Р Е Ш Е Н И Е
№ 443
гр. София, 13.02.2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА
ГАЛИНА ЗАХАРОВА
при секретар НАДЯ ЦЕКОВА и с участието на прокурор ИСКРА ЧОБАНОВА разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 1830/2013 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 2 от НПК по касационен протест на зам. окръжен прокурор при ОП – Пловдив срещу присъда № 69 на Пловдивския окръжен съд, наказателно отделение, постановена на 25.06.2013 г. по ВНОХД № 746/2013 г. по описа на същия съд.
В касационния протест е релевирано възражение за неправилно приложение на материалния закон при постановяването на въззивната присъда, с която подсъдимият И. Д. С. е бил оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 206, ал. 1 от НК, като се отправя искане присъдата да бъде отменена, а делото да бъде върнато на окръжния съд за ново разглеждане. В писмено допълнение към протеста се оспорват фактическите констатации на Пловдивския окръжен съд, че вноските за закупените мебели по време на съвместното съжителство на подсъдимия С. със св. В. К. са били общи и че общото им домакинство е било подпомагано от бащата на подсъдимия св. Д. С.. Според прокурора (л. 3 от писменото допълнение), от сключения договор за кредит за покупка на процесните мебели и протокола за продажбата им следвал извод, че те били собственост на св. К.. За съставомерността на деянието по чл. 206, ал. 1 от НК било необходимо и достатъчно деецът да владее или пази съответните вещи, в която връзка не било необходимо сключването на някакъв вид договор, респ. юридическо оформяне на основанието, въз основа на което деецът владее или пази вещите, като единственото изискване било същото да е правомерно. След като от събраните по делото доказателства ставало ясно, че подсъдимият е упражнявал фактическа власт върху чуждите вещи, с недаването им (същите били иззети след санкция и разпореждане на РС – Асеновград) той осъществил престъпния състав на чл. 206, ал. 1 от НК. Не следвало да се пренебрегва обстоятелството, че от момента на раздялата, въпреки искането на св. К. да си ги получи, подсъдимият продължил последователно да си служи с тях съгласно предназначението им. Вещите не били семейна имуществена общност, тъй като между подсъдимия С. и св. К. нямало сключен граждански брак, а принадлежали единствено и само на св. К., въпреки което подсъдимият продължително време си служил с тях по негово усмотрение, като по този начин се разпоредил с чуждото имущество в свой интерес. Това водело до извод и за наличието на интелектуалния момент на прекия умисъл, задължителен за обсебването, тъй като вещите не били върнати, а се наложило изземването им по воденото наказателно дело. Въз основа на изложените аргументи прокурорът счита, че постановената от въззивния съд оправдателна присъда е незаконосъобразна, поради което предлага да бъде отменена от ВКС, а делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския окръжен съд.
В съдебно заседание на касационната инстанция представителят на ВКП не поддържа подадения протест. Излага съображения, че атакуваната въззивна присъда е законосъобразна и постановена при липса на съществени процесуални нарушения, поради което предлага да бъде оставена в сила.
Подсъдимият И. Д. С., редовно призован, не се явява в съдебно заседание. Не се явява и неговият защитник адв. Ч., редовно уведомена.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното:
С присъда № 21 от 09.04.2013 г., постановена по НОХД № 752/2012 г., Асеновградският окръжен съд е признал подсъдимия И. Д. С. за виновен в това, че на 28.08.2012 г. в с. , обл. Пл., противозаконно е присвоил чужди движими вещи, които е владеел – холна гарнитура марка „О.” с табуретка на стойност 650 лева и секция марка „М.” на стойност 539 лева, всичко на обща стойност 1 189 лева, собственост на св. В. Л. К., поради което и на основание чл. 206, ал. 1, вр. чл. 54 от НК го е осъдил на една година лишаване от свобода, изтърпяването на което наказание е отложил на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК в тежест на подсъдимия С. са били възложени направените по делото разноски в размер на 25 лева.
По жалба на защитника на подсъдимия С. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 746/2013 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, като с нова присъда № 69 от 25.06.2013 г. на основание чл. 336, ал. 1, т. 3, вр. чл. 334, т. 2 от НПК въззивният съд е отменил присъдата на РС – Асеновград и на основание чл. 304 от НПК е оправдал подсъдимия И. С. по повдигнатото му обвинение по чл. 206, ал. 1 от НК, като е постановил направените по делото разноски да останат за сметка на държавата.
Присъдата на ПлОС е била обявена на 25.06.2013 г., като касационният протест е подаден на 26.06.2013 г., поради което ВКС намира, че е допустим – подаден от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 1 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 1, вр. чл. 319, ал. 1 от НПК срок.
Разгледан по същество, касационният протест на зам. окръжния прокурор при ОП – Пловдив е неоснователен.
В протеста и допълнението към него изрично е посочено само касационното основание по чл. 348, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 от НПК, което ограничава пределите на касационната проверка единствено до съответствието на правните изводи с установените от въззивния съд факти. В допълнението към протеста (л. 2 и л. 3) са изложени конкретни доводи по отношение на приетата от въззивния съд фактология, с фрагменти от която прокурорът се е съгласил, а други е оспорил. В частност, на л. 3 от допълнителното писмено изложение към протеста прокурорът е изразил несъгласието си с фактическите положения, че по време на съвместното си съжителство подсъдимият И. С. и св. К. имали общ принос при изграждането на дома си в периода на съвместното им съжителство и че бащата на подсъдимия – св. И. С. – е разполагал с финансова възможност и е подпомагал общото домакинство на сина му с св. К.. Възраженията в тази насока обаче не могат да бъдат обсъдени от касационната инстанция, тъй като сочат на претенции за необоснованост на въззивното решение. Касационният съд не разполага с правомощие да проверява фактическата необоснованост на присъдата и да контролира вътрешното убеждение на въззивната инстанция относно приетите за установени факти, поради което изведените от ПлОС фактически констатации, както и достоверността на доказателствените източници, с които те са аргументирани, не подлежат на преразглеждане в касационното производство.
Настоящият състав на ВКС може само да провери спазването на процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на предходната инстанция при установяването на обстоятелствата, относими към предмета на доказване. В този аспект касационният съд констатира, че в хода на събирането и проверката на доказателствата е спазен регламентирания процесуален ред, като не са допуснати процесуални нарушения, които да дадат основания за ревизия на проверявания съдебен акт. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото съобразно изискванията на чл. 13 и чл. 14 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнителност на оправдателните изводи на съда. В обхвата на въззивната проверка, определен от разпоредбата на чл. 314 от НПК, Пловдивският окръжен съд е проверил изцяло първоинстанционната присъда на Асеновградския районен съд, като е провел и допълнително съдебно следствие – изслушал е допълнителните обяснения на подсъдимия С., приел е заключението на назначената на досъдебното производство стоково-оценъчна експертиза (л. 34 от досъдебното производство), приобщил е нови писмени доказателствени материали – писмо от БНП [фирма], вх. № 16518 от 11.06.2013 г., договор за кредит за покупка на стоки или услуги № CREX-02435181 от 24.08.2010 г. между В. Л. К. (кредитополучател) и БНП [фирма] (кредитор) ведно с прилежащи документи, договор за кредит експресо № 87503-097647 между Д. И. С. (кредитополучател) и С. Д. С. (съдлъжник) и [фирма], служебна бележка № 140/25.06.2013 г. от фирма [фирма] – Асеновград. Съобразявайки в пълнота както събраните от първата инстанция, така и непосредствено от самия него доказателствени материали, Пловдивският окръжен съд е направил нов, пълноценен анализ на цялостната доказателствена съвкупност; обсъдил я е в съгласие с изискванията на чл. 305, ал. 3 от НПК; дал е нова правна оценка на приетите фактически положения, при които правилно е намерил основание за отхвърляне на извода за виновност на подсъдимия И. С..
По същество, и двете съдебни инстанции безпротиворечиво са възприели основните моменти от фактологията на деянието, значими за правилното решаване на делото: През 2008 г. подсъдимият И. С. и св. В. К. се запознали в Република Гърция, където и двамата работели. Отношенията им се задълбочили и двамата заживели заедно на съпружески начала. След завръщането си в България през 2009 г., двамата се установили в къщата на родителите на подсъдимия С. в гр.Ас., кв. Д. В. Започнали да обзавеждат дома си с вещи за бита – пералня, хладилник, бойлер, прахосмукачка, диван, микровълнова печка и др., направили ремонт на жилището, купили лек автомобил. При закупуване на вещите били подпомагани от своите близки – Д. и С. С., родители на подсъдимия С., и майката на св. В. К., св. Ф. К., която работела в Гърция. През лятото на 2010 г. св. В. К. харесала за дома мебели, като на 24.08.2010 г. сключила с БНП [фирма] договор за кредит за покупка на стоки или услуги № CREX-02435181 за покупка на холна гарнитура модел „О.” с табуретка и секция модел „М.” на обща стойност 2 063 лева. Размерът на кредита бил 2 261.05 лева за срок от 24 месеца с месечна погасителна вноска от 121.34 лева. През пролетта на 2012 г. отношенията между подсъдимия и св. К. се влошили. На 03.03.2012 г. тя напуснала дома им, но задържала ключа от жилището. Двамата провели няколко разговора във връзка с отношенията си, като св. К. предявила претенции към мебелите, закупени с договора за кредит. Тъй като не успели да се разберат, на 06.06.2012 г. св. К. подала жалба в РП – Пловдив. На 21.08.2012 г. бил съставен протокол за полицейско предупреждение, с който подсъдимият бил предупреден в 7-дневен срок да върне мебелите на свидетелката. Тъй като той не изпълнил полицейското разпореждане, било образувано досъдебно производство, в хода на което с разрешение на съдия от Асеновградския районен съд било извършено претърсване и изземване в дома му, мебелите били иззети и предадени на отговорно пазене на св. К.
Въззивният съд в резултат на собствен анализ на доказателствените материали е приел същите съществени фактически положения (с незначителни различия – че св. Ф. К. не е изпращала пари от Гърция за изплащане на вноските по договора за кредит за мебелите, въпреки че по принцип е подпомагала финансово съвместното домакинство на дъщеря си и на подсъдимия, както това са правили и родителите на подсъдимия).
Основните разлики между първоинстанционния съдебен акт и въззивния такъв се коренят в различната правна интерпретация на установените по делото факти: Районният съд е приел, че холната гарнитура и секцията били еднолична собственост на св. К., тъй като тя се е легитимирала с договора за кредит. Отказът на подсъдимия да върне след раздялата мебелите на св. В. К. представлявал противозаконно задържане на вещите, което поведение осъществявало състава на престъплението по чл. 206, ал. 1 от НК.
За да обоснове правните си изводи за несъставомерност на установените факти по състава на чл. 206, ал. 1 от НК, въззивният съд пък се е позовал преди всичко на обстоятелството, че инкриминираните движими вещи, макар и собственост на св. К., не били поверени на подсъдимия С. „по силата на договорни отношения, по които е бил страна, устно разпореждане или фактическо предаване” (л. 10 от мотивите на въззивната присъда). Според въззивния съд, сам по себе си отказът на дееца да върне вещите при поискването им от собственика, не можел дефинитивно да бъде третиран като акт на имуществено разпореждане, всякога сочещ на присвоителна дейност. Такава не била доказана от обективна страна (л. 11 от мотивите), тъй като подсъдимият не манифестирал недвусмислено промяна на отношението си към вещите като към свои. Непредаването им не е имало за последица отклоняването им от патримониума на св. К., а възможността й да се разпорежда с тях не била засегната, тъй като тя имала ключ от жилището и достъп до вещите, с което запазила фактическата си власт върху тях. Въз основа на тези аргументи Пловдивският окръжен съд е приел, че в случая се касаело за неуредени гражданскоправни отношения между подсъдимия С. и св. К., а не за обсебване на инкриминираните мебели.
При установената фактическа обстановка, направените от ПлОС основни правни изводи са правилни. Доводите, залегнали на л. 10 – 12 от мотивите на въззивната присъда, като юридическа конструкция по отношение на обективните и субективните признаци на обсебването са законосъобразни и вярно са съотнесени към конкретната фактология на разглеждания казус. Съдържанието на съдебния акт изцяло съответства на изискванията 339, ал. 3, вр. чл. 305, ал. 3 от НПК, тъй като включва ясни правни съображения по всеки от инкриминираните факти.
ВКС споделя както постигнатия с новата присъда краен резултат по делото, така и изложените от съда правни доводи, с изключение на извода, че съгласно сключения договор за кредит инкриминираните мебели били собственост на св. К. (л. 10 от мотивите). Макар в случая съображенията на въззивния съд относно собствеността на предмета на престъплението в крайна сметка да не са се отразили върху верността на основните оправдателни изводи на присъдата, за пълнота и прецизност те следва да бъдат коментирани, тъй като са довели до известно вътрешнологическо противоречие в аргументацията на въззивната присъда, което може да бъде отстранено от настоящата инстанция. Така, от една страна окръжният съд е счел, че инкриминираните мебели са „чужди” по смисъла на чл. 206, ал. 1 от НК, тъй като били собственост на св. К. (л. 10 от мотивите), а не на подсъдимия, а от друга – че по отношение на тези вещи между двамата имало неуредени гражданскоправни отношения.
Следва да се има предвид, че мебелите холна гарнитура „О.” с табуретка и секция „М.” са били придобити по време на съвместното съжителство между подсъдимия С. и св. В. К. за изграждане на общото им домакинство. (В този смисъл самата св. К. при разпита си пред първоинстанционния съд в съдебно заседание на 29.01.2013 г. недвусмислено няколкократно е заявила: „Тази холова гарнитура ние я закупихме с помощта на майка ми…”; „Издържахме се с помощта на неговите родители и моите също ни помагаха с храна, с каквото могат” (гърба на л. 25 от НОХД № 752/2012 г. на АРС); „След това започвахме да си купуваме обзавеждане за жилището” (л. 26 от НОХД № 752/2012 г. на АРС); „Всичко, което е закупено, е било за нас двамата, а не само за мен” (гърба на л. 27 от НОХД № 752/2012 г. на АРС). При преплитането на имуществените и личностни отношения, неминуемо съпътстващи съвместния живот и изграждането на общо домакинство, се е стигнало до правен спор относно индивидуалната собственост върху конкретно инкриминираните вещи, които както и останалите, са били придобити по време на съвместното съжителство или с поделени от двамата средства, или с превес на личните средства на единия, или пък изцяло с лични средства на един от двамата съжители. Обстоятелството, че една вещ е придобита на името на определено лице (в случая на името на св. К. съгласно сключения договор за кредит) не установява необорима презумпция относно собствеността. Това е факт, който може да бъде верен или неверен – може да отразява действителното състояние на собствеността, но зад него може да се крият други, действителни отношения, които подлежат и могат да бъдат доказани в гражданския процес. Затова са предвидени установителните искове, чрез които всеки субект, който претендира, че е нарушено или застрашено негово субективно право, може да установи със сила на пресъдено нещо действителното фактическо положение, а оттук – да обоснове и защити правото си на собственост. Такава е ситуацията и в разглеждания казус. Неизяснеността на гражданскоправните отношения между подсъдимия и св. К. красноречиво се илюстрира от антагонистичните им позиции по въпроса за средствата, с които са били придобити процесните мебели, както и от споровете им по отношение на други вещи (златни накити, парични суми и т.н.). Затова на л. 11 от мотивите на присъдата си въззивният съд правилно е отбелязал, че събраните доказателства обосновават извод, че между подсъдимия С. и св. К. е възникнал граждански спор, продиктуван от невъзможността да поделят по споразумение придобитото по време на съвместното им съжителство имущество. Верният решаващ извод на втората инстанция относно наличието на неуредени между двамата имуществени отношения включва обаче не само въпросите за подялбата на придобитите в общото домакинство вещи, но и тези за собствеността им.
ПлОС законосъобразно е интерпретирал доказателствата по делото в контекста на въпроса за основанието, на което инкриминираните вещи са се намирали във фактическата власт на подсъдимия – „с оглед характера на отношенията” му със св. К. (л. 10 от мотивите), тъй като са били придобити при изграждането и поддържането на общото им домакинство по време на съвместното им съжителстване. В тази насока с протеста на прокурора се изразява немотивирано несъгласие с доводите на съда, което не може да подкрепи наведените претенции за незаконосъобразност. При внимателния прочит на съдържанието на протеста и допълнението към него е видно, че представителят на обвинителната власт всъщност не е конкретизирал твърденията си относно правното основание, на което мебелите са били поверени на подсъдимия С., като се е задоволил само да отбележи (л. 3 от допълнението), че не било нужно „сключване на някакъв вид договор, респ. юридическо оформяне на основанието, въз основа на което деецът владее или пази вещта, като единственото изискване е същото да е правомерно”. С подобни аргументи не може да бъде елиминирана необходимостта от задължително установяване и уточняване на правното основание, въз основа на което деецът упражнява фактическа власт върху конкретния предмет на престъплението. За състава на обсебването без съмнение е от съществено правно значение основанието, на което чуждата вещ е поверена на дееца от лице, което е неин собственик или действа от негово име, или от лицето, неин владелец.
Изпълнителното деяние – престъпното своене – може да се реализира чрез валидно правно действие или акт на фактическо разпореждане на дееца с вещта, а може да се изрази и в бездействие, каквото съставлява отказът да се върне чуждата вещ. В тази връзка на л. 11 от мотивите въззивният съд също е изложил законосъобразни съображения, с които настоящият състав на ВКС изцяло се солидаризира. Правилно е разбирането на ПлОС, че сам по себе си отказът на дееца да върне вещта не може дефинитивно да бъде третиран като акт на имуществено разпореждане, сочещ на присвоителна дейност, каквато теза незаконосъобразно се поддържа в протеста. За да бъде осъществен съставът на обсебването по чл. 206, ал. 1 от НК, отказът да се върне вещта следва да е противозаконен – поведението на автора трябва да не е съвместимо с възможното и допустимото съобразно конкретното правно основание за владение или пазене на вещта, като в резултат на него вещта обективно трябва да премине в полза на дееца или на другиго. В светлината на тези принципни съображения, въззивният съд с основание и изцяло в съгласие в практиката на ВКС е заключил, че в разглеждания случай подсъдимият С. с поведението си не е манифестирал недвусмислена промяна на отношението си към намиращите се в жилището мебели; не е извършил с тях разпоредителни действия, обективиращи промененото му отношение; непредоставянето им на св. К. не е имало за последица отклоняването им от нейния патримониум. След раздялата с подсъдимия, самата тя е оставила мебелировката в обитаваното по време на съвместното им съжителство жилище, от което е задържала ключа, като обективно е запазила достъпа си до него и находящите се там вещи. Именно тези обстоятелства са важни за правилното решаване на делото, тъй като законосъобразната им преценка не позволява изводи, че с инкриминираните мебели е бил извършен акт на фактическо или юридическо разпореждане и че отказът за връщането им е бил противозаконен. След прекратяването на съвместното съжителство между подсъдимия и св. К., между двамата реално са възникнали спорни гражданскоправни отношения, тъй като те не са могли да постигнат споразумение за собствеността и подялбата на придобитите вещи, които въпроси обаче не биха могли да намерят своя отговор в рамките на наказателното производство.
По изложените съображения, като е отменил осъдителната присъда на първоинстанционният съд и е постановил нова, с която е оправдал подсъдимия И. С. по повдигнатото му обвинение по чл. 206, ал. 1 от НК, въззивният съд не е допуснал нарушение на закона. Атакуваният съдебен акт на ПлОС по ВНОХД № 746/2013 г. е постановен в съответствие с разпоредбата на чл. 304 от НПК, поради което настоящият състав на ВКС счита, че в рамките на компетентността си и предоставените от закона правомощия следва да го остави в сила.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 69 от 25.06.2013 г., постановена по ВНОХД № 746/2013 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, наказателно отделение.
Настоящото решение е окончателно и не подлежи на протестиране и обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. |