О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 60331 София, 22.07.2021 г. В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети май две хиляди двадесет и първа година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 1431 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 260056 от 10.12.2020 г. по в. гр. д. № 108/2020 г. на Силистренския окръжен съд, след частична отмяна на решение № 204 от 25.11.2019 г. по гр. д. № 24/2019 г. на Дуловския районен съд, е отхвърлен предявеният от А. Д. А. срещу Т. И. К. и Д. И. Д. положителен установителен иск за собственост на основание придобивна давност върху ПИ с идентификатор .... по КККР на [населено място], [община], местност „Х. нива“, с площ от 1499 кв. м., трайно предназначение на територията – земеделска, с начин на трайно ползване – лозе. Първоинстанционното решение е обезсилено в частта, с която искът за собственост е бил уважен по отношение на Н. Д. Д., Г. Н. А., Т. П. Х., Г. Г. Д., Т. Д. Д., К. А. Б. и Д. А. Д. и производството по делото е прекратено в тази част.
Въззивният съд е приел следното:
Процесното лозе е възстановено на наследниците на Д. Д. К. с решение № 13 от 18.08.1994 г. на ОСЗГ Д.. Всички ответници са наследници на Д. К.. С договор за доброволна делба от 22.10.2008 г. процесното лозе е поставено в дял на И. Д. К., който е баща на ответниците Т. К. и Д. Д..
Според твърденията на ищеца, той е закупил лозето през 2005 г. от И. К. за сумата от 300 лв., с уговорката собствеността да му бъде прехвърлена по нотариален ред след извършване на делба с останалите наследници. Оттогава до 2018 г. той обработвал имота необезпокоявано. Ответниците Т. К. и Д. Д. са заявили, че не им е известно лозето да е продавано, напротив, първата представя два договора за наем – договор от 2010 г., сключени между И. К. и В. М., а вторият от 2017 г., сключен между Т. К. и същия наемател.
Прието е, че спорният въпрос по делото е дали ищецът е бил владелец на имота вследствие предоставянето му от И. К.. В тежест на ответницата Т. К. било да докаже възражението си, че ищецът не е бил владелец, а само държател, оборвайки презумпцията на чл.69 ЗС, а в тежест на ищеца А. А. – да докаже, че е променил намерението си от държател на владелец и е демонстрирал промяната пред собствениците.
Съдът е обсъдил свидетелските показания, които установяват противоречиви факти. Според свидетелите Х. и Р. Р. през пролетта на 2005 г. те са присъствали на среща между И. К., съпругата му и ищеца А. А., на която А. им предоставил определена сума пари, като свидетелите дочули, че става въпрос за някаква сделка, а след това А. им казал, че купил лозето за 300 лв. От показанията на тези свидетели, както и от свидетелите В. М. и Й. Д. се установявало, че от 2005 г. до момента на разпита А. и неговият баща обработвали лозето, включително и с машини на свидетелите. Според свидетеля В. М., през 2010 г. той сключил договор за аренда на процесния имот, но не го работил, макар да платил наемна цена, тъй като видял, че имотът е обработен и разбрал, че това е сторил ищецът А.. Според показанията на М. Д., при делбата И. Д. е държал процесното лозе да се падне в негов дял, както и че не ѝ е известно той да го е продавал. Според същата свидетелка лозето се обработвало от И. Д. до 2005 г., а след това той заминал за Разград и е споделял, че ще го дадат на някакъв човек да го гледа и да се грижи да него.
Съдът е приел, че от показанията на Х. и Р. Р. не може да се направи категоричен извод, че през 2005 г. лозето е било продадено на ищеца и от този момент той упражнявал владение върху него. Обстоятелството, че свидетелите видели ищецът да дава на И. и съпругата му някакви пари и чули да се говори за лозното място, съвсем не означава, че са сключили предварителен договор за продажбата му и са предоставили владението му на ищеца. Възможно е тези пари да са дадени за наем или друга уговорка за ползването му. Всички останали свидетели заявяват, че А. е обработвал имота, но никой от тях не конкретизира по какъв начин му е бил предоставен, респ. за прехвърлителна сделка със собственик на имота. Обстоятелството, че през 2010 г. И. Д. сключил договор за наем с В. М. навежда на извод, че през 2005 г. той не е предал владението на А., а само неговото държане. Довод в тази насока са показанията на свидетелката М. Д., която е заявила, че при делбата през 2008 г. чичо ѝ И. е казал, че иска процесното място да се постави в негов дял, защото дъщерите и зетьовете му имат намерение да го обработват. Станало на въпрос, че към момента имотът се обработва от А., но и дума не е споменавана за продажбата му. Според свидетелката през 2005 г., когато И. се разболял и заминал при дъщеря си в Разград, той е предоставил лозето за обработка на трето лице, за да го стопанисва и да не пустее.
Като е съобразил договора за наем от 2010 г., показанията на М. Д. и показанията на „всички останали свидетели“, съдът е достигнал до извод, че през 2005 г. ищецът е установил държане върху имота, а не владение. Изложено е и съображението, че към 2005 г. имотът е бил съсобствен и не е могло И. К. са предостави владение върху целия имот, тъй като е бил държател на частите на останалите наследници. За да промени държането във владение, владелецът трябва да се демонстрира промяна в намерението за своене по отношение на собственика. По делото липсват доказателства, че ищецът е предприел действия спрямо И. К. приживе, а след това и по отношение на дъщерите му, показващи несъмнително, че той отрича правата им и владее имота само за себе си. Дори ищецът да е демонстрирал владение спрямо наемателя В. М., то това не може да се отнесе към собственика на имота.
По изложените съображения съдът е приел за недоказано по безспорен начин, че ищецът е придобил процесния имот по давност.
Прието е, че само ответниците Т. К. и Д. Д. оспорват правата на ищеца, затова въззивното решение е недопустимо спрямо останалите ответници.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от А. Д. А.. Жалбоподателят счита, че въззивният съд не е направил анализ на всички свидетелски показания; не е посочил защо дава вяра на показанията на свидетелката М. Д., племенница на И. Д. К., и защо не е дал вяра на останалите свидетели В. М., Х. Р., Р. Р. и Й. Д., които са установили, че от 12-13 години само ищецът работи лозето и никой не е имал претенции за него. Дори свидетелят В. М. през 2010 г. не е могъл да работи лозето, защото то е било обработвано от жалбоподателя. През 2017 г., по повод претенции на Т. К., жалбоподателят подал жалба в прокуратурата.
Неправилни били изводите на съда по отношение на сключените договори от 2010 и 2017 г. След като през 2005 г. И. Д. се е разболял и не е могъл да движи ръката си, той не е подписал договора за доброволна делба, а е положил отпечатък от палеца си, съответно не би могъл да подпише договори за наем през 2005 г. Освен това от свидетелите се установявало, че и двата договора са сключени с дъщерята Т. К..
Жалбоподателят се позовава на презумпцията на чл.69 ЗС. Счита за неправилен извода на съда, че е бил държател на имота, а не владелец. Този извод влизал в противоречие с показанията на петима незаинтересувани свидетели. Само един свидетел, заинтересован по смисъла на чл.127 ГПК, насочвал към държане. До смъртта си родителите на Т. К. не са имали претенции към имота, а през 2017 г. претенцията на Т. била отблъсната, тъй като жалбоподателят сезирал прокуратурата. Въззивната инстанция нямала правомощие да се произнесе по непредявено правоизключващо възражение, тъй като се нарушава диспозитивното начало в процеса. Владението му било постоянно и несъмнено, за срок повече от 10 г. Той нямал задължението да отблъсква владението на собствениците на имота, тъй като не е съсобственик, нито държател. Оборването на презумпцията по чл.69 ЗС изисквало провеждане на пълно и главно доказване от ответниците, което в случая не е проведено. В изложението към жалбата се поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно поради допуснати от съда нарушения на относима и приложима към конкретния правен спор императивна материалноправна норма, на основополагащи съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане на равенството на страните, решаване на правния спор. Поставени са и осем въпроса, които според жалбоподателя са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:
1. Как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуалната заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл.172 ГПК; 2. Как следва съдът да извърши преценка на събраните по делото доказателства и по-специално свидетелските показания, при наличието на противоречие, както между показанията на различните групи свидетели, така и между тези показания и данните за правно релевантни факти, съдържащи се в други доказателства; 3. Задължен ли е съдът да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка; Какви са предпоставките за придобиване право на собственост върху недвижим имот по силата на придобивна давност; 4. Как следва да се прилага установената в чл.69 ЗС оборима презумпция и доказателствената тежест по оборването и длъжен ли е въззивният съд да даде указания на страните за възможността да предприемат процесуални действия по посочване на доказателства с оглед разпределяне на доказателствената тежест в хипотезата на изготвен доклад от първоинстанционния съд, в който липсват указания до страните, че е налице оборима презумпция по чл.69 ЗС, разместваща доказателствената тежест; 5. Спазен ли е принципът на доказателствената тежест – чл.154 ГПК, с приетите от съда доказателства; 6. Правилен ли е начинът, по който съдът е процедирал при формиране на вътрешното си убеждение, в съответствие с чл.121, ал.2 от Конституцията на РБ, която постановява, че в производството по делото трябва да се установи истината; 7. Нарушени ли са процесуалните правила при обсъждане на доводи, които не са били въведени от въззивника като възражения в отговора на исковата молба и не са били част от доклада; 8. Ограничени ли са правомощията на въззивната инстанция при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси от съдържанието на въззивната жалба.
Независимо от поддържаните основания по чл.280, ал.2, предл.3 и чл.280, ал.1, т.3 ГПК, жалбоподателят се е позовал и на практика на ВКС – ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 176 от 28.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 759/2010 г., II г. о., решение № 700 от 28.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 91/2010 г., IV г. о., решение № 140 /23.03.2010 г. по гр. д. № 4755/2008 г. на ВКС, IV г.о., решение № 131 от 12.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1/2013 г., IV г. о., решение № 31 от 8.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4539/2015 г., I г. о., решение № 403 от 23.01.2015 г. по гр. д. № 3902/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II-ро т.о., решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, I-во г.о. и решение № 6 от 22.01.2010 г. по гр. д. № 2760/2008 г. на ВКС, II-ро г. о.
Ответниците в производството не вземат становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол, независимо от цената на иска.
Въпрос № 1 поставя в обобщен вид процесуалния проблем за начина, по който съдът трябва да обсъди противоречиви доказателства по делото. Първата част на въпрос № 4 поставя материалноправния проблем за прилагането на презумпцията на чл.69 ЗС. Въпросите са обуславящи по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По тези въпроси е налице основание за допускане на касационно обжалване, но не по чл.280, ал.2, предл.3 и чл.280, ал.1, т.3 ГПК, както поддържа жалбоподателят, а по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като по тези въпроси е налице богата практика на ВКС, включително и по чл.290 ГПК, на която въззивното решение противоречи.
Касационното обжалване следва да се допусне само в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение съдът е отхвърлил предявения установителен иск за собственост. В останалата част не възниква съмнение за валидността и допустимостта на въззивното решение, а жалбоподателят не е поставил въпроси по чл.280, ал.1 ГПК, поради което касационно обжалване не следва да бъде допуснато.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260056 от 10.12.2020 г. по в. гр. д. № 108/2020 г. на Силистренския окръжен съд в
частта, с която след частична отмяна на решение № 204 от 25.11.2019 г. по гр. д. № 24/2019 г. на Дуловския районен съд е отхвърлен предявеният от А. Д. А. срещу Т. И. К. и Д. И. Д. положителен установителен иск за собственост на основание придобивна давност върху ПИ с идентификатор .... по КККР на [населено място], [община].
УКАЗВА на жалбоподателя в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 25 лв. и в същия срок да представи по делото доказателства за заплащане на таксата, в противен случай жалбата му ще бъде върната.
Делото да се докладва за насрочване след представяне на доказателства за внасяне на държавната такса.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260056 от 10.12.2020 г. по в. гр. д. № 108/2020 г. на Силистренския окръжен съд в частта, с която е обезсилено решение № 204 от 25.11.2019 г. по гр. д. № 24/2019 г. на Дуловския районен съд по предявения иск за собственост срещу Н. Д. Д., Г. Н. А., Т. П. Х., Г. Г. Д., Т. Д. Д., К. А. Б. и Д. А. Д. и производството по делото е прекратено в тази част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|