Р Е Ш Е Н И Е № 48 София , 28.03.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ : Биляна Чочева Жанина Начева при секретар Кристина Павлова и в присъствието на прокурора Д.Генчев изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 1270 /2016 г. Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационни жалби от защитника на подсъдимия В. Л. Г. адвокат Ю. Г., от подсъдимия И. Р. П. и от частния обвинител и граждански ищец М. Х. А. чрез нейния повереник адвокат Р. Н., против решение № 192 от 18.08.2016 г. по внохд № 180/2016 г. на Апелативен съд-гр. Варна. В жалбата на адвокат Г. се твърди, че обжалваното решение е незаконосъобразно и необосновано, постановено при съществени процесуални нарушения и явно несправедливо по отношение на наложените наказания, поради което са налице всички основания за касационна отмяна по чл. 348, ал.1, т. 1- 3 от НПК. Според жалбоподателя съдът е сбъркал датата, от която се дължат лихви върху присъденото обезщетение за понесените от гражданската ищца неимуществени вреди, а главницата е несъответна на принципа за справедливо възмездяване. Касаторът изтъква, че предходната инстанция е игнорирала принципните разпоредби на чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 5 и чл. 305, ал. 3 от НПК, като поставя акцент върху подценените доводи и възражения на защитата относно противоречивите доказателствени материали. Излага съображения, че не е изследвана версията за друг инцидент без участие на подсъдимия, в който пострадалият е понесъл инкриминираните телесни увреждания. Генерално оспорва обективната и субективна съставомерност на действията на подсъдимия Г. с аргумент за липса на доказателствена база за правните изводи на съда. Касаторът атакува законосъобразността на проверявания съдебен акт чрез тезата за неправилна правна квалификация, която не отчита признаците на неизбежна отбрана или превишаване на нейните предели, обусловили реакцията на подсъдимия Г.. Алтернативно защитникът настоява за приложение на чл. 124, ал. 2 от НК, чл. 124, ал.4 от НК или чл. 119 от НК. Размерът на присъденото обезщетение са оспорва поради неадекватното третиране на съпричиняването на фаталния резултат от страна на починалото лице. Жалбоподателят обосновава явна несправедливост на наложеното наказание, което би следвало да се определи при условията на чл. 55 от НК поради многобройните смекчаващи обстоятелства и изключителния характер на едно от тях - агресивно поведение на пострадалия. In fine се отправя искане за оправдаване на Г. или, при неговото неуважаване – за намаляване на наказанието и присъденото обезщетение. В касационната жалба на подсъдимия И. Р. П. също се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1- 3 от НПК. Жалбоподателят оспорва авторството на деянието, като се позовава на нарушения на чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 5, чл. 303 и чл. 305, ал. 3 от НПК. Мотивите на въззивния съд са характеризирани като схематични, а анализът на възраженията на защитниците – като избирателен и повърхностен. Изброяват се редица пропуски на предходните инстанции, свързани с установяване на релевантните обстоятелства. Жалбоподателят оспорва оценката на доказателствените средства, като обръща внимание на необяснимия приоритет, който са получили свидетелските показания от досъдебната фаза. Подсъдимият П. също като защитника на подсъдимия Г. поддържа версия за „външни фактори, причинили състоянието на пострадалия”, като насочва вниманието на проверяващата инстанция към часова разлика между спречкването с подсъдимите и настъпване на коматозното му състояние. Нарушение на закона жалбоподателят съзира в неправилна правна интерпретация на фактите относно поведението на починалия Ц. Х., за който твърди, че поставил подсъдимите в позиция на неизбежна отбрана по смисъла на чл. 12, ал. 1 от НК. Касационното основание на чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК - явна несправедливост на наложеното наказание, се обосновава с твърдяната несъставомерност на действията на подсъдимия П. и в алтернативен аспект – с игнориране на многобройни смекчаващи обстоятелства и изключителността в тяхната съвкупност на агресивното поведение на пострадалия. Жалбоподателят атакува и гражданскоосъдителната част от решението с основен довод за липса на подлежащ на обезщетяване деликт, към който прибавя, отново алтернативно, съображения за несъответствие на уважения размер със значителното съпричиняване от страна на починалия Х.. В заключение подсъдимият отправя искане за отмяна на въззивното решение и оправдаване или намаляване на наложеното наказание с приложение на чл. 55, ал. 1 от НК. В жалбата на частния обвинител и граждански ищец М. Х. А. се оспорва справедливостта на наложените на подсъдимите санкции. Развива се теза за пренебрегване на указанията на Върховния касационен съд, съдържащи се в мотивите на предходно решение по казуса, като се подчертава, че въззивният съд е допуснал вътрешно противоречие при излагане на фактическата обстановка и оценката й на плоскостта на наказанията. Обосновава се и несъвместимост на целите на наказанието по чл. 36 от НК с повторно постановеното отлагане на изтърпяване на наказанията лишаване от свобода, определени на подсъдимите. С тези доводи се отправя искане за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. Пред касационната инстанция жалбоподателите поддържат вече заявените позиции . Двамата касатори оспорват изцяло основателността на жалбата на частния обвинител и граждански ищец. Прокурорът пледира в подкрепа на жалбата на частното обвинение и за отхвърляне жалбите на подсъдимите. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното : Делото е за втори път пред Върховния касационен съд. Окръжният съд в гр. Добрич с присъда от 22.07.2014 г. по нохд № 151 /2013 г. признал · подсъдимия И. Р. П. за виновен в това, че на 29.08.2011 г., в землището на [населено място], [община], област Д., умишлено нанесъл на Ц. М. Х. тежка телесна повреда, изразяваща се в постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота, обусловено от тежка закрита черепно-мозъчна травма с контузия на мозъка и мозъчния ствол, кръвоизлив под твърдата мозъчна обвивка и под меките мозъчни обвивки, както и в двустранна огнищна бронхопневмония, развила се в резултат на контузия на десен бял дроб, вследствие на което по непредпазливост причинил смъртта му, настъпила на 08.09.2011 г., и на основание чл. 124, ал. 1, пр. 1 във връзка с чл. 128, ал. 1 от НК и чл. 54 от НК му наложил наказание лишаване от свобода за срок от три години, чието изтърпяване съгласно чл. 66, ал. 1 от НК отложил за срок от пет години · подсъдимия В. Л. Г. за виновен в това, че на 29.08. 2011 г. в землището на [населено място], [община], област Д., умишлено нанесъл на Ц. М. Х. тежка телесна повреда, изразяваща се в постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота, обусловено от тежка закрита черепно-мозъчна травма с контузия на мозъка и мозъчния ствол, кръвоизлив под твърдата мозъчна обвивка и под меките мозъчни обвивки, както и в двустранна огнищна бронхопневмония, развила се в резултат на контузия на десен бял дроб, вследствие на което по непредпазливост причинил смъртта му, настъпила на 08.09.2011 г., и на основание чл. 124, ал. 1, пр.1 във връзка с чл.128, ал. 1 от НК и чл. 54 от НК му наложил наказание лишаване от свобода за срок от три години, чието изтърпяване съгласно чл. 66, ал. 1 от НК отложил за срок от пет години Съдът присъдил в полза на гражданската ищца М. Х. А. обезщетение, дължимо солидарно от подсъдимите, в размер на 130 000 лева за причинените от престъплението неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 29. 08. 2011 г. до окончателно изплащане на главницата. В тежест на подсъдимите били възложени и сторените по делото разноски. Апелативният съд в гр. Варна с решение № 121 от 26.06.2015 г. по внохд № 324 /2014 г. изменил първоинстанционната присъда в гражданскоосъдителната й част, като присъдил всеки от подсъдимите да заплати по 65 000 лева, ведно със законната лихва т.е. отменил постановената от окръжния съд солидарност на задължението към гражданската ищца. В останалата част присъдата била потвърдена. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, с решение № 52 от 18.04.2016 г. отменил изцяло въззивното решение и върнал делото за ново разглеждане за отстраняване на допуснатото касационно основание явна несправедливост на наложените на подсъдимите наказания. В мотивите си /стр.14 – стр.16/ съставът на Върховния касационен съд отбелязал несъгласие с решаващите изводи на предходните инстанции относно отговорността на подсъдимите. Изрично подчертал, че извън преценка на съда са останали „ редица обстоятелства, обуславящи завишената степен на обществена опасност на деянието и дейците, изразени в начина на извършване на деянието, упоритостта в нанасянето на ударите, значителната им сила и тяхната многобройност, както и използваните средства – ритници и юмруци. Убягнала е от обсъждане проявата на груба, необоснована жестокост на подсъдимите срещу индивид във видимо беззащитно състояние. Посегнато е на живота на друг млад човек. Не е отчетено наличието на едновременното независимо участие в деянието на двама здрави и видимо физически много по - силни мъже от жертвата, която е била с телесно тегло видимо под нормата и с прояви на физическо безсилие от въздействието на допълнителни психотропни фактори. Подценени са фактите, че всеки от извършителите е съзнавал приноса си и този на другия участник в побоя и му е давал импулс за участие”. Върховният касационен съд е отбелязал също пропуска на въззивния съд да оцени обстоятелството, че провокацията на пострадалия към упражненото спрямо него насилие е извършена със средства и по начин, който с нищо не оправдава масираните многостранни и безразборни удари с ритници по тялото и главата му, дори когато бил повален на земята. В касационното решение е подчертано, че фактическите данни не водят до направения от въззивната инстанция извод за съпричиняване на престъпния резултат от страна на пострадалия, тъй като той не е имал физически контакт с подсъдимите. Критична оценка са получили и разсъжденията на въззивния съд относно приложението на условно осъждане по чл. 66, ал. 1 от НПК. Касационната проверка е съзряла пренебрегване проявите на неоправдана жестокост в начина на извършване на деянието в контекста на високия ръст действия на саморазправа в обществото, при които човешкият живот е пренебрегната ценност. С тези аргументи съдът е върнал делото на предходната инстанция. При новото разглеждане на делото Апелативният съд в гр. Варна провел съдебно следствие, в което изслушал трима свидетели – К. Д. Ж., С. С. Р. и Д. Х.. Първите двама, съответно от позицията на работодател на И. П. и майка на приятелка на В. Г., депозирали изцяло положителни характеристични данни за подсъдимите. Свидетелката Д. Х. описала поведението на пострадалия Ц. Х. на 29.08.2011 г. до ранния следобед /около 1-2 часа/, когато тя и свидетелката Б. В. напуснали фестивала в [населено място]. Вторият въззивен състав, с решение № 192 /18.08.2016 г. по внохд № 180/2016 г. отново отменил солидарността между двамата подсъдими относно уважения граждански иск и потвърдил присъдата на първата инстанция в останалата й част. Така постановеният въззивен акт подлежи на отмяна поради следните съображения : Настоящият съдебен състав споделя разбирането, че касационната процедура, завършила с отмяна на проверявания акт и връщане на делото за ново разглеждане от второинстанционния съд, не ограничава пределите на повторната въззивна проверка в аспект на нейните основания, посочени в чл. 314, ал. 1 от НПК. Изглежда така е разбрал правомощията си и съставът на Варненския апелативен съд, който е постановил коментираното в казуса решение. Макар да е изразил известно колебание / отразено на стр.12 - стр.13 от мотивите / относно параметрите на извършвания второинстанционен контрол предвид становишето на касационната инстанция за авторството на деянието и наказателноправната му квалификация, въззивният съдебен състав е изложил свои съображения относно фактическата обстановка и нейната доказателствена база, а за приложимия материален закон е препратил към първоинстанционната присъда. Касационната проверка намира, че апелативният съд е потвърдил решаващите изводи на окръжния съд относно фактите в отклонение от принципните разпоредби на чл. 13 и чл. 14 от НПК и в нарушение на чл. 107, ал. 5 и чл. 339, ал. 2 от НПК. Тук е мястото да се вметне, че защитата на подсъдимите неуместно привежда аргументи за неспазване и на чл. 305, ал. от НПК, който е приложим, по силата на чл. 339, ал.3 от НПК, само тогава, когато въззивната инстанция постановява нова присъда. Настоящият случай не е такъв, тъй като апелативният съд се е произнесъл с решение, коригиращо единствено гражданскоосъдителната част на първоинстанционната присъда. В съдържателната част на проверявания съдебен акт касационният съд установи сериозни дефицити. На първо място това се отнася до коментара на показанията на свидетеля Х. П., които, видно от стр. 13 от мотивите на решението, са сред основните доказателствени източници. Досието на делото показва, че Х. П. е бил привлечен като обвиняем наред с В. Г. и И. П. по обвинение за причиняване на средна телесна повреда на Ц. Х.. По-късно, с постановление от 03.10.2012 г., прокуратурата частично прекратила наказателното производство по отношение на П. и наредила процесът да продължи само срещу П. и Г. за престъпление по чл. 124, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 2 от НК. За нуждите на настоящето производство е използвана информация от разпитите на Х. П. в качеството на свидетел преди привличането му като обвиняем, проведени на 30.08.2011 г. Получените показания са приобщени към доказателствените материали чрез прочитането им от първата инстанция на основание чл. 281, ал. 4 във вр. с ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК поради противоречие с показанията, които свидетелят дал пред съда и заради твърдението му, че няма спомен за част от събитията. На 30.08.2011 г. Х. П. съобщил редица данни за побоя над пострадалия, включително за четвъртата му фаза, определена от въззивния съд като фатална. Така в разпита, започнал в 13.50 часа той заявил, че заедно с В. и И. „малко го понаритахме” /пострадалия Ц. Х./, а по-късно, при разпита, започнал 17.30 часа подробно описал и как станало това. Според прочетения протокол тримата са ритали Х. „ навсякъде по тялото...почти едновременно”, като „тримата го бяхме заобиколили и който където му беше удобно за ритане го удряше”, „целта ни беше с шутове да го закараме до палатката му и най-накрая да миряса...той се търкаляше и ние го ритахме по тялото.. бяхме наредени в една линия, като в началото аз бях по средата. Докато го ритахме, той не се търкаляше в права линия към палатката си и ние си сменяхме местата, за да можем да го ритнем удачно за целта. Мъжът се опита веднъж един - два пъти да се изправи на крака, но ние го сваляхме на земята посредством удари с крака... забелязах , че му тече кръв от носа.” . От въззивното решение не личи , че тези данни са били обсъдени , тъй като участието на Х. П. е сведено до констатация, че свидетелят „също го ритнал /пострадалия/ един-два пъти, но бързо се изтеглил настрани. ” Настоящият състав държи да отбележи, че решаващите състави по фактите имат суверенно право да кредитират отделни доказателствени източници, но това следва да сторят след внимателна, логична и задълбочена проверка преди да верифицират релевантна информация, съдържаща се в тях. В противен случай търпят упрек за превратно и еднопосочно тълкуване, което опорочава и базираните върху подобна база фактически и правни изводи. Независимо от становището на прокуратурата във връзка с наказателната отговорност на Х. П. неговото участие в инкриминираната дейност не е без значение, тъй оказва влияние върху изводите за нейната квалификация / най-малко при обсъждане на повдигнатия от подсъдимите въпрос за неизбежната отбрана и превишаването на нейните предели с оглед интензивността на твърдяната защита/, както и за обществена опасност на деянието. Ето защо съдът е дължал подробен и отговорен анализ на показанията на П., на които се е позовал. На следващо място следва да се отбележи, че съдът не е дал убедителен отговор на доводите на защитата относно заключенията на съдебномедицинските експертизи за т.нар „светъл период” в състоянието на пострадалия след побоя. Обстоятелството е от особено значение в общата картина на изследваната дейност, поради което изясняването му е следвало да се извърши при изключване на всякакви съмнения и неясноти. По делото е изслушана експертиза, изпълнена от вещите лица Д. Д., С. М. и В. С., които, в разяснения пред първата инстанция, са потвърдили, че след причиняване на установените увреждания на пострадалия той може да стане, да върви, разговаря и да извършва действия по придвижване на тялото си , но продължителността на този период е строго индивидуална и зависи от степента на травматичните увреждания. В същото съдебно заседание са изслушани още трима експерти, които са депозирали заключение в досъдебната фаза по седемнадесет поставени от разследващия орган въпроси. Сред тях липсва изрично питане за възможността пострадалият да извършва активни действия след нараняванията. Независимо от това вещото лице д-р Д., в отговор на въпрос на защитата, дали изпадането в кома е станало бавно и постепенно, е заявил , че кома след час-два би могла да се обсъжда , ако няма друга контузия , а в случая такава е налице. Малко по-късно експертът двукратно подчертал, че „комата се е получила най-вероятно към момента на нанасяне на ударите . Въззивният съд не е отделил внимание на това противоречие. Вероятно, той се е доверил на първата инстанция, която на стр.26 от мотивите си, цитирайки същите вещи лица, е приела че пострадалият е изпаднал в кома в резултат на цялата черепно-мозъчна травма и това е станало в интервала 13,15- 14,40 часа. Този извод поставя под съмнение установеното от съда поведение на Х. след този момент, описано на стр.5 от решението. То включва изправяне при идването на полицай Ц., псувни, мърморене, залитане и отправяне към палатката, а десет минути по-късно – отново ставане, събиране на вещи и движение към сцените в лагера. Всички тези действия Х. би следвало да е осъществил в състояние на кома, която е популярна като пролонгирано състояние на безсъзнание. Съдът е следвало да изясни с помощта на експертите този парадокс, още повече, че с него защитата свързва тезата си за намеса на трети лица в уврежданията на пострадалия. На последно място въззивният съд е дължал отговор и на довода на жалбоподателите – подсъдими относно следите от черно вещество върху тялото на пострадалия Х., когато бил намерен изпаднал в безсъзнание. Още в хода на съдебното следствие пред първата инстанция този детайл е бил поставен на внимание, тъй като за него съобщават свидетелката М., дежурен лекар в „Спешна помощ”, свидетелят С., приятел на пострадалия и свидетелят Ц., дежурен полицай. Въззивният съд го е игнорирал въпреки доводите на защитата, която е акцентирала върху значението му на основен довод срещу обвинението. Без ясен експертен отговор на тези въпроси всички изводи на съда, отхвърлящи или подкрепящи тезата на подсъдимите, ще са лишени от категоричност. Предвид изложеното се налага извод за нарушаване на процесуалния стандарт за разкриване на обективната истина и вземане на решение по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Съдебният състав е проявил избирателност и превратност при оценката на доказателствата, пренебрегнал е задълженията си по чл. 107, ал.5 и чл. 339, ал. 2 от НПК и е допуснал нарушение на правилата по чл. 13 и чл. 14 от НПК, което е опорочило и неговите правни изводи, които са били лишени от подкрепата на категорични и несъмнени констатации. Това прави ненужно обсъждането на останалите аргументи на касаторите относно различните хипотези на правна квалификация на деянието. За пълнота на изложението заслужава да се насочи вниманието на въззивната инстанция към неправилното разбиране на чл.12, ал.1 от НК , изразено на стр.14 от решението . Според него състоянието на невменяемост на нападателя изключва възможността за непосредствено противоправно поведение. Вярно е точно обратното – субект на нападение може да бъде и невменяемо или малолетно дете, тъй като законът не предпоставя престъпен характер на нападението по чл. 12 , ал. 1 от НК. Прочее, в предходното касационно решение изрично е посочена тази възможност. Допуснатите процесуални нарушения, посочени по-горе, правят основателна и претенцията на частния обвинител за отмяна на решението и връщане на делото на предходната инстанция, тъй като неизяснените детайли от инкриминираната дейност опорочават и процеса на индивидуализация на наказанието. Освен това основно заключение следва да се отбележи и следното : Въззивният съд е пренебрегнал голяма част от указанията на предходния състав на ВКС относно правилния анализ на фактическите данни, относими към кръга фактори, определящи адекватен обем наказателна принуда. При установената от съда фактическа обстановка изводите на съда за степента на обществена опасност на деянието и всеки от подсъдимите са неубедителни и противоречиви. На стр.4 от мотивите си съдът е приел, че унизеният и обиден Х. за пореден път, станал и се насочил към компанията на подсъдимите и хвърлил срещу тях плик с храна, от който полетели хляб и сирене. В този момент подсъдимите, свидетелят П. и други лица скочили срещу него. П. нанасял удари с ръце в главата и тялото му, а пострадалият се защитавал. Г. пък го ритал безразборно след като паднал на земята. В един момент П., обут с кецове, силно и с яд ритнал пострадалия в главата, при което от носа му потекла кръв. Х. се пазел с ръце и се извивал, а двамата продължили да го ритат където намерят и си сменяли местата, за да им е по-удобно. Пострадалият се гърчел на земята, говорейки откъслечно, и се претърколил няколко метра до палатката си. Веднъж или два пъти се опитал да стане, но бил повален отново от пострадалите с крака. Така бил „заведен” до палатката и превит от болка останал да се търкаля на земята, а подсъдимите се оттеглили към тентата си. При тази данни въззивният съд се е разграничил от извод за проявено от подсъдимите бездушие. Той е счел , че поради психичното си състояние пострадалият бил с висок праг на болка и „ мотивиран да излее цялата си душевна болка и страдание върху най-близко намиращите се до него хора.” Неговите многократни физически възстановявания, според въззивния съд, „очевидно са били възприети от подсъдимите като липса на особено тежки наранявания и ги е мотивирало да му нанесат смъртоносен побой” . След това съдът продължил с коментар, че освен разкървавен нос пострадалият не е давал други признаци на тежки травми и това е довело до подценяване на неговото състояние , тъй като подсъдимите нямали и подходящ социален опит, поради което не са проявили коравосърдечност и незаинтересованост . Тези разсъждения влизат в конфликт с възприетата субективна съставомерност на деянието. При умишлено нанесена тежка телесна повреда, в резултат на която е последвала смърт по непредпазливост, подсъдимите предвиждат тежкото увреждане на здравето на жертвата, съзнават общественоопасния характер на деянието и искат настъпването на общественопасните последици, действайки непредпазливо по отношение на крайния резултат - настъпилата смърт на пострадалия. Съдът , от една страна приема изводите на първата инстанция относно съдържанието на умисъла за телесна повреда , но от друга, използвайки неясна терминология /подценил/, оспорва неговото интелектуално и волево съдържание. Изцяло е пренебрегнато и надмощието в броя на извършителите, както и състоянието на пострадалия, като съдът е акцентирал само върху слаботелесието на подсъдимия Г.. Макар в едно изречение да са посочени упоритостта в нанасянето на ударите и тяхната сила и многобройност, те не са обсъдени в общия контекст на обществена опасност на конкретното деяние. Декларативно е прогласена нейната висока степен, обусловена от ”изключително тежкия резултат”, който обаче не може да бъде ценен като отегчаващо обстоятелство поради забраната на чл.56 от НК без допълнителна аргументация за надхвърляне на съставомерните признаци. Неприемлив е и коментарът на съда на стр. 18 във връзка с отлагане на изтърпяването на наложените на подсъдимите наказания лишаване от свобода по реда на чл. 66 от НК . Не съществува спор по цитираните от проверяваната инстанция постулати за предпоставките за приложение на условното осъждане и за диалектическата връзка между целите на генералната и специална превенция. Съдът обаче е избегнал конкретен коментар как ще се отрази отлагане на изтърпяването на наказанията на подсъдимите върху очакваното възпитателно и предупредително въздействие на санкцията върху другите членове на обществото. Вместо тава са изложени съображения за независимостта и безпристрастността на съда в светлината на чл.6, пар.1 от ЕКЗПЧОС и на необходимостта да се правораздава без външни внушения и натиск. За настоящия състав е неясна необходимостта от тези обяснения, които създават впечатление за извънпроцесуални очаквания, на които съдът е намерил за нужно да опонира . По този начин важният въпрос за определяне на начина за изтърпяване на наложените на подсъдимите наказания е напуснал пределите на нормативния регламент и е бил натоварен с недопустима неправна полемичност. Подобен подход разколебава справедливостта на определената санкция, тъй като от една страна, решението на въззивния съд не съдържа дължимото изследване на факторите по чл. 54 и чл. 66 от НК , а от друга , изтъква критерии извън техния обхват. Повторно се налага констатация за касационното основание по чл. 348, ал.1 т.3 от НПК, водещо до отмяна на решението и ново разглеждане на делото от друг съдебен състав, който да отстрани обсъдените по-горе нарушения. При новото въззивно производство съдът следва да обсъди и възражението на защитата за началната дата на присъдените лихви от непозволено увреждане . Водим от горното и на основание чл.345, ал. 1, т. 4 от НПК Върховният касационен съд , второ наказателно отделение Р Е Ш И ОТМЕНЯВА решение № 192 от 18.08.2016 г. по внохд № 180/2016 г. по описа на Апелативен съд-гр. Варна и връща делото за ново разглеждане от друг съдебен състав Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.