Р Е Ш Е Н И Е № 529 гр. София, 28.02.2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети ноември през две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЮРИЙ КРЪСТЕВ ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар Кр. ПАВЛОВА и с участието на прокурор Т. КОМОВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 2045/2013 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалби на подсъдимия Ц. П. В. и неговия защитник адв. Д. срещу решение № 289 на Софийския апелативен съд, НО, 7-ми състав, постановено на 14.08.2013 г. по ВНОХД № 640/2013 г. по описа на същия съд. В саморъчната касационна жалба на подсъдимия Ц. В. са релевирани касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК – нарушения на материалния закон, допуснати при разглеждането и решаването на делото съществени процесуални нарушения и явна несправедливост на наложеното наказание, като към ВКС се отправя искане да отмени обжалвания съдебен акт и да върне делото за ново разглеждане, при което да бъде установена истината по случая. В допълнение към въззивната си жалба жалбоподателят В. е изложил съображения, че обвинението не било доказано по безспорен, категоричен и несъмнен начин. Съдилищата неправилно кредитирали показанията на св. Б., който бил заинтересован от изхода на делото. На досъдебното производство били допуснати пропуски: не било иззето като веществено доказателство одеялото, с което била завита пострадалата, с което щяло да се докаже, че на него имало дупка, а не както било прието, че подсъдимият надигнал одеялото и тогава прострелял майка си; пострадалата не била разпитана като свидетел, въпреки че три месеца след инцидента била в адекватно състояние и на разположение на разследващите органи; свидетелят Б. не бил разпитан в най-ранния етап от разследването, когато възприятията му във връзка с твърденията му за проведения между него и пострадалата разговор били по-близко във времето до събитията. Тези пропуски в разследването нарушили правото на подсъдимия на защита и възможността му да се противопостави на обвинението по надлежния ред. Жалбоподателят В. претендира, че нарушения на правото му на защита са били допуснати и в хода на съдебното производство. В съдебни заседания на 22.12.2011 г., 19.04.2012 г. и 06.12.2012 г., преди произнасянето си по конкретни въпроси на съдебното следствие, съдът пропуснал да поиска становището на подсъдимия, въпреки че той бил самостоятелна страна в процеса и имал право да изложи съображенията си отделно от защитника си. Не било изяснено защо св. Б. депозирал показанията си едва на 22.12.2011 г., а не веднага след случая, нито било установено дали наистина е провел разговор с пострадалата за инцидента. При това, в протокола от съдебно заседание на 22.12.2011 г. било отразено, че свидетелят предоставил сведения за случилото се на 19.11.2011 г., която дата се различавала от инкриминираната 19.11.2010 г., поради което само на това основание съдът не следвало да кредитира показанията му, тъй като те не касаели деня на инцидента. Не било обсъдено и взето предвид като смекчаващо обстоятелство поведението на подсъдимия след инцидента – че направил всичко зависещо от него за оказване на първа помощ на пострадалата, което не би сторил, ако е искал умишлено да я умъртви. Не били проверени и установени причините, поради които пострадалата била изписана от „Пирогов” срещу подпис на сестра му. Първоинстанционният съд бил предубеден във виновността на подсъдимия, тъй като в съдебно заседание на 06.12.2012 г. приел искането на прокурора за снабдяване с актуално свидетелство за съдимост на подсъдимия, като коментирал, че същото било необходимо за определяне на наказанието на подсъдимия, което показвало, че съдебният състав е бил убеден, че ще постанови осъдителна присъда. Адв. Д., служебно назначена за защитник на подсъдимия Ц. В., претендира с касационната си жалба наличието на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК и моли ВКС да отмени въззивното решение, с което е потвърдена първоинстанционната осъдителна присъда, и да върне делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. Според защитника, инкриминираното престъпление не било доказано от субективна страна, тъй като при извършване на деянието у подсъдимия В. липсвал умисъл, както и мотив, за умъртвяване на майка му. По делото били събрани доказателства, че той нямал спорове със своите близки за имоти и др., които да послужат като евентуален мотив за извършване на престъплението. Подсъдимият действително притежавал незаконно огнестрелно оръжие, но държането му се налагало единствено за лична защита и за охрана на имуществото му, тъй като с майка си живеели в отдалечена махала. Към момента на деянието той трябвало да прибере животните, поради което взел пистолета и опитал да сложи патрон в цевта. Това станало в стаята, където на леглото лежала майка му. При опитите си да зареди оръжието, подсъдимият В. изпуснал един патрон на земята и се навел да го вземе, като държал пистолета в дясната си ръка. Тъй като в този момент му прилошало, той се подпрял с лявата си ръка на леглото на майка си и по непредпазливост произвел изстрел, с който прострелял майка си в областта на корема. Веднага съобщил на сестра си за случилото се и потърсил помощ. На местопроизшествието дошли служители на МВР, които разговаряли както с пострадалата, така и с подсъдимия, но никой от тях не казал, че прострелването било умишлено, нито съобщил данни, че той бил повдигнал одеялото и така произвел изстрела. Пострадалата била в съзнание, като на въпроса за случилото се отговорила, че не знае нищо. Той пък обяснил, че е „гръмнал” майка си, без да знае как е станало. При първоначалния си разпит св. Б. заявила, че майка й споделила, че подсъдимият си играел с пистолета и я прострелял. Едва на много по-късен етап свидетелката установила, че майка й разказала, че подсъдимият повдигнал одеялото, с което била завита, мушнал пистолета и така възпроизвел изстрела. Този факт, върху който акцентирал съдебният състав, не бил доказан от събраните по делото доказателства. При направения оглед на местопроизшествието били иззети всички вещи, по които имало следи. Одеялото не било иззето, не било подложено на експертни изследвания, за да се докаже по него наличието на барутни частици или кръв от пострадалата. Приетата от съда фактическа обстановка в тази й част имала характер на предположение, тъй като в кориците на делото не съществували обективни данни, въз основа на които да се приеме, че подсъдимият пъхнал пистолета под одеялото и произвел изстрел в областта на корема на пострадалата. Характер на предположение имал и изводът относно дистанцията на изстрела, тъй като експертите, изготвили заключението на комплексната съдебномедицинска, балистична и химическа експертиза, се произнесли по „литературни данни”, че изстрелът бил произведен от разстояние не повече от 8 – 10 см., но не провели експеримент, въз основа на който да дадат категоричен отговор. Обективният резултат от прострелването била тежка телесна повреда, като след провеждането на първоначалната хирургична интервенция пострадалата била изписана с подобрение на 30.12.2010 г. Впоследствие тя била транспортирана по решение на св. Б. в дома й в [населено място], което обстоятелство не зависело от волята на подсъдимия. По делото нямало данни дали състоянието на пострадалата позволявало транспортирането й, нито дали тези действия били консултирани с лекар. Усложненията в състоянието на пострадалата се проявили едва след транспортирането й в [населено място] и наложили последващи хирургични намеси, като съдебномедицинската експертиза от 18.03.2011 г. посочила като причина за смъртта й тежката интоксикация на организма, развила се на базата на тежък тотален перитонит в резултат на множество увреждания, проявили се като усложнение на коремното огнестрелно нараняване и довели до полиорганна недостатъчност. С оглед на тези доводи защитникът счита, че подсъдимият не е извършил инкриминираното му престъпление по чл. 116 от НК, а съдилищата неправилно отхвърлили тезата за приложение на чл. 124, ал. 1 от НК. В касационната си жалба адв. Д. излага и оплаквания за допуснато нарушение на закона при определянето на наказанието на подсъдимия. Развити са аргументи, че наказанието му неправилно не е било индивидуализирано при условията на чл. 55 от НК, тъй като той имал чисто съдебно минало, оказал пълно съдействие на разследващите органи, оказал след деянието помощ на пострадалата, бил в тежко здравословно състояние, изискващо постоянно лечение. В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият В. и неговият защитник поддържат жалбите си и отправените с тях искания. Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваното решение. Излага доводи, че въззивният съд не е допуснал нарушения на материалния закон, а анализът на целия доказателствен материал бил прецизен и обстоен. Подсъдимият В. извършил деянието по чл. 116 от НК в реална съвкупност с деянието по чл.339 от НК, за което били налице категорични доказателства и вината му била безспорно доказана от събраните последователни и непротиворечиви свидетелски показания. Съдържанието на същите кореспондирали изцяло с приетата комплексна експертиза. Неоснователно било твърдението за наличие на случайно деяние, което представлявало единствено защитна версия на подсъдимия. Наказанието било справедливо определено при условията на чл. 54 от НК, като разпоредбата на чл. 55 от НК законосъобразно не намерила приложение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 7 от 14.03.2013 г., постановена по НОХД № 490/2011 г., Софийският окръжен съд, НО, V състав, е признал подсъдимия Ц. П. Видов за виновен в това, че на 19.11.2010 г. около 20:00 ч. – 20:30 ч. в [населено място], махала „Гл.”, община Св., обл. С., умишлено умъртвил майка си В. Й. В., поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 3, пр. 1, алт. 2, вр. чл. 115 от НК и чл. 54 от НК го е осъдил на петнадесет години лишаване от свобода. Със същата присъда съдът е признал подсъдимия В. за виновен и в извършването на престъпление по чл. 339, ал. 1 от НК – в това, че от неустановена дата до 20:30 ч. на 19.11.2010 г. в [населено място], махала „Гл.”, община Св., обл.С., държал огнестрелно оръжие – 1 брой пистолет марка „П. (Б.-Л.)”, модел ІІ 08, кал. 9 мм., с номер 8386, без да има за това надлежно разрешение, като при условията на чл. 54 НК го е осъдил на две години лишаване от свобода. На основание чл. 25, ал. 1, вр. чл. 23, ал. 1 от НК съдът е наложил на подсъдимия Ц. Видов едно общо най-тежко наказание измежду определените с присъдата за извършените престъпления по чл. 116, ал. 1, т. 3, пр. 1, алт. 2, вр. чл. 115 от НК и по чл. 339, ал. 1 от НК, както и определеното по споразумение по НОХД № 216/2010 г. по описа на РС – Своге, одобрено с протоколно определение от 21.01.2011 г., наказание три месеца лишаване от свобода, а именно – петнадесет години лишаване от свобода, което на основание чл. 61, т. 2, вр. чл. 60, ал. 1, вр. чл. 57, ал. 1 от ЗИНЗС да бъде изтърпяно при строг първоначален режим в затвор. На основание чл. 59, ал. 1 от НК съдът е приспаднал при изпълнение на наложеното наказание лишаване от свобода времето, през което подсъдимият Видов е бил задържан, считано от 20.11.2010 г. до влизане на присъдата в сила. На основание чл. 25, ал. 1, вр. чл. 23, ал. 2 от НК съдът е присъединил към наложеното общо най-тежко наказание петнадесет години лишаване от свобода и наказанието лишаване от право да управлява МПС за срок от една година, наложено с одобрено с протоколно определение от 21.01.2011 г. споразумение по НОХД № 216/2010 г. по описа на РС – Своге, като е зачел на основание чл. 59, ал. 4 от НК времето, през което подсъдимият Видов е бил лишен от това право по административен ред. На основание чл. 53, ал. 1, б. „а” от НК съдът е отнел в полза на държавата 1 брой пистолет марка „П. (Б.-Л.)”, модел ІІ 08, кал. 9 мм., с номер 8386, като е постановил да се предаде на служба „КОС” при ОД на МВР – София. На основание чл. 301, ал. 1, т. 11 от НПК съдът се е произнесъл по веществените доказателства. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК в тежест на подсъдимия са били възложени направените по делото разноски в размер на 3 468.85 лв., както и държавна такса в размер на 5 лева за служебно издаване на изпълнителен лист. По жалба на подсъдимия В. чрез защитника му адв. Д. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 640/2013 г. по описа на САС, НО, 7-ми състав, като с решение № 289 от 14.08.2013 г. на основание чл. 338 от НПК въззивният съд е потвърдил присъдата на СОС. Решението на САС е съобщено на подсъдимия В. по реда на чл. 340, ал. 2 от НПК на 23.08.2013 г., а на защитника му адв. Д. – на 20.09.2013 г. Техните касационните жалби са подадени, съответно, на 26.08.2013 г. и на 03.10.2013 г., поради което ВКС намира, че са допустими – подадени от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок. Разгледани по същество, касационните жалби на подсъдимия Ц. Видов и неговия защитник са частично основателни. Настоящият съдебен състав констатира, че по съдържание касационната жалба на защитника на подсъдимия в преобладаващата си част не отчита характера на настоящото касационно производство, нито коментира качествата на атакувания въззивен съдебен акт. Аргументите на защитника дословно преповтарят възраженията срещу първоинстанционната присъда, наведени с допълнението към въззивната жалба (л. 5 – л. 8 от ВНОХД № 640/2013 г. по описа на САС, НО, 7-ми състав), като по същество се свеждат до претенции за неизясненост на делото от фактическа страна и необоснованост на приетите фактически положения. Контролът, който ВКС осъществява в настоящото производство, се разпростира само върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на съдебните инстанции по фактите по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган. Фактическата необоснованост и непълнотата на доказателствата не са изведени като самостоятелни касационни основания за проверка на въззивния съдебен акт. В светлината на изтъкнатите принципни постановки ВКС обсъди възраженията на жалбоподателя В. и защитника му единствено в процесуален аспект – от гледна точка на изискванията за правилно формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите. В допълнението към касационната жалба на подсъдимия се съдържа довод за допуснато абсолютно процесуално нарушение – незаконен състав на съда, постановил първоинстанционната присъда, който порок не бил отстранен от въззивния съд чрез отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане. Това оплакване на подсъдимия следва да бъде обсъдено на първо място, тъй като евентуалното наличие на абсолютни процесуални нарушения безусловно предопределя отмяната на проверявания съдебен акт. Настоящият съдебен състав намира за неоснователна претенцията на жалбоподателя Видов за допуснато съществено процесуално нарушение по чл. 348, ал. 3, т. 3 от НПК. Неговото възражение е аргументирано със съображения за предубеденост на решаващия съдебен състав, който изискал актуална справка за съдимост на подсъдимия с мотиви, че била необходима за определяне на наказанието му. Според жалбоподателя В., съдържанието на определението издавало предварителното убеждение на съдебния състав, че ще постанови осъдителна присъда срещу него. В съдебно заседание на 06.12.2012 г. (л. 196 от НОХД № 490/2011 г. на СОС) първоинстанционният съд е уважил искането на прокурора за снабдяване с актуално свидетелство за съдимост на подсъдимия, като е мотивирал необходимостта от получаване и приобщаване на документа със съображения, че „на първо място, съдът по него ще отчете съдебното минало на подсъдимия – като обстоятелство, включено в групата на тези, посочени в чл. 54, ал. 1 от НК и, на второ място, съответно, актуалното свидетелство за съдимост ще даде възможност на съда да се произнесе, ако са налице предпоставките на чл. 23 – чл. 25 от НК, каквото е неговото задължение, посочено в чл. 301, ал. 1, т. 3 от НПК”. Описаните процесуални действия на първоинстанционния съдебен състав не провокират отвеждането му на основание чл. 29, ал. 2 от НПК. С цитираната разпоредба се предотвратява опасността в състава на съда да участват лица, които поради определени обстоятелства не са обективни, независими и безпристрастни и/или предварително са си съставили убеждение по съществото на делото и са се обвързали с въпросите за виновността на подсъдимия. Предубедеността или пристрастността могат да бъдат обективирани и чрез неправилно изразяване при произнасянето на съда, в което прозира становището му по съществото на делото. Поради това при мотивировката на всички съдебни актове, вкл. определенията, съдът трябва да избере такава форма на изразяване, че да избегне изразяване на становище по съществото на делото и да не създава условия за отводимостта си от разглеждане на делото. В настоящия казус с определението си от 06.12.2012 г. съдът не е взел никакво отношение по съществените въпроси, касаещи наказателната отговорност на подсъдимия В., нито е издал по някакъв начин вътрешното си убеждение. Използваната от състава на СОС формулировка на определението, в частност връзката с чл. 54 от НК, не разкрива предубеденост. Необходимостта от изясняване на съдебното минало на подсъдимия произтича от разпоредбата на чл. 102, т. 3 от НПК, съгласно която в предмета на доказване се включват обстоятелствата от значение за отговорността на обвиняемия, респ. подсъдимия, към които се причисляват и изрично споменатите от съда обстоятелства по чл. 54, ал. 1 от НК. Изискването за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото задължава съда да събира и проверява както доказателствата, които разобличават обвиняемия и отегчават отговорността му, така и оправдателните доказателства и онези, които смекчават отговорността му. Допускането на доказателствени материали, необходими за правилното решаване на делото, по искане на страните или служебно по почин на съда е израз на законосъобразното осъществяване на процесуалните правомощия на съда по чл. 107, ал. 3 от НПК и не следва да бъде интерпретирано като израз на предварително формирано убеждение по въпросите по чл. 301 от НПК. По силата на установената от НПК последователност на наказателнопроцесуалните действия доказателствената дейност на съда се осъществява в хода на съдебното следствие и предшества етапа на постановяване на присъда, като обезпечава възможността за разрешаване на въпросите по чл. 301 от НПК, без да ги предрешава. Подсъдимият В. неоснователно претендира, че в хода на първоинстанционното съдебно производство е било нарушено правото му на защита, тъй като в съдебни заседания на 22.12.2011 г., 19.04.2012 г. и 06.12.2012 г. преди произнасянето си по конкретни въпроси на съдебното следствие съдът пропуснал да поиска неговото становище. При проверката на материалите по делото действително се установява, че в протокола от съдебно заседание на 22.12.2011 г. (л. 52 от НОХД № 490/2011 г. на СОС) не е отразено становището на подсъдимия по въпроса за допускането до разпит на св. Б., в протокола от съдебно заседание на 19.04.2012 г. (л. 104 от НОХД № 490/2011 г. на СОС) не е залегнало становището му относно приемането на комплексната съдебномедицинска, балистична и химична експертиза, а в протокола от съдебно заседание на 06.12.2012 г. (л. 195 – л. 196 от НОХД № 490/2011 г. на СОС) не е отбелязано становището му по искането на прокурора за изискване на свидетелство за съдимост и по искането на защитника за назначаване на допълнителна съдебномедицинска експертиза. Принципно е вярно изразеното в жалбата на подсъдимия разбиране, че той е отделна страна в процеса и има право самостоятелно да излага своите съображения. В случая обаче в протоколите от съдебните заседания не се съдържат данни, а не се и твърди от самия подсъдим, че е желаел да застъпи различно мнение от защитника си, но е бил лишен от такава възможност. След като позициите на подсъдимия и защитника са съгласувани и еднозначни, изразяването на общо становище от тяхна страна не ограничава правото на подсъдимия на лична защита. Останалите възражения на подсъдимия Ц. В. и на адв. Д. са насочени срещу констатациите на САС относно представното съдържание на подсъдимия при извършване на деянието. В тази насока защитата оспорва преди всичко законосъобразността на доказателствената дейност на съдебните инстанции при извеждането на приетите фактически констатации относно повода, провокирал инцидента, и механизма на произвеждане на изстрела от страна на подсъдимия В. Претенциите на подсъдимия и защитника му могат да бъдат сведени до твърдения за процесуални нарушения – едностранчива и превратна оценка на свидетелските показания и експертните заключения, довела в нарушение на чл. 303 от НПК до формулиране на предположения за случилото се между подсъдимия и майка му по време на инцидента на 19.11.2010 г. и недоказаност на обвинението срещу подсъдимия по несъмнен начин. Следва да се отбележи, че в разглеждания казус процесът по установяване на обективната истина е бил в значителна степен усложнен по обективни причини. Пострадалата В. В. е починала следствие получените от огнестрелното нараняване тежки увреждания, без да депозира показания по делото. Подсъдимият Ц. В. е единственият участник в събитията, който непосредствено е възпроизвел пред съда своята версия за случилото се. Неговите обяснения обаче, освен важен доказателствен източник, са и средство за защита, при упражняването на което подсъдимият няма задължение за поведение, насочено към разкриване на обективната истина. Съдебните инстанции не са разполагали и с показанията на безпристрастен и независим свидетел, който обективно да пресъздаде пряко възприетите от него като очевидец факти. Независимо от изложеното, в конкретния казус не се констатира непреодолим доказателствен дефицит, при който обективната истина да не може да бъде установена въобще. И без показанията на пострадалата или на друг свидетел очевидец, достоверната картина на деянието е била успешно разкрита при интерпретацията на общата логическа съвкупност и последователност на останалите гласни доказателствени средства в контекста на другите налични по делото доказателствени материали – писмени и веществени такива и експертните заключения. Въззивният съд е осъществил изпълнението на тази задача отговорно, като към дейността му по събиране, проверка и оценка на относимите към предмета на доказване по чл. 102 от НПК доказателствени материали не могат да бъдат отправени упреци. Обясненията на подсъдимия Ц. В. са били отхвърлени след подробен анализ и щателна проверка още от първоинстанционния съд, като и въззивният съдебен състав е изложил на стр. 9 – стр. 11 от решението си убедителни аргументи защо приема лансираната от него версия – че е произвел „случайно” изстрела, тъй като му прилошало, докато държал в ръката си заредения пистолет – за недостоверна защитна теза. Показанията на св. Б. Б., разпитан пред първоинстанционния съд, както и показанията на полицейските служители свидетелите В. Й. и Д. Х. от досъдебното производство, писмените доказателствени материали и експертните заключения, прочетени на основание чл. 373, ал. 1, вр. чл. 283 от НПК, правилно са оценени като достоверни източници на обвинителни доказателства, опровергаващи защитната версия на подсъдимия. Очертаните в мотивите на атакуваното решение (л. 23 – л. 24 от ВНОХД № 640/2013 г- на САС) фактически положения за повода на трагичния инцидент – възникнал конфликт между подсъдимия и майка му, и механизма на осъществяване на прострелването – че подсъдимият повдигнал одеялото, с което била завита В. В., поставил под завивката заредения пистолет и от непосредствена близост произвел изстрел в областта на лявата хълбочна област на корема на пострадалата, правилно са основани на показанията на св. Б. Б. (зет на подсъдимия – съпруг на сестра му В. Б.). Неговите показания, макар и производни, с основание са били кредитирани от въззивния съд, чието правомощие да оцени събрания доказателствен материал по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, е суверенно. Този свидетел е установил (л. 60 – л. 63 от НОХД № 490/2011 г. на СОС), че на 19.11.2010 г. вечерта подсъдимият Видов се обадил на сестра си В. Б. в дома й в [населено място] и й казал, че прострелял майка им. Тъй като тя се разстроила много, св. Б. Б. съобщил за инцидента на тел. 112. След това двамата потеглили за [населено място] и отишли в „Пирогов”, където междувременно била транспортирана пострадалата. Тя била в съзнание, контактна, разговаряла с дъщеря си В. Б. и със св. Б. и споделила с тях, че двамата с подсъдимия В. се скарали, като той пъхнал пистолета под одеялото, с което била завита, и я „застрелял”. Дадените на досъдебното производство показания на В. Б. законосъобразно не са били включени в доказателствения материал, тъй като в съдебно заседание на 22.12.2011 г. (л. 47 от НОХД № 490/2011 г. на СОС) тя е декларирала, че на основание чл. 119 от НПК отказва да свидетелства срещу своя брат, подсъдимия Ц. В., и е загубила качеството си на свидетел. По отношение на показанията от досъдебното производство на лице от кръга на посочените в чл. 119 от НПК е неприложима разпоредбата на чл. 281 от НПК, в която хипотеза показанията на свидетелите могат да бъдат прочетени само в онези случаи, при които те нямат право да откажат да свидетелстват. Не е налице обаче отказ от даване на показания, щом свидетелят използва законното си право на това. Когато близките на подсъдимия, изчерпателно изброени в закона, се откажат от свидетелстване в съдебно заседание, съдът няма процесуална възможност да прочете показанията им, дадени на досъдебното производство, и въз основа на тях да прави изводи за виновността/невинността на подсъдимия. Тъкмо по този законосъобразен начин са процедирали съдебните инстанции, като не са обсъдили и не са се позовали на дадените на досъдебното производство показания на св. Б.. Залегналите в касационната жалба на защитника на подсъдимия доводи, свързани с показанията на св. Б., са неоснователни, тъй като за съда съществува забрана да обосновава вътрешното си убеждение с факти и обстоятелства, които не са установени по реда и със средствата, предвидени в НПК. Депозираните от св. Б. показания обаче са надлежен доказателствен източник и съдържащите се в тях факти и обстоятелства могат и следва да бъдат ценени при разкриването на фактологията на деянието, наред с останалите доказателства, включени в доказателствената съвкупност. Както законосъобразно е отчел и въззивният съд на стр. 10 от въззивното решение, макар показанията на св. Б. относно повода за инцидента и механизма на прострелването да представляват производно доказателствено средство, в конкретния казус то се явява годен източник на доказателства. В доказателствения процес действително е недопустимо производните доказателства да подменят наличните първични доказателства. Не съществува обаче забрана за използване на производни доказателства въобще – липсва процесуална пречка производните доказателства да бъдат използвани като средство за разкриване на първични доказателства, за проверка на първичните доказателства и за замяна на първичните, ако те са недостъпни. В разглеждания случай показанията на св. Б. пресъздават съдържанието на извънпроцесуалните изявления на пострадалата В. В. за случилото се, които поради смъртта й не са могли да бъдат пряко включени в доказателствената съвкупност чрез установените от НПК способи. Възпроизвеждането на фактически данни, съобщени от починало лице, е една от допустимите хипотези за замяна на недостъпните първични доказателства с производни. Настоящият съдебен състав споделя извода на въззивния съд за достоверност на показанията на св. Б.. В жалбата на подсъдимия В. неоснователно се твърди, че истинността на това доказателствено средство не е била доказана, тъй като при огледа на местопроизшествието не било иззето като веществено доказателство одеялото, с което била завита пострадалата, поради което не можело да се установи дали по него е имало или не е имало дупка от куршум. Вярно е, че поради съществения пропуск да се приобщи като веществено доказателство завивката от леглото на пострадалата В., разследващите органи, а впоследствие и съдебните инстанции, са останали лишени от възможността недвусмислено да установят дали по одеялото е имало пробойна (в случай, че изстрелът е бил произведен през него) или целостта на материята не е била нарушена (в случай, че изстрелът е бил произведен под одеялото). Отсъствието на това веществено доказателство обаче, макар и да затруднява разкриването на обективната истина, не води до невъзможност за проверка на заявените от св. Б. факти. Изследвани в контекста на останалите доказателствени материали, показанията на този свидетел по съдържание не само не се опровергават от другите налични доказателствени материали (с изключение на признатите за недостоверни обяснения на подсъдимия Видов), но и хармонично кореспондират със заключението на назначената комплексна съдебномедицинска, балистична и химическа експертиза. Според вещите лица изстрелът срещу пострадалата е бил произведен от непосредствена близост – от около 8 – 10 см. от тялото на жертвата, което положение изключва възможността прострелването да е било реализирано по начина, посочен от подсъдимия, и потвърждава механизма, изтъкнат в показанията на св. Б.. Достоверността на обсъжданите свидетелски показания на св. Б. не се дискредитира от факта, изтъкнат в саморъчното писмено допълнение на подсъдимия към касационната му жалба – че свидетелят Б. е съобщил информацията за съдържанието на разговора си с пострадалата в болницата едва в съдебно заседание на 22.12.2011 г. Истинността на свидетелските показания не може да се преценява изолирано само с оглед на момента, в който са били депозирани. Единственият законосъобразен подход, който принципно може да бъде използван при анализа на гласните доказателствени средства, е внимателната им съпоставка с показанията на останалите свидетели, с другите обективни доказателства по делото, както и с оглед на собствената им логичност и вътрешна убедителност. Ако разкритите от съответния свидетел фактически данни по съдържание разкриват съответствие и съзвучие с останалите събрани по делото доказателства и вътрешнологическата им характеристика обуславя извод за обективност, точност и убедителност, свидетелските показания следва да бъдат кредитирани с доверие, независимо от времето, когато са били депозирани. Освен това, в разглеждания случай разпитът на Б. Б. в по-късен момент – едва в хода на съдебното следствие пред първоинстанционния съд – има своето логично обяснение: В досъдебната фаза изявленията на пострадалата за скарването й с подсъдимия и механизма на деянието са били пресъздадени за нуждите на процеса чрез показанията на дъщеря й В. Б., която в съдебно заседание е отказала да свидетелства срещу своя брат. Именно това е наложило по искане на прокурора до разпит да бъде допуснат Б. Б. (л. 52 от НОХД № 490/2011 г. на СОС), който е присъствал заедно със съпругата си при разговора с пострадалата в „Пирогов” и също непосредствено е възприел споделеното от нея за инцидента. В допълнението към касационната си жалба подсъдимият Видов неоснователно оспорва достоверността на показанията на св. Б. и с твърдения за негова заинтересованост от изхода на делото. Значението на обективността на свидетеля за достоверността на свидетелските показания се преценява не изобщо, а винаги конкретно, и то само на базата на обективно съществуващи доказателства. По делото липсват каквито и да е данни, поставящи под съмнение добросъвестността на св. Б. и обуславящи негов вероятен мотив да злепостави подсъдимия. Показанията му относно значимите за правилното установяване на фактическата обстановка факти са депозирани обективно и искрено, поради което са убедителни. Достоверността на възпроизведената от него информация не се накърнява и от обстоятелството, изтъкнато в допълнението към жалбата на подсъдимия, че в съдебно заседание на 22.12.2011 г. (л. 60 от НОХД № 490/2011 г. на СОС) св. Б. е посочил като дата на инцидента 19.11.2011 г., а не 2010 г. Очевидно е, че се касае до допусната от свидетеля техническа грешка, която по никакъв начин не се отразява върху верността на показанията му. Датата на деянието – 19.11.2010 г. – е установена по делото извън всякакво съмнение, като от съдържанието на изявленията на свидетеля е видно, че той свидетелства за събитията именно към този момент. По изложените съображения настоящият състав на ВКС прие, че въззивният съд е интерпретирал показанията на свидетеля Б. съобразно действителния им смисъл, без да ги изопачава и без да допуска при оценката им логически нарушения. Касационната инстанция отчита за неоснователни възраженията на адв. Д. срещу анализа на експертните заключения. Доводите на защитника в тази насока са били развити и пред въззивния съд, като са били обстойно обсъдени и са получили изчерпателен отговор в мотивите на въззивното решение (л. 24 до л. 30 от ВНОХД № 640/2013 г. на САС). Без да преповтаря убедителните аргументи на въззивния съдебен състав, ВКС намира за необходимо само да изтъкне, че експертните изводи на вещите лица категорично подкрепят изяснения от показанията на св. Б. механизъм на прострелването на пострадалата Видова. Така, от назначената балистична експертиза № 11/БАЛ-03/25.03.2011 г. се установява, че иззетият от местопроизшествието пистолет марка „П. (Б.-Л.)”, модел ІІ 08, кал. 9 мм., с номер 8386, е бил технически изправен и годен да произвежда изстрели, като с него е било стреляно след последното му почистване. Съгласно заключението на назначената комплексна съдебномедицинска, балистична и химическа експертиза № 104/28.06.2011 г., това оръжие не може да произведе изстрел, без да се натисне спусъковия лост. Изстрелът срещу тялото на пострадалата В. е бил произведен от дистанция не повече от 8 – 10 см., като предвид дистанцията на изстрела и посоката на канала на огнестрелното нараняване, към момента на произвеждане на изстрела цевта на оръжието е била насочена към предната страна на корема на пострадалата в лявата му хълбочна област, като предният дулен срез е бил на разстояние не повече от 8 – 10 см. Неоснователно е възражението на защитника на жалбоподателя В., че това експертно заключение не следвало да се кредитира, тъй като се базирало на „литературни данни”, а не на конкретно проведен експеримент. На л. 28 от ВНОХД № 640/2013 г. въззивният съд е дал отговор на този довод на защитника, като е пояснил, че при определянето на дистанцията на изстрела експертите са се позовали на безспорното теоретично положение, че следи от температурно въздействие върху тъкани около входното отверстие при изстрел остават, ако същият е бил произведен от разстояние, ненадвишаващо 8 – 10 см. Именно защото около входното отверстие, причинено от куршума върху дрехите на пострадалата, са били констатирани барутни частици и наслоения от тях, експертите, изготвили комплексната експертиза, са заключили, че дистанцията на изстрела не е била по-голяма от 8 – 10 см. Заключението на вещите лица е компетентно изготвено, обосновано, съобразено с всички доказани по делото факти и обстоятелства, поради което правилно е било възприето от съдебните инстанции. Позоваването на „литературни данни” не придава нюанс на несигурност, колебливост или съмнителност на изводите на вещите лица. Същността на експертното заключение съставляват научните изводи, като при извеждането им вещите лица в рамките на компетентността си са използвали общоприети теоретични постановки, представляващи специални знания. Именно въз основа на тях заключението на експертизата е предоставило научна интерпретация на обективните находки върху изследваните веществени доказателства (дрехите на пострадалата). След като в областта на балистиката са утвърдени научни познания относно температурното въздействие на барутните газове, действията по провеждане във всеки конкретен случай на експериментално прострелване за установяване на отстоянието, от което могат да се получат барутните отлагания, са безпредметни и в противоречие с научния подход. При доказаната поредица извършени от подсъдимия Ц. В. съзнателни волеви действия по боравенето с пистолета и произвеждането на изстрела, въззивната инстанция правилно е установила, че той е действал умишлено. В тази насока вярно са оценени установените по делото обстоятелства за използваното опасно огнестрелно оръжие – пистолет – несъмнено годно да причини смърт, насочеността на изстрела в корема на пострадалата – чувствителна област от човешкото тяло, където са разположени множество жизненоважни органи и магистрални съдове, произвеждането на изстрела от непосредствена близост – не повече от 8 – 10 см., обективно причинените на жертвата множество вътрешни увреждания – нараняване на тънко и дебело черво, голямото було, мезето на сигмовидното дебело черво, връзката между стомаха и дебелото черво. Способът на извършване на деянието, използваното средство, характерът на нараняванията, засегнатите области от човешкото тяло дефинитивно са основните обстоятелства, от които следва да се изхожда при разрешаването на въпроса за представното съдържание на дееца при престъпленията против личността. При преценката именно на тези данни въззивният съд е стигнал до верен извод за наличие у подсъдимия Видов на пряк умисъл за умъртвяване на пострадалата. Обстоятелствата за произвеждането на изстрел с огнестрелно оръжие от непосредствена близост в областта на корема на лежащ човек неопровержимо обективират факта, че в представното съдържание на дееца е било оформено съзнание за неизбежно причиняване на смъртоносно нараняване на жертвата, какъвто резултат той е и целял. В разглеждания казус извършеното от подсъдимия В. деяние – прострелването на пострадалата на 19.11.2010 г., е първопричината за смъртта й, настъпила на 27.01.2011 г., следствие на получените несъвместими с живота увреждания. Въпреки отложеното във времето настъпване на съставомерните последици – смъртта на пострадалата, деянието на подсъдимия си остава обективно явление, без което общественоопасният резултат не би настъпил. Когато наказателната норма изисква определени общественоопасни последици, отговорност за последните следва да носи лицето, което ги е причинило чрез своето деяние. За да е осъществено инкриминираното престъпление, обективните изменения на действителността, засягащи отрицателно обществените отношения, трябва да се дължат на поведението (деянието) на привлеченото към наказателна отговорност лице. Причинната връзка между даденото деяние и определения престъпен резултат всякога е налице, когато деянието е елемент на каузалния комплекс, който предизвиква резултата. В този смисъл, за правилната квалификация на деянието са без значение обстоятелствата, чието изясняване претендира защитата, във връзка с изписването на пострадалата от болничното заведение и транспортирането й в [населено място] при дъщеря й, изясняването на причините за необходимостта от това, както и на въпросите дали транспортирането не е било в разрез със състоянието на пострадалата и дали В. Б. се е съветвала с медицински лица за изписването и транспорта на майка й в друго населено място. Първостепенно значение за правилното решаване на делото имат съдебномедицинските изводи, че причината за смъртта на пострадалата Видова е била ендотоксичната интоксикация на организма, развила се на базата на тежък тотален перитонит в резултат на множеството увреждания на тънките и дебелите черва, проявили се като усложнение на огнестрелното нараняване, като между последното и смъртта на пострадалата е съществувала пряка и непосредствена причинна връзка. В заключение касационната инстанция може да обобщи, че въззивният съд е оценил доказателствените материали по делото стриктно съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. В доказателствената дейност на съда няма процесуални нарушения от категорията на абсолютните, нито пропуски и нарушения, които да доведат до съмнителност или колебливост на осъдителните изводи на съда. При фактическия анализ и юридическата оценка на доказателствената съвкупност не са допуснати противоречия относно съставомерните признаци на инкриминираното деяние, поради което първоинстанционната присъда не е основана на недопустими предположения и е постановена в съответствие с изискванията на чл. 303, ал. 2 от НПК. При изготвянето на атакувания съдебен акт не са допуснати съществени непълноти. Съдържанието на въззивното решение не дава основание да се приеме, че поставените на вниманието му оплаквания срещу присъдата на Софийския окръжен съд са били пренебрегнати и не са получили отговор. От залегналите в мотивите съображения е видно, че възраженията на подсъдимия и защитника му са били обсъдени внимателно и изчерпателно в контекста на цялостната доказателствена съвкупност, като ясно са посочени основанията, въз основа на които всяко от тях е било преценено като неоснователно. С оглед на това касационната инстанция счита, че изложената от въззивния съдебен състав аргументация в пълна степен удовлетворява стандарта на чл. 339, ал. 2 от НПК и не лишава подсъдимия от възможността да разбере недвусмислено изразената воля на въззивния състав. При такива констатации относно процесуалната дейност и на двете съдебни инстанции „по фактите”, релевираните в касационните жалби на подсъдимия Видов и защитника му претенции за допуснати нарушения при разкриването на обективната истина обективират единствено субективното им несъгласие с осъждането на подсъдимия, което не е законово основание за ревизия на проверявания въззивен съдебен акт. В пределите на доказаните фактически положения материалният закон е приложен правилно и точно в частта за осъждането на жалбоподателя В. Налице са всички съставомерни признаци от обективния и субективен състав на престъплението по чл. 116, ал. 1, т. 3, пр. 1, алт. 2, вр. чл. 115 от НК, като изводът, че подсъдимият е действал виновно при пряк умисъл като форма на вината, е законосъобразен. Маркираната в касационните жалби на жалбоподателя и защитника му претенция за наличието на основания за квалификация на деянието по чл. 124, ал. 1 от НК е неоснователна. В тази насока възраженията на защитата поначало са вътрешнологически противоречиви и взаимно изключващи се – от една страна се твърди, че изстрелът е бил произведен „по непредпазливост” при внезапно прилошаване и залитане на подсъдимия, а от друга – се претендира, че деянието се субсумира под състава на чл. 124, ал. 1 от НК, която разпоредба визира умишлено нанасяне на телесната повреда, от която е настъпила смърт на жертвата. Неприложимостта на този законов текст се обуславя от описаните по-горе факти относно използуваното от подсъдимия оръдие на престъплението, възможността пистолетът да произведе изстрел само при съзнателно въздействие върху спусъковия лост, насочеността и дистанцията на изстрела, броя и тежестта на обективно причинените наранявания в областта на корема и таза на пострадалата, които изключват възможността за непредпазливо отношение на дееца към крайния резултат. Залегналите в касационните жалби на подсъдимия В. и на неговия защитник възражения за допуснати нарушения на материалния закон във връзка с определянето на наказанието на подсъдимия и произтичаща от тях явна несправедливост на наложеното му наказание са основателни. Наказанието на подсъдимия за извършеното от него престъпление незаконосъобразно е отмерено при условията на чл. 57, ал. 1, вр. чл. 54, ал. 1 от НК, като е индивидуализирано на петнадесет години лишаване от свобода. В разглеждания случай са налице предпоставките за индивидуализация на наказанието при условията на чл. 55, ал. 1 от НК, тъй като между приетите от въззивния съдебен състав смекчаващи обстоятелства се констатира наличието на такова с изключителна относителна тежест, а от друга страна – въз основа на данните по делото може да бъде направен правен извод, че и най-лекото, предвидено в закона наказание, е прекомерно тежко за подсъдимия. Въззивният съдебен състав поначало правилно е констатирал отсъствие на множество смекчаващи обстоятелства, но от вниманието му е убягнала другата хипотеза, обуславяща приложението на чл. 55 от НК – наличието на смекчаващо обстоятелство с изключителен характер, което може да бъде и само едно на брой. Макар в отчетената от въззивния съд съвкупност от смекчаващи обстоятелства да е включен фактът за влошеното здравословно състояние на подсъдимия, действителното му значение за определянето на справедливо наказание е неправилно оценено. Съгласно заключението на изслушаната съдебномедицинска експертиза (л. 155 – л. 156 от НОХД № 490/2011 на СОС) и приложената медицинска документация (л. 158 – л. 171, л. 215 от първоинстанционното дело) подсъдимият Ц. В. е прекарал два миокардни инфаркта – през 2003 г. и 2010 г.; страда от исхемична болест на сърцето, артериална хипертония ІІІ степен, стабилна стенокардия, А-V блок І степен, сърдечна недостатъчност ІІІ функционален клас; синдром на алкохолна зависимост, органично-мозъчна промяна на личността от смесен тип, тежка декомпенсация; хроничен хепатит с цироза на черния дроб; язвена болест. Описаните тежки здравословни проблеми на подсъдимия са обективна характеристика на личността му, която на самостоятелно основание значително понижава неговата лична обществена опасност и следва да намери адекватно отражение при индивидуализацията на наказанието му като изключително смекчаващо обстоятелство. Съвкупността от останалите смекчаващи обстоятелства обосновава извод, че и най-лекото, предвидено в закона наказание, би се явило прекомерно тежко за дееца. И двете съдебни инстанции „по фактите” с основание са отчели, че към момента на извършване на деянието подсъдимият е имал статус на неосъждано лице, че преди фаталния инцидент е живял съвместно с майка си и е полагал грижи за нея, че извършването на престъплението е било улеснено от болестната му зависимост към алкохола. В обсега на смекчаващите обстоятелства следва да бъде включено и последващото деянието поведение на дееца: след прострелването на пострадалата жалбоподателят Видов веднага се обадил по телефона на сестра си и й съобщил за случилото се, а до пристигането на линейка и на органите на полицията се опитал да облекчи състоянието на майка си, като й давал вода. Така установените действия на подсъдимия, преценени в контекста на изразеното в последната му дума пред първоинстанционния съд (л. 228 – л. 229 от НОХД № 490/2011 на СОС) разкаяние за случилото се, обективират неговото критично отношение към осъщественото деяние. (В същия смисъл следва да се интерпретира и цялостното процесуално държание на жалбоподателя Видов, който в хода на наказателното производство е оспорил умишленото прострелване на майка си, без да отрича авторството на деянието). На последно място, характеристичните данни за подсъдимия не могат да бъдат еднозначно преценени като отрицателни: в кредитираните от съдебните инстанции показания на свидетеля Б. (л. 60 и л. 62 от НОХД № 490/2011 на СОС) се изяснява, че неговата конфликтност и провокираните от него спорове и скандали с близките му са се дължали на употребата на алкохол, от който подсъдимият „имал необходимост”, като в трезвено състояние той бил „добър” по характер, нямал отрицателни прояви. Установените по делото и описани по-горе факти, релевантни за индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия Видов, тяхната тежест и значение като смекчаващи обстоятелства, формират обективна основа за определяне на наказанието, което той следва да понесе за извършеното от него престъпление, под минималния предел на санкцията на чл. 116, ал. 1, т. 3, пр. 1, алт. 2 от НК. По вече изложените съображения за здравословното състояние на подсъдимия В. и с оглед останалите смекчаващи вината му обстоятелства, настоящият съдебен състав прие, че всички цели на чл. 36 НК в настоящия случай напълно успешно могат да се постигнат и с наказание в размер на дванадесет години лишаване от свобода, отмерено при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, в какъвто смисъл следва да се измени атакуваното въззивно решение. Наказание в такъв размер съответства на конкретната обществена опасност на дееца и на извършеното от него деяние, не пренебрегва задачите на общата превенция, но не се явява и прекомерно сурово за извършителя с оглед влошеното му здравословно състояние. Изменението на съдебния акт в посочената част по необходимост води до корекция на въззивното решение и в частта относно приложението на чл. 23, ал. 1 от НК, като размерът на общото най-тежко наказание лишаване от свобода следва също да бъде редуциран до дванадесет години. В останалите си части въззивният съдебен акт следва да бъде оставен в сила. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, т. 3 и чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ въззивно решение № 289 от 14.08.2013 г., постановено по ВНОХД № 640/2013 г. по описа на Софийския апелативен съд, НО, VІІ състав, като при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Ц. П. В. наказание за извършеното от него престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 3, пр. 1, алт. 2 от НК и определеното му по реда на чл. 23, ал. 1 от НК общо най-тежко наказание за извършените от него престъпления по чл. 116, ал. 1, т. 3, пр. 1, алт. 2 от НК, чл. 339, ал. 1 от НК и по чл. 343б, ал. 1 от НК (по споразумение, одобрено с определение на РС – Своге от 21.01.2011 г. по НОХД № 216/2010 г. по описа на същия съд) от петнадесет години лишаване от свобода на дванадесет години лишаване от свобода. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалите му части. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.