4 Р Е Ш Е Н И Е № 909/10 г. С., 24.01. 2011 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Р. Б., гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на шестнадесети декември две хиляди и десета година в състав: Председател:Добрила Василева Членове:Маргарита Соколова Гълъбина Генчева При секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 1288/09 г., и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. С определение № 1359 от 15.12.2009 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 531 от 27.04.2009 г. по в. гр. д. № 1869/2007 г. на Варненския окръжен съд по касационна жалба на Д. Н. Х., И. Н. П., Н. П. Н. и Т. П. Н.. Ответникът К. Д. Д. оспорва жалбата. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 2003 от 25.06.2007 г. по гр. д. № 4453/2006 г. на Варненския районен съд, с което е отхвърлен предявен от касаторите иск по чл. 108 ЗС за ревандикация на реална част с площ 239 кв. м. от недвижим имот пл. № 40 по плана на СО “З.”, с площ 599.91 кв. м. Ответникът е противопоставил права, произтичащи от извършено в негова полза с н. а. № 43 от 20.01.1995 г. дарение на имот, придобит от праводателите му по силата на пар. 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ /н. а. № 177 от 01.11.1994 г./, и придобивна давност с начало на владението от 1995 г. По делото е прието, че ищците не се легитимират за собственици с решение № 386 от 06.01.1997 г. на поземлената комисия в качеството им на наследници на Н. П. Х., починал на 12.04.1979 г. Изложени са съображения, че съгласно Закона за трудовите земеделски стопанства и комасация /ЗТЗСК - Обн., ДВ, бр. 97/1924 г./, правото на собственост върху имотите, с които лицата биват оземлявани, се придобива след заплащане на пълната стойност на земята. Представени са протокол № 619 от 28.03.1940 г. на Съвета при отделение за поземлена собственост и комасация при Министерството на земеделието и държавните имоти и позволително за влизане във владение от 14.05.1940 г., последното удостоверяващо само въвода във владение след заплащане на определена част от стойността на земята /20%/. Не е представен акт за поземлена собственост или акт за собственост по реда на ЗТПС съгласно чл. 129, ал. 3 от ППЗТПС. Към тези съображения на първоинстанционния съд въззивният съд добавил мотиви по нововъведеното основание придобивна давност в периода 1940-1960 г., заявено по аргумент от чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ и Указа за опрощаване на задължения към банките и държавата от 1955 г. Намерил, че това основание не е осъществено предвид забраната за придобиване по давност на недвижими имоти, които принадлежат на държавата и общините - чл. 222 и чл. 223 вр. чл. 208 от Закона за бюджета, отчетността и предприятията /ЗБОП/ от 1934 г., които разпоредби са намерили приемственост в последвалия Закон за собствеността - чл. 86. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т.т. 2 и 3 ГПК по въпросите за правата на лицата, оземлени по реда на Закона за трудовите земеделски стопанства и комасация от 1924 г., и за приложението на чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ. Законът за собствеността и ползуването на земеделските земи в основната си реституционна норма - чл. 10, не урежда изрично правата на оземлените по законите за трудова поземлена собственост, за трудови земеделски стопанства и за трудови земеделски стопанства и комасация, действали преди Закона за трудовата поземлена собственост от 1946 г. /отм./. Нормата на ал. 11 на чл. 10 предвижда възстановяване на правата на лицата, оземлени по ЗТПС от 1946 г. /отм./, включително и на тези, които частично не са изплатили дължимите вноски, с изключение на отземлените. ЗСПЗЗ обаче, зачита правата на оземлените лица, придобити при действието на предходните закони. Изводът следва от анализа на разпоредби от Общите и преходни наредби на ЗТПС /отм./ - чл. 125-129, в които са посочени и условия за запазване на земите, дадени на различни категории лица - напр. оземлени специалисти и учители, оземлени с манастирски и общински земи и др. За оземлените по Закона за трудовите земеделски стопанства и Закона за трудовите земеделски стопанства и комасация, които са във владение на дадените им земи, но не са редовни с изплащането на вноските си, е предвидено в чл. 127 ЗТПС /отм./, че могат да запазят земите, ако заплатят цената в рамките на предвидения 20-годишен срок, в противен случай се отземляват. С оглед на тази правна уредба относно правата на лицата, оземлени по предшестващите закони, няма основание тези лица да се третират различно от оземлените по ЗТПС от 1946 г. /отм./ при възстановяване на собствеността върху предоставената им за оземляване земя. След като се касае за еднакъв правен режим, следва да се имат предвид разясненията по приложението на чл. 10, ал. 11 ЗСПЗЗ, дадени с ТР № 2 от 1996 г. на ОСГК на Върховния съд. С него е прието, че за да се възстанови правото на собственост на лицата върху земята, с която са оземлени, те трябва да са придобили собствеността върху нея. Съгласно чл. 46, ал. 1 ЗТПС /отм./ правото на собственост се удостоверява с актове за поземлена собственост, издадени от Д. за земята, които са констативни по своята същност. Нормата предвижда издаването на тези актове след като оземлените изплатят напълно дадените им земи. В закона е предвидена възможност и за отсрочване изплащането на вноските, а впоследствие[населено място] № 275 на П. на Н. събрание от 22.10.1955 г. за опрощаване на задължения към банките и държавата /Обн., Изв., бр. 87 от 28.10.1955 г., изм. и доп., бр. 1 от 1956 г., бр. 5 от 1957 г. и бр. 51 от 1958 г./ се опрощават дължимите вноски за определена категория земеделски стопани, а именно членове на ТКЗС и лицата, които станат членове на ТКЗС до 31 март 1957 г. При това законодателно уреждане на проблема, с т. Б.2 на ТР № 2/1996 г. на ОСГК е прието, че правото на собственост на лицата, оземлени по Закона за трудовата поземлена собственост от 1946 г., се възстановява по реда на ЗСПЗЗ и ако не са изплатили нито една от дължимите вноски. Следователно, ирелевантен за реституцията на посочената категория земи е фактът на частично неплащане на дължимите вноски. Опрощаването на задълженията също не е предвидено като предпоставка за реституция по чл. 10, ал. 11 ЗСПЗЗ. Оттук следва извод, че право на възстановяване имат и лицата, които не са сред посочените в чл. 2 от Указа членове на ТКЗС и лицата, които станат членове на ТКЗС до 31 март 1957 г. Това е така, защото ЗСПЗЗ не въвежда изключение за възстановяване правото на собственост по отношение на лицата, които са били оземлени. Единственото изискване е те да не са били отземлени. Ето защо ирелевантно за спора е обстоятелството дали оземленият е станал член на ТКЗС и кога. След като в чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ законодателят е предвидил протоколите и решенията за оземляване по ЗТПС от 1946 г. /отм./ и правилника за неговото приложение като годно доказателство за установяване правото на собственост, с оглед възстановяването му по ЗСПЗЗ, то следва да се приеме, че оземлените, ако не са били отземлени, са придобили правото на собственост върху дадените им земи, и те подлежат на реституция. В този смисъл е и решение № 58 от 22.02.2010 г. по гр. д. № 272/2009 г. на ВКС на РБ, I-во г. о., по реда на чл. 290 и сл. ГПК. При това разрешение на първия от въпросите, по които е допуснато касационното обжалване, следва да се приеме, че касационната жалба е основателна. Порокът на обжалваното решение произтича от неправилното становище, че възстановяването на собствеността на наследниците на оземления през 1940 г. Н. П. Х. е в зависимост от наличието на акт за поземлена собственост или акт за собственост по реда на чл. 129, ал. 3 от Правилника за приложението на ЗТПС /отм./. Налице са предпоставките на чл. 10, ал. 11 ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността. От представените протокол № 619 от 28.03.1940 г. на Съвета при отделение за поземлена собственост и комасация при Министерството на земеделието и държавните имоти и позволително за влизане във владение от 14.05.1940 г., следва извод, че наследодателят на ищците е притежавал право на собственост, което може да бъде възстановено на неговите наследници. Приетото в обратен смисъл от въззивния съд е в нарушение на материалния закон - касационно отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 1 ГПК. При това положение произнасянето от Върховния касационен съд по втория от поставените въпроси - за приложението на чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ, не е необходимо, тъй като наличието на правно основание за придобиване на собствеността - оземляване, изключва приложението на друг придобивен способ - придобивната давност, по отношение на същия имот и в полза на същия правен субект. След като е установено правото на възстановяване на собствеността, необходимо е да се изследват противопоставените от ответника доводи за трансформиране на предоставеното на праводателите му право на ползуване по реда на ПМС № 21/1963 г., в право на собственост при условията на пар. 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ. По делото е установено със заключение на вещо лице и с гласни доказателства, че построената сграда за сезонно ползуване със застроена площ от 13.83 кв. м., от които 10.438 кв. м. жилищна площ, се състои от една стая и складово помещение, но е без обособена кухня или кухненски бокс. При липсата на легално определение на понятието “сграда”, приложение следва да намерят разпоредбите на подзаконовите нормативни актове от благоустройственото законодателство, действали към момента на построяване на сградата - ППЗТСУ /отм./ и Наредба № 5 за правила и норми по Т. от 1977 г. /отм./, както и нормата на пар. 1в, ал. 3 от ДР на ППЗСПЗЗ. Съгласно чл. 177, ал. 3 от Наредба № 5 от 1977 г. /отм./ постройката за сезонно ползване и инвентар се състои най-малко от помещение за обитаване, малка кухня или кухненски бокс и помещение за складиране на инвентар. С оглед на тази нормативна уредба и предвид данните по делото, законосъобразно въззивният съд е приел, че построената сграда за сезонно ползване не отговаря на изискванията на пар. 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ и съществуването й към релевантния момент - 01.03.1991 г., не е основание за изкупуване на земята от ползувателите. Същевременно, в обжалваното решение липсва произнасяне по заявеното в условията на евентуалност правопрекратяващо възражение за придобиване на имота по давност, а от неговата основателност зависи изходът на предявения от касаторите иск за ревандикация. Налице е съществено нарушение на съдопроизводствените правила и основание по чл. 281, т. 3, предл. 2 ГПК за касиране на обжалваното решение. В обобщение на всичко изложено, обжалваното решение следва да бъде отменено, а делото - върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивното решение № 531 от 27.04.2009 г. по в. гр. д. № 1869/2007 г. на Варненския окръжен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Варненския окръжен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: