6
Р Е Ш Е Н И Е
№ 59
гр. София,20.05.2024 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното заседание на шестнадесети април две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
при участието на секретаря Лилия Златкова, като разгледа докладваното от съдия Костадинка Недкова т. дело N 2695 по описа за 2022г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е въз основа на касационна жалба на ответниците по делото К. Н. И. и М. П. С. против решение № 175/14.05.2022г. по в. гр. д. № 471/2021г. на Окръжен съд - Велико Търново, с което е потвърдено решение № 260032/30.03.2021г. по гр. д. № 1287/2020г. на Районен съд – Велико Търново. С последното е признато за установено по отношение на К. Н. И. и М. П. С., че дължат солидарно на „Уникредит Булбанк” АД сумата от 10 260,96 евро - главница по договор за банков потребителски кредит на физическо лице от 08.05.2013г.; сумата от 34,88 евро - лихва върху редовна главница за периода 15.06.2019г. - 18.10.2019г.; сумата от 55,23 евро - лихва върху просрочена главница за периода 15.06.2019г. до 29.11.2019г., ведно със законната лихва върху главницата от 29.11.2019г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение № 1517/03.12.2019г. по ч. гр. д. № 3590/2019г. на Районен съд - Велико Търново, както и в частта, с която К. Н. И. и М. П. С. са осъдени да заплатят на „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК” АД сумата 2 050,38 лева, представляваща направени по делото разноски, както и сумата от 1 400,81 лева - разноски по ч. гр. д. № 1517/2019г. на Районен съд - Велико Търново.
Касаторите поддържат, че обжалваното въззивно решение е неправилно, поради допуснати съществени процесуални нарушения - не са обсъдени всички изложени доводи и съображения и не са съобразени правилно доказателствата по делото, като е допуснато и нарушение на материалния закон – чл. 22 и 23 ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1, т. 20 ЗПК, вкл. и на чл. 33, ал. 2 ЗПК, за прилагането на които императивни норми съдът следи служебно. Твърди се, че на основание чл. 23 ЗПК по кредита се дължи само чистата сума по кредита, без лихви и разноски, която вече е заплатена, тъй като договорът за банков потребителски кредит е недействителен, на основание чл. 22, във връзка с 11, ал.1, т.20 ЗПК, поради непосочване в него на лихвен процент на ден. Това възражение на касаторите, както доводът им за нищожност на клаузата за наказателна лихва, поради противоречието и с чл.33, ал.2 ЗПК (договорена и начислена в размер на 20%, според заключение на СИЕ в първата инстанция, и надвишаваща законната лихва) не е обсъден от въззивния съд, като в обжалвания акт са изложени мотиви единствено по отношение на договорната възнаградителна лихва. С оглед изложеното се иска отмяна на въззивното решение и отхвърляне на исковете като неоснователни. Претендира се присъждане на направените за всички инстанции разноски по делото.
Ответникът по жалбата и ищец по делото, „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК”АД, в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба е неоснователна. Ищецът намира за грешно позоваването на жалбоподателите на разпоредбата на чл. 22 ЗПК, тъй като тя урежда последиците от обявяване на договора за кредит за недействителен, поради първоначален порок или увреждане на правата на потребителя в следствие неизпълнение на задължителните правила за сключване на договора за потребителски кредит от страна на банката. В случая се твърди, че недействителността на договора е причинена от неизпълнение на поетите задължения от страна на длъжниците и не е във връзка с цитираните в чл. 22 ЗПК разпоредби, като договорът е развален от банката, която търпи увреждане на правата си, поради неправомерни действия на длъжниците, поради което разпоредбата на чл. 22 ЗПК е неотносима към спора.
С определение по чл.288 ГПК по настоящото дело е допуснато, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касационно обжалване на въззивното решение по два процесуалноправни въпроса: „1/ Следва ли в мотивите на съдебния си акт въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им? и 2/ Относно задължението на въззивния съд да следи служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор?“
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, с оглед правомощията си по чл.293 ГПК, приема следното:
По поставените процесуално правни въпроси:
По първия процесуалноправен въпрос, следва ли в мотивите на съдебния си акт въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им, е формирана по реда на чл.290 ГПК многобройна константна практика на ВКС, която се споделя изцяло от настоящия състав. Тя е материализирана в: решение № 815 от 15.02.2010г. по гр. д. № 1713/2009г. на IV г. о.; решение № 581 от 30.09.2010г. по гр. д. № 1019/2009г. на III г.о; решение № 157 от 08.11.2011г. по т. д. № 823/2010г. на II т.о.; решение № 411 от 27.10.2011г. по гр. д. № 1857/2010г. на IV г. о.; решение № 212 от 01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на II т.о.; решение № 76 от 12.06.2012г. по т. д. 377/2011г. на II т. о.; решение № 68 от 24.04.2013г. по т. д. № 78/2010г. на II т.о.; решение № 202 от 21.12.2013г. по т. д. № 866/2012г. на I т. о.; решение № 17 от 23.07.2014г. по т. д. № 811/2012г. на II т.о; решение № 55 от 03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на I т.о.; решение № 42 от 05.03.2014г. по гр. д. № 5488/2013г. на IV г. о.; решение № 283 от 14.11.2014г. по гр. д. № 1609/2014г. на IV г. о.; решение № 40 от 04.02.2015г. по гр. д. № 4297/ 2014г. на IV г. о.; решение № 63 от 17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на II т.о.; решение № 263 от 24.06.2015г. по т. д. № 3734/ 2013г. на I т. о.; решение № 111 от 03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на II т.о.; решение № 136 от 06.11.2015г. по т.д. № 2483/ 2014г. на II т. о.; решение № 12 от 16.02.2016г. по гр. д. № 2184/2015г. на III г.о.; решение № 157 от 11.02.2016г. по т. д. № 3638/2014г. на I т. о.; решение № 180 от 11.01.2016г. по т. д. № 1618/2014г. на II т.о.; решение № 161 от 04.10.2016г. по т. д. № 2220/2015г. на II т.о.; решение № 271 от 08.02.2017г. по гр. д. № 1368/2016г. на IV г. о.; решение № 178 от 24.04.2017г. по т. д. № 1340/2015г. на I т. о.; решение № 202 от 25.01.2018г. по т. д. № 1826/2016г. на I т. о.; решение № 192 от 29.01.2018г. по т. д. № 44/2017г. на I т. о.; решение № 19 от 07.08.2018г. по т. д. № 2124/2016г. на II т. о.; решение № 139 от 04.10.2018г. по т. д. № 2377/2016г. на II т.о.; решение № 302/ 03.12.2018г. по т. д. № 2764/2017г. на II т.о.; решение № 184 от 17.12.2018г. по т. д. № 2781/2017г. на I т.о.; решение № 28 от 06.03.2019г. по т. д. № 205/2018г. на II т. о.; решение № 12 от 26.03.2019г. по т. д. № 606/2018г. на I т. о.; решение № 141 от 14.10.2019г. по т. д. № 2839/2018г. на II т.о.; решение № 92 от 06.11.2019г. по т.д. № 2100/2018г. на I т.о.; и др. В посочените актове по чл.290 ГПК на ВКС се приема, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правните доводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения е гаранция за правилността на въззивния акт и за правото на защита на страните в процеса.
По втория процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да следи служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор, в практиката по чл.290 ГПК на ВКС, обективирана в решение № 23/07.07.2016г. по т. д. № 3686/2014г. на І т.о., решение № 232/05.01.2017г. по т.д. № 2416/2015г. на II т.о, решение № 188/15.12.2017г. по т. д. № 2613/2016г., ІІ т.о., решение № 142/01.08.2018г. по т.д. № 1739/2017г. на II т.о, решение № 87/16.11.2020г. по т.д. № 2165/2019г. на I т.о. на ВКС и др., съобразно постановките в решенията на СЕС по дело С-243/08, дело С-397/11, дело С-168/05 (т.24), дело С-40/08 (т. 38), дело № С-618/10 (т.46), С-488/11 и др., е прието че: 1/ първоинстанционният и въззивният съд следят служебно за фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор; 2/ съдът уведомява страните, че ще се произнесе по неравноправния характер на клаузата/те, като дава възможност на същите да изразят становище и да ангажират доказателства (принцип на състезателност); уведомяването се извършва по всяко време на висящността на делото, вкл. при необходимост се отменя хода на устните състезания; 3/ само при противопоставяне на потребителя (след уведомяването) съдът не се произнася по неравноправния характер на клаузата. Такова е и даденото разрешение във формираната задължителна практика на ВКС - Тълкувателно решение № 1/2020г. от 27.04.2022г. по тълк. д. № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС, според което съдът се произнася в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи, които са от значение за правния спор, без да е направено възражение, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства, независимо от вида на договора и страните по него. В разяснителната част на тълкувателния акт е посочено, че когато нищожността е видима от представените с исковата молба или с отговора на исковата молба доказателства, първоинстанционният съд е длъжен да отрази в доклада по делото, че ще се произнесе по нищожността и да изпълни задължението си по чл. 146 т.2 и 5 ГПК. При пропуск или при представяне на доказателства в хода на производството, от които за пръв път се открива нищожността, съдът е длъжен да уведоми страните с нарочно определение като им даде възможност да изразят становище и посочат доказателства. Налице е и позоваване на новелата на чл.7, ал.3 ГПК (ДВ, бр.100/2019г.), в която изрично е предвидено задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146 ал.1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.
По касационната жалба:
Обжалваното решение е постановено в отклонение от практиката на ВКС по процесуалноправните въпроси, по които е допуснато касационното обжалване, тъй като съдът не е обсъдил направените във въззивната жалба на ответниците по исковете (потребители по см. на пар.13а, т.9 ДР ЗЗП) възражения за нарушение на материалния закон – чл. 22 и 23 ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1, т. 20 ЗПК, както и на чл. 33, ал. 2 ЗПК, за прилагането на които императивни норми съдът следи служебно, като не е отчел и в цялост констатациите на вещото лице в приетата от него ССЕ и по-конкретно в частта относно размера на непогасената главница и приспаднатите от банката застрахователни премии.
С оглед горното, въззивното решение е постановено при допуснати съществени процесуални нарушения, вкл. на чл.7, ал.3 ГПК, поради което следва да бъде отменено и исковете разгледани от ВКС, тъй като не се налага извършване на нови съдопроизводствени действия.
Във връзка с направеното от касаторите оплакване за нарушение на чл.11, ал.1, т.20 ЗПК, настоящият състав на ВКС приема следното:
В чл.29, ал.1 ЗПК е предвидено правото на потребителя да се откаже от сключения договор за потребителски кредит, без да дължи обезщетение или неустойки и без да посочва причина за това, при спазване на срока, реда и условията за упражняване на това потестативно право, посочени в чл.29 ЗПК. Разпоредбата транспонира императивните норми на чл.14 от Директива (ЕС) 2008/48. Съгласно решение от 09.09.2021г.на СЕС по съединени дела С-33/20,С-155/20 и С-187/20 (т.123), целта на посочената разпоредба на директивата е да позволи на потребителя да избере отговарящ най-добре на потребностите му договор и следователно да се откаже в „срока за размисъл“ от договор (след като го е сключил), за който установи, че не съответства на потребностите му.
Съгласно чл.11, ал.1, т.20 ЗПК, въвеждащ в националното право повелителната норма на чл.10, пар.2, б. „п“ от Директива (ЕС) 2008/48, договорът за потребителски кредит следва да съдържа наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл.29, ал. 4 и 6 ЗПК, както и за размера на лихвения процент на ден. Според чл.29, ал.5 ЗПК, за да породи отказът на потребителя от договора за кредит целените правни последици, е необходимо, освен спазване на реда и срока за упражняване на това потестативно право по чл.29, ал.1-3 ЗПК, да е осъществено условието по ал.4 на същия член – да е върната на кредитора не само главницата, но и да е заплатена лихвата, дължима за периода от датата на усвояване на средствата по кредита до датата на връщане на главницата, което следва да се направи не по-късно от 30 календарни дни, считано от изпращане на уведомлението до кредитора за упражняване на правото на отказ. Следователно, с предоставяната по чл.11, ал.1, т.20 ЗПК информация в договора относно размера на дължимия лихвен процент на ден се цели да се обезпечи възможността на потребителя, който е в положението на по-слабата страна (спрямо търговеца) от гледна точка на информираност, да изчисли размера на лихвата в абсолютна стойност (лихвен процент на ден х главница х брой дни), която следва да заплати за периода от усвояването до връщането на главницата, за да може да упражни надлежно правото си на отказ от договора за кредит, което включва и изпълнение на условието на чл.29, ал.4 ЗПК - връщане не само на главницата, но и заплащане на лихва за периода на ползването й. Ето защо, с правилото на чл.11, ал.1, т.20, предл. последно ЗПК (посочване на лихвения процент на ден) се гарантира реалното упражняване на правото на потребителя на отказ от договора, а именно да отстъпи от договора без негативни за него последици, ако прецени в „срока за размисъл“ по чл.29, ал.1 ЗПК, че той не отговаря на потребностите му. С оглед изложеното, изпълнението на чл.11, ал.1, т.20, предл. последно ЗПК се явява особено съществено за правата на потребителя и неизпълнението му е скрепено със санкцията на чл.22 ЗПК – недействителност на договора.
В клаузите на т.10.2.1-10.2.7 от раздел II на процесния договор за кредит по същество са възпроизведени разпоредбите на чл.29 ЗПК относно срока, реда и условията за упражняване на правото на отказ от договора от потребителя, като е предвидено, че подлежащата на заплащане лихва се изчислява на базата на уговорения в договора лихвен процент. Посочването в съдържанието на договора на лихвата по кредита (годишния лихвен процент – пар.1 т.4 ДР на ЗПК), което е изискване по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, обаче не съставлява изпълнение на чл.11, ал.1, т.20 ЗПК за посочване на лихвен процент на ден, чиято цел е обезпечаване на реална възможност за упражняване на потестативното право на отказ от договора.
Непосочването в процесния договор на лихвен процент на ден - част от изискуемото по чл.11, ал.1, т.20 ЗПК съдържание на потребителския кредит, обуславя, на основание по чл.22 ЗПК, недействителност на договора, поради което кредитополучателите, в качеството им на потребители, дължат връщане само на чистата стойност на кредита, но не и на лихви или други разходи по кредита – чл.23 ЗПК.
Неоснователни са твърденията на банката, че чл.22 ЗПК не е приложим, тъй като недействителността на договора е причинена от неизпълнение на поетите задължения от страна на длъжниците, като договорът е развален от банката, която търпи увреждане на правата си, поради неправомерни действия на длъжниците. Разпоредбата на чл.22 ЗПК урежда хипотези на недействителност на договор за потребителски кредит при наличие на конкретни пороци относно неговата форма и съдържание, а не последици от неизпълнението на договора за кредит. По делото няма твърдения или данни договорът за кредит да е бил развален, а само за обявена от банката предсрочна изискуемост на кредита. Упражняването на потестативни права на разваляне, съответно на обявяване на предсрочна изискуемост на договора за кредит не следва да бъде обсъждано, тъй като съществуването им е предпоставено от наличието на валиден договор за кредит, какъвто не е настоящият случай, с оглед изложените по-горе мотиви.
В конкретния случай, предвид заявеното от вещото лице в съдебното заседание при приемане на заключението на ССЕ, че погасените суми по кредита са в размер на 20 048,40 евро, която сума е по-голяма от главницата по отпуснатия кредит от 20 000 евро, предявените от банката по реда на чл.422 ГПК искове се явяват неоснователни, поради което безпредметно е обсъждането на останалите оплаквания на касаторите.
С оглед горното, въззивното решение е неправилно и следва да бъде отменено, а исковете - отхвърлени като неоснователни.
Предвид изхода на спора, на основание чл.78, ал.3 ГПК, в полза на касатора К. Н. И. следва да се присъдят направените от него разноски за касационното производство в размер на 2934,90 лева – заплатена държавна такса и адвокатско възнаграждение, разноски за въззивната инстанция в размер общо на 831,37 лева и за първата инстанция в размер общо на 1350 лева.
Водим от горното, на основание чл.293, ал.1 и ал.2 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,
Р Е Ш И
ОТМЕНЯ решение № 175/14.05.2022г. по в. гр. д. № 471/2021г. на Окръжен съд - Велико Търново, с което е потвърдено решение № 260032/30.03.2021г. по гр. д. № 1287/2020г. на Районен съд – Велико Търново, като вместо това ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл.422 ГПК искове от „Уникредит Булбанк“ АД, ЕИК[ЕИК], срещу на К. Н. И., ЕГН [ЕГН], и М. П. С., ЕГН [ЕГН], за признаване за установено по отношение на К. Н. И. и М. П. С., че дължат солидарно на „Уникредит Булбанк” АД сумата от 10260,96 евро - главница по договор за банков потребителски кредит на физическо лице от 08.05.2013г.; сумата от 34,88 евро - лихва върху редовна главница за периода 15.06.2019г. - 18.10.2019г.; сумата от 55,23 евро - лихва върху просрочена главница за периода 15.06.2019г. до 29.11.2019г., ведно със законната лихва върху главницата от 29.11.2019г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение № 1517/03.12.2019г. по ч. гр. д. № 3590/2019г. на Районен съд - Велико Търново.
ОСЪЖДА „Уникредит Булбанк“ АД, ЕИК[ЕИК] да заплати на К. Н. И., ЕГН [ЕГН], разноски за всички инстанции размер общо на 5116,27 лева.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. |