с напълно несъществени за спора /подход, видим и при обосноваване на някои от касационните основания/, че е напълно обяснимо част от тях да не са били детайлно обсъдени от съда. Въпреки това той е изпълнил задължението си в тази насока, като на една част изрично е давал отговор, а на друга – той се съдържа в приетите съображения за обратно направените изводи, поради което неоснователно се отправя такъв упрек към дейността му. Така не би могло да се изисква подробно излагане на доводи по редица поставени от защитата въпроси като тези възприета ли е била от подсъдимите паричната сума в портфейла на пострадалия и точния момент за това; причините, поради които не са отнели и нея; как е постигнат общ умисъл за отнемане на вещи успоредно с нанасянето на побой над лицето, както и по каква причина е пристъпено към повторна операция на пострадалия 30 дни след първата такава, защо не е измерено точно скъсяването на крайника и др. в същата насока. Неоснователни са и оплакванията за неспазване на материалния закон, следващо от допуснати процесуални нарушения, свързани с изясняване на значимите за отговорността на подсъдимите обстоятелства. Обсъденото вече процесуално издържано установяване на фактите по делото, без данни за неясно формиране на вътрешното убеждение на съда или в нарушение на процесуалните правила, е обусловило и възможността за тяхната коректна правна оценка. Последната е в съответствие с материалния закон, който е приложен правилно. Възраженията в жалбите относно реализирането на обективните и субективни признаци на престъплението грабеж, придружен с тежка телесна повреда в голямата си част всъщност почиват на твърденията за неправилни фактически констатации за отнемането на инкриминираната движима вещ, което касае обосноваността на присъдата и не би могло да се обсъжда като касационно основание. Оспорен е и изводът за съучастие между подсъдимите при приетото отнемане на вещта само от страна на подс. Н. и липсата на каквото и да е отношение на подс. Д. към тази вещ впоследствие. При изяснената фактология по делото в съответствие с отправеното искане от страна на частното и държавното обвинение апелативната инстанция е счела за неправилна преценката на окръжния съд за липсата на реализирано противозаконно отнемане на вещта. В тази насока са изложени обстойни и верни съображения за осъществено от обективна страна деяние чрез насилственото отнемане на вещта от чуждо владение и придружаването му с причиненото тежко телесно увреждане. Относно съучастието изрично е акцентирано на характера на престъплението като сложно съставно и принципната възможност всеки от извършителите да участва в отнемането на вещта или упражняването на сила. В процесния случай е установено нанасянето на удари от страна и на двамата подсъдими, независимо, че пръв е започнал подс. Н. след спъване на пострадалия и именно той е свалил часовника му. Използваната от тях сила в условно отграничената втора част от конфликтната ситуация е била функционално предназначена да улесни отнемането му, тъй като е послужила за преодоляване съпротивата на пострадалия. Ясно откроените действия на подс. Д. към момента на деянието позволяват да се приеме за верен изводът за участието му в грабеж, без да е необходимо изясняването на последващото негово отношение към отнетата вещ или дори евентуалното му разграничаване от разпоредителни действия на подс. Н. или тези на баща му, обмислял нейното откупуване от неустановено лице. По въпроса относно вида на придружаващата грабежа телесна повреда съдът правилно се е позовал на обсъденото експертно заключение, като крайният извод за наличието на увреждане, представляващо осакатяване по смисъла на чл.128, ал.2 НК е верен и не се налага коригирането му. Решаващото съображение на касационната инстанция за тази преценка се основава на установения в процесния случай постоянен характер на увреждането, засягащо главната двигателна функция на крака при извършване на движения и това засягане е съществено без оглед на постигнатите подобрения, които са частични и окончателно завършени към момента. С други думи налице е невъзвратима последица на увреждането на крайника – то е завинаги, и затова съобразно и установените критерии, въведени със задължителната и понастоящем съдебна практика /ПВС № 3/1979 г./ то следва да се оцени като осакатяване. Възприетите експертни изводи за необратимост на увреждането в глезенната става, независимо от постигнатите към момента частични подобрения в движенията, оставащи с трайно ограничен обем, позволяват извода, че наличната тежка телесна повреда не е преодоляна и не може да се счете за прераснала в средна такава понастоящем, в която насока са развити доводи от защитника на подс. Д.. От субективна страна правилно е приета оспорената от защитниците на подсъдимите общност на умисъла, демонстрирана с едновременност на действията на всяко от лицата и възможността същите да се възприемат взаимно с оформени в съзнанието им ясни представи за противоправното посягане спрямо чужда вещ и избрания начин за прекъсване на владението върху нея. Вярно в същата насока е оценен и посочения в обстоятелствената част на обвинителния акт факт, установен впоследствие доказателствено, че подс. Д. е пребъркал джобовете на пострадалия. Макар и да не е изрично описано в заключителната част на обвинителния акт, това обстоятелство не е нововъведено от съда, а е част от цялостно изложената обвинителна теза и не може да се приеме за основателно възражението на касационния жалбоподател, че позоваването на него е недопустимо като накърняващо правото на защита на подс. Д., поставяйки го в изненада, нито пък че съдът по този начин е надхвърлил рамките на обвинението. Дори да не е включено като съставомерен елемент посоченото действие няма пречка да бъде оценено като демонстрация на волята на лицето, както правилно е приел САС. Поради това е неоснователно и възражението, че действията на подсъдимите сочат за ясно изразено тяхно намерение единствено да нанесат на побой спрямо пострадалия. То би могло да е относимо само за началото на конфликтната ситуация, но развитието й сочи за възникнал инцидентен умисъл за отнемане на вещи от него, реализирано след финално нанесените му удари и при привеждането му в беззащитното положение на земята, което очертава правния характер на деянието като грабеж, реализиран при съвместни и осъзнати действия на двете лица. Тези изводи не се променят само от факта на останалите във владение на пострадалия други ценности, каквато е паричната сума в портфейла му, нито пък сочат за липсваща субективна страна на деянието при установения механизъм на същото, а и при изначално липсващата обвинителна теза за предварително планиране отнемане на вещи от него, са без каквото и да е значение всички доводи относно това знаели ли са подсъдимите за носена парична сума от пострадалия, както и дали такава им е била необходима. Отправените в тази насока упреци към преценката на въззивната присъда са без основание и не могат да бъдат споделени. На следващо място установените фактически положения и конкретно различната степен на въздействие от страна на подсъдимите не дава основание в процесния случай да се приеме наличието на ексцес на умисъла, тъй като всеки е участвал активно и е възприемал действията на другия извършител, като се е съгласявал с възможните в резултат на тях съставомерни последици. По възражението от защитника на подс. Н. за неправилно приложение на разпоредбата на чл.63, ал.2, т.2 НК вместо посочената в обвинителния акт такава на чл.63, ал.1, т.3 НК, апелативният съд е изложил верни и изчерпателни съображения, с които касационната инстанция е напълно съгласна. Няма спор, че подсъдимият Р. Н. е бил непълнолетен към момента на деянието и е могъл да разбира свойството и значението на извършеното, като е имал навършени 16 години. В този случай предвиденото за престъплението наказание „лишаване от свобода“ за повече от десет години се редуцира в размер от две до осем години на основание чл.63, ал.2, т.2 НК, като приложението на специалните правила за непълнолетни следва по силата на закона без да оказва влияние върху дадената от прокурора правна квалификация на деянието. Последната е съвкупност от словесно и цифрово описание на инкриминираното деяние със съставомерните му елементи, което в процесния случай е сторено коректно в обвинителния акт, а неточното посочване на следващата от размера на наказанието редукция по реда на чл.63 НК не представлява противоречие с фактическата и правна обосновка. Това не накърнява правото на защита на подсъдимия, което да води до невъзможност за съда да приложи съответния законов текст, касаещ единствено наказуемостта. По същия начин би се процедирало и в случай, че въобще липсва посочване на разпоредбата на чл.63 НК в обвинителния акт, който пропуск не би налагал връщане на делото на прокурора. Във връзка с изложените съображения като неоснователно следва да се приеме и направеното искане от защитника на подс. Н. за прекратяване на производството поради изтекла погасителна давност, което е основано на невъзприетите доводи за различна наказуемост на деянието. По идентично направено искане пред него САС изчерпателно е посочил правилни съображения, които се споделят напълно. По оплакването на явна несправедливост на наложените наказания на подсъдимите, съдът прие, че същото е основателно, макар и не изцяло по съображенията в касационните жалби. Поначало извършеният от САС анализ при обсъждането на значимите за отговорността обстоятелства и за двамата подсъдими е верен и задълбочен, при което не са останали без нужното внимание всички сочени от защитниците факти като намаляващи укоримостта на извършеното. Така за подс. Н. е преценено вярно, че е неосъждан, понастоящем вече е семеен и полага грижи за малолетно дете, а към инкриминираната дата е бил в характерната за непълнолетието незряла възраст. За приетите лоши характеристични данни, оспорени от защитника му да са налични, съдът е обсъдил не предоставената от близко лице характеристика, а далеч по-обективната такава, дадена от полицейски инспектор, като са отчетени и санкционираните по реда на чл.78а НК деяния, запазващи противоправния характер на извършеното, независимо от освобождаването от наказателна отговорност. Поради това не би могло да се оспори становището на съда по този въпрос, още повече че актуалните данни за настъпили положителни промени на лицето не са останали извън вниманието му. По отношение на подс. Д. също е отчетено чисто съдебно минало с оглед наличната реабилитация и добрите характеристични данни, като отново е съобразен изтеклият времеви период от деянието. Последният е вярно обсъден и правилно преценяван в съответствие с процесуалното поведение на подсъдимите, неотразило се съществено на продължителността на процеса, но едновременно с това в крайна сметка в недостатъчна степен е оценен като неналагащ по-сериозна компенсация при отмерване на наказанията им. Именно в тази насока е необходима намеса на касационната инстанция, според която посоченият фактор има преимуществено значение в конкретния случай за справедливостта на наказанията и налага определянето им по правилата на чл.55 от НК. Отказът за прилагането им се базира на неправилната преценка за липсата на такова изключително смекчаващо отговорността обстоятелство, при което справедливото санкциониране не би могло да се постигне и с най-лекото предвидено наказание, явяващо се несъразмерно тежко. Приетите в случая за отегчаващи отговорността фактори не са много на брой и са сведени до задружното реализиране на деянието с активната роля на подс. Н., който е и инициатор на конфликта и сериозният принос на подс. Д.. Степента на обществена опасност на деянието е формално коментирана при преценка съответността на наказанието, но практически също е оценена като завишаващ укоримостта на деянието фактор. Тя обаче не може да послужи за отказ да се приложи обсъдения институт на смекчената наказателна отговорност най-вече защото процесът се е развил в неразумни срокове, както сам е приел съдът, проследявайки развитието му. Отделно от това в подкрепа на становището за значителната тежест на деянието са изложени все негови характеристики, отчетени като такива, обосноваващи квалифицирането на причинената телесна повреда за тежка. От такова естество е посоченото от САС причиняване на сериозно увреждане състоянието на крайника на пострадалия с продължителни болки, страдания и неудобства, влошаване качеството му на живот, множеството процедури и интервенции за възстановяване и непостигнатата в крайна сметка такава цел с последици до края на живота. Така очертаната степен на обществена опасност в конкретния случай е свързана с недопустимото отчитане на съставомерния за престъплението общественоопасен резултат, а не негова конкретна особеност, която при съпоставянето му с престъпления с идентична правна квалификация да сочи за съществено отклонение на конкретния случай от типичния за престъплението по чл.199, ал.1, т.3 НК. Поради това и според касационния съдебен състав не би могло с посочените аргументи да се откаже приложимостта на обсъждания институт на смекчената отговорност. Констатираното забавяне на производството е със срок от девет години и оценката му като фактор с изключителен характер, налага справедливо компенсиране на подсъдимите с намаляване на определените им наказания лишаване от свобода за престъплението по чл.199, ал.1, т.3, вр. чл.20, ал.2 / и във вр. с чл.63, ал.2, т.2 НК за подс. Н./ по реда на чл.55, ал.1, т.1 НК, като за подс. Д. същото се определи в размер на четири години, а за подс. Н. – на една година и девет месеца. Така изложените съображения и приетите аргументи за необходимостта от намаляване на наказанията на посоченото основание дават отговор и на доводите в касационната жалба на частния обвинител Б. М., чието самостоятелното обсъждане е безпредметно по отношение на искането за завишаване наказанието на подсъдимия Д.. Единствено е необходимо да се подчертае, че твърдението за „изключителната арогантна жестокост и безкомпромисна бруталност, целяща да осакатява“ като характеристика на деянието в споделяемата й част относно проявената дързост в посегателство, причинило осакатяване, вече е отчетена в настъпилия тежък противоправен резултат. Извън това наличието на други обстоятелства като завишаващи степента на обществена опасност на деянието не се сочат, а и не могат да бъдат разглеждани изолирано от вече обсъдения изтекъл времеви период, самостоятелно налагащ различен подход при отмерване на наказанията. Въпросът за начина на изпълнение на наказанието се поставя единствено по отношение на подс. Н. с оглед посочения за справедлив период на принудителното му изолиране от обществото и чистото му съдебно минало, но при обсъждането му, ВКС счете за неоснователно искането в касационната жалба за приложението на чл.66, ал.1 НК. Очертаната конкретна тежест на престъплението с оглед обстоятелствата, свързани с извършването му на публично място с проявена упоритост и в съучастие с друго лице, при което на пострадалия са причинени и леки увреждания, извън съставомерното такова, а у присъствалите на мястото лица са формирани сериозна уплаха и смущение, несъмнено се налага изводът, че поправителното въздействие върху подсъдимия и предупредителното такова спрямо обществото, би се постигнало само с ефективното му изтърпяване. Преценката за това се формира при отчитане и на всички значими за личността на дееца обстоятелства, гарантиращи справедливото му санкциониране, но и като се държи сметка и за постигане на нужния възпиращ ефект спрямо останалите членове на обществото. Без съмнение изтеклият времеви период от деянието и наличните понастоящем семейни и трудови ангажименти на Н. следва да се оценят като израз на положителна промяна след деянието, в каквато насока са и изложените от защитата му доводи, но както вече бе посочено същите не могат да се разглеждат изолирано от фактите, завишаващи обществената укоримост на деянието му. Поради това не се налага освен вече обоснованото съществено смекчаване на отговорността му, приемането на сочените понастоящем данни за личността като самостоятелно основание за отлагане изтърпяването на наказанието. Не без значение за този извод е и съобразеното от съда обстоятелство, че поведението на подсъдимия в конкретната конфликтна ситуация, съпоставено с липсата на провокативно поведение от страна на пострадалия, изисква адекватна по тежест санкция, удовлетворяваща и чувството за справедливост на последния. Предвид тези съображения ВКС счете, че в процесния случай правилно и в съответствие с генералната превантивна функция на наказанието е да се откаже отлагане изпълнението на наказанието лишаване от свобода. Определеният на основание чл.57, ал.1, т.3 от ЗИНЗС с присъдата на САС първоначален общ режим за изтърпяване наказанието на подс. Н. не следва да се променя, тъй като се явява съобразен с намаления му срок. Корекция в тази насока е необходима само по отношение на подс. Д., чието изменено наказание налага изпълнението му също при първоначален общ режим. Искането на частния обвинител за осъждането на подсъдимите относно направените разноски за повереник пред настоящата инстанция е основателно, поради което то следва да бъде уважено в доказания им размер от 7 000 лв. по представения договор за правна защита и съдействие. Същите следва да бъдат възложени по равно в тежест на подсъдимите. По изложените съображения ВКС счете за частично основателни депозираните жалби от защитниците на подсъдимите в частта им относима към основанието по чл.348, ал.1, т.3 НПК, което налага единствено изменение на обжалваната присъда на САС в посочения смисъл. Извън това при липсата на основание за внасяне на други промени в съдебния акт, в останалата му част същият следва да се остави в сила. Така мотивиран и на основание чл.354, ал.2, т.1, вр. ал.1, т.4 и чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховинят касационен съд, първо наказателно отделение РЕШИ: ИЗМЕНЯ присъда № 1 от 01.02.2023 г., постановена по ВНОХД № 1014/20 по описа на САС в частта относно наложените на подсъдимите И. К. Д. и Р. Х. Н., както следва: НАМАЛЯВА на основание чл.55, ал.1, т.1 от НК наказанието „лишаване от свобода“, наложено на подсъдимия И. К. Д. за извършеното престъпление по чл.199, ал.1, т.3, пр.1, вр. чл.198, ал.1, вр. чл.20, ал.2, вр. ал.1 НК от шест на четири години, като изменя постановения първоначален режим за изтърпяването му от строг на общ такъв на основание чл.57, ал.1, т.3 от ЗИНЗС . НАМАЛЯВА на основание чл.55, ал.1, т.1 от НК наказанието „лишаване от свобода“, наложено на подсъдимия Р. Х. Н. за извършеното престъпление по чл.199, ал.1, т.3, пр.1, вр. чл.198, ал.1, вр. чл.20, ал.2, вр. ал.1, вр. чл.63, ал.2, т.2 НК от четири години на една година и девет месеца. ОСТАВЯ В СИЛА присъдата в останалата й част. ОСЪЖДА всеки от подсъдимите да заплати на частния обвинител Б. М. М. направените по делото разноски за касационното производство в размер на по 3500 лв. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.