Р Е Ш Е Н И Е № 29 София, 09 март 2017 година Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на четиринадесети февруари две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при участието на секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Пенка Маринова изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев н. дело № 80/2017 година. Производството е образувано по касационна жалба от служебния защитник на подсъдимия И. М. А. против решение № 501 от 05.12.2016год. по внохд № 1077/2016год. на Софийския апелативен съд. В нея се твърди, че решението /в жалбата е наименовано ”въззивна присъда”/ е необосновано, незаконосъобразно, постановено при допуснати съществени процесуални нарушения и е явно несправедливо. Излагат се доводи, че, след като се е произнесъл с присъда въззивният съд не е спазил изискванията по чл. 305, ал. 3 от НПК-да посочи приетите за установени фактически положения на кои доказателствени материали се основава и какви са правните съображения за взетото решение. На критика е подложена дейността по анализа на доказателствата от втората решаваща по фактите инстанция, която, според защитата не отговаря на основните принципи за разкриване на обективната истина и изграждане на вътрешното убеждение след обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Оспорва се достоверността на свидетелските показания на пострадалата и на разпитаните от съда поемни лица, участвали при разпознаването на подсъдимия като автор на деянието от разследващите органи. Твърди се, че двете решаващи по фактите инстанции са отговорили формално и повърхностно на възражението, че процесуално-следственото действие „Разпознаване на лица” не е проведено според изискванията по чл. 169 и сл. от НПК, и като са приели обратното, доверявайки се изцяло на пострадалата, са приложили неправилно закона, с направените изводи за доказано авторство на подсъдимия в престъплението, възведено му от обвинението. Въз основа на тези съображения се иска отмяна на „въззивната присъда” и оправдаване на А., а при условията на алтернативност-намаляване на определеното наказание, за което в жалбата доводи не се излагат. В саморъчно написано възражение срещу въззивното решение подсъдимият моли определеното му наказание да бъде намалено. Пред касационната инстанция подсъдимият и защитникът му поддържат жалбата по основанията и доводите изложени в нея. Прокурорът от ВКП даде заключение, че жалбата на касатора е неоснователна, а релевираните в нея основания за отмяна/изменяване/, не са налице. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 25 от 02.02.2016год. по нохд № 1391/2015год. на Софийския градски съд подсъдимият И. М. А. е признат за виновен в това, че на 28.05.2014год. около 15.15часа в [населено място],[жк], пред вх. „вход” на [жилищен адрес] при условията на опасен рецидив отнел чужди движими вещи-златни украшения на обща стойност 1057.10/хиляда и петдесет и седем 0.10/лв. от владението на Е. М. Л., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, поради което и на основание чл. чл.199, ал.1, т. 4, във вр. с чл.198, ал.1, във вр. с чл.29, ал.1, б.”а” и чл. 54 от НК е осъден на осем години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален“строг“ режим в затвор. На основание чл. 59, ал.1 от НК от наложеното на подсъдимия наказание осем години лишаване от свобода е приспаднато времето, през което той е бил задържан по мерки за неотклонение „Задържане под стража“ от 06.06.2014год. до 16.02.2015год. и „Домашен арест”, считано от 17.02.2015год. до 30.07.2015год. Съдът се е произнесъл по направените деловодни и съдебни разноски, които е присъдил в тежест на подсъдимия. С обжалваното решение първоинстанционната присъда е изменена, като наказанието на подсъдимия е намалено от осем на шест години лишаване от свобода. В останалата част присъдата е потвърдена. Като прецени доводите на страните и доказателствата по делото, проверявайки решението в пределите на чл. 347 НПК, Върховният касационен съд намира жалбата на касатора за неоснователна. В нея се развиват оплаквания, които в по-голямата си част са правени и пред въззивния съд и там са получили отговор в мотивите на решението. В жалбата служебният защитник на А. твърди, че постановеният съдебен акт е неправилен и необоснован. Необосноваността не е предвидена като касационно основание. Касационната инстанция следи за правилно приложение на материалния и процесуалния закон и не може да установява нови фактически положения, като достоверността на доказателствените материали не подлежи на преобсъждане в касационното производство. Защитата оспорва и доказателствената преценка извършена от въззивния съд, която също не подлежи на касационна проверка, доколкото, в случая, са спазени изискванията по чл. 107, ал. 5 и чл. 14 от НПК. От обжалвания съдебен акт е видно, че въззивният съд е извършил проверка на присъдата според изискванията на чл. 313 и чл. 314 от НПК и е спазил изискването по чл. 339, ал. 2 от НПК - да посочи основанията, поради които не е приел доводите, изложени пред него. Не се установява този съд да е игнорирал или изопачил доказателства. Той е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка като я е подложил и на своя преценка и е заключил, че контролираният от него съд не е допуснал нарушение на чл. 303, ал. 2 от НПК приемайки, че обвинението за извършения грабеж от подсъдимия А. е доказано по несъмнен начин в изпълнение на чл. 102 от НПК. Съдът подробно е обсъдил всички доводи на защитата относно годността и достоверността на доказателствата, квалификацията на деянието и съставомерността му от обективна и субективна страна, като е изложил убедителни съображения за тяхната неоснователност. Ето защо, възражението, че липсват съображения на въззивния съд за начина на формиране на вътрешното му убеждение съобразно изискванията по чл. 305, ал. 3 НПК е неоснователно, защото само в случаи на постановяване на нова присъда законодателят е предвидил такова задължително изискване с нормата на чл. 339, ал. 3 НПК, а когато потвърждава първоинстанционната присъда въззивният съд е длъжен да изложи съображения защо не споделя доводите на страната или страните, оспорили нейната правилност. Тези свои задължения съдът не е нарушил. На следващо място, обективният прочит на мотивите към присъдата и решението лишават от основание оплакването, поддържано от защитата на А., че е налице непълнота на мотивите. Непълнота на мотивите, в смисъл липса на част от тях, отнасяща се до основни въпроси, на които трябва да отговори решаващият съд със своя акт, не се констатира. Напротив, с обжалваното решение въззивната инстанция е отговорила подробно и аргументирано защо не приема за основателни наведените му от защитата доводи за необоснованост и незаконосъобразност на присъдата, както и по доводите за допуснати съществени процесуални нарушения и явна несправедливост. Съдът е анализирал наличните доказателства, предимно гласни такива, като е обсъдил и приобщените от първоинстанционния съд по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т.т.1 и 2 от НПК към доказателствения материал показания на свидетелите Г. А. В. и В. Д. Г., дадени на фазата на досъдебното производство, които участвали като поемни лица в проведеното на 06.06.2014год. разпознаване на подсъдимия от пострадалата Л.. Липсата на спомен на двамата свидетели за извършеното процесуално следствено действие и редът за провеждането му е наложило първоинстанционният съд да прочете показанията им от досъдебното производство и след като В. и Г. са заявили, че ги поддържат, съдът е приобщил показанията им към доказателствения материал, които ползвал като доказателствен източник. Тези показания на двамата свидетели за мястото, времето и условията, при които е извършено разпознаването оформено в протокол и подписан от поемните лица, от пострадалата и от разследващия полицай, съдът е кредитирал и е стигнал до извода, че не са допуснати пороци при извършване на процесуално следствено действие „Разпознаване на лица и предмети”, а са спазени изискванията по чл. 169 и сл. НПК. От материалите по делото е видно, че още в деня на деянието пострадалата Л. е била разпитана като свидетел от разследващия орган. Пред разследващия полицай тя е описала подробностите, при които е била заговорена от дееца и за развилите се събития свързани с насилствено отнетите й от него златни изделия, като подробно е описала извършителя по външните му индивидуални белези. Показанията на пострадалата свидетелка са последователни и непротиворечиви във всички проведени стадии на наказателното производство и кореспондират с показанията на свидетелите В. и Г. от досъдебното производство за категоричността, с която пострадалата е разпознала извършителя на престъплението. На последно място, следва да бъде обсъдено основанието за явна несправедливост на наложените наказания. То е посочено бланкетно от служебния защитник на подсъдимия, без да са посочени данни, които го подкрепят. Върховният касационен съд намира, че наложеното на подсъдимия наказание е справедливо. Съобразно чл. 348, ал. 5, т. т. 1 и 2 от НПК, за да възникне необходимостта от изменение на атакуваното решение по основанието за явна несправедливост на наказанието, следва да се установи, че наложеното наказание очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. В случая, тази хипотеза не е налице. Определеното от втората решаваща по фактите съдебна инстанция наказание от шест години лишаване от свобода съответства на извършеното от подсъдимия престъпление и на изискването по чл. 35, ал. 2 от НК. Неговият размер е определен малко над минимума предвиден за престъплението, достатъчен е и с него ще се постигнат целите на чл. 36 от НК. Допълнителното намаляване на това наказание, при отчетените от съдилищата обстоятелства за индивидуализирането му, не е оправдано с нищо и ще бъде проява на необоснована снизходителност. Ето защо, не са налице наведените от касатора основания за отмяна /изменяване/ на обжалвания съдебен акт, който, като законосъобразен и справедлив, следва да се остави в сила. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 501 от 05.12.2016год. по внохд № 1077/2016год. на Софийския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: