Р Е Ш Е Н И Е № 90 Гр.София, 27.04.2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети април, 2016 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА БИСЕР ТРОЯНОВ При участието на секретаря Рангелова В присъствието на прокурора Чобанова Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 267/16 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 331/08.12.14 г., постановена от ГС-София /СГС/, НО, 11 състав по Н.Д.5273/13 г., подсъдимите М. И. С. и А. А. С. са признати за виновни и осъдени за извършено от тях престъпление по чл.343,ал.1,б.В,пр.1 вр.чл.342,ал.1,пр.3 НК при условията на независимо съпричинителство и са им наложени наказания лишаване от свобода съответно от две години за единия и осем месеца за другия, чието изтърпяване е отложено с изпитателен срок от три години и за двамата. За същите срокове като тези по лишаването от свобода е постановено и лишаване от право на управление на МПС. С. е оправдан по повдигнатото му с обвинителния акт обвинение за извършено нарушение на чл.25,ал.1 ЗДП. Дейците са осъдени да заплатят направените по делото разноски. По жалби на подсъдимите чрез техните защитници /срещу които жалби са постъпили възражения от всичките частни обвинители/ е образувано В.Н.Д.393/15 г. по описа на АС-София /САС/, НО, 1 състав. С присъда № 24/12.11.15 г. е отменена осъдителната присъда спрямо С. и той е признат за невиновен изцяло, включително и относно осъществено от него престъпление при условията на независимо съпричиняване- за С.. Съдебният акт на СГС е отменен и в частта по присъдените за С. разноски. В останалата част съдебният акт е потвърден. Срещу новата присъда е постъпила касационна жалба от подсъдимия С. и допълнение към нея с развити съображения по всичките основания на чл.348, ал.1,т.1-3 НПК. Иска се отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаване на този деец или изменение с намаляване на наложеното му наказание. Постъпила е и касационна жалба от частните обвинители В. А., М. и П. М. и Р. Х. чрез техния повереник,ведно с допълнение към нея с излагане на доводи за неправилност и незаконосъобразност на атакувания съдебен акт само досежно подсъдимия С.. Моли се да се постанови решение, с което А. С. да бъде признат за виновен по повдигнатото му обвинение по чл.343,ал.1,б.В НК, ведно с всички произтичащи от това законни последици. Постъпило е и възражение от подсъдимия С. от един от неговите защитници, в което чрез направен доказателствен анализ се извлича категорично противопоставяне на жалбата на частните обвинители. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият С., редовно призован, не се явява. Неговият защитник моли жалбата с допълнението към нея да бъде уважена с оглед изтъкнатите доводи и или деецът да бъде оправдан, или присъдата да бъде отменена и делото-върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Частните обвинители А. и М. се явяват лично и представлявани от своя повереник поддържат жалбата и допълнението към нея с изразената в тях аргументация. Частният обвинител Р. Х., редовно призована, не се явява, но се представлява от повереника си с поддържане на касационната жалба и допълнението към нея. Представителят на ВКП намира, че присъдата следва да бъде оставена в сила. Не е съгласен единствено с ниското наказание, наложено на подсъдимия С., който порок не може да бъде коригиран поради липса на протест и жалба на частните обвинители в тази насока. Защитниците на С. оспорват сезиращите настоящата инстанция документи и изразяват идентично като прокурора искане. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбите и допълненията към тях, както и възражението на подсъдимия С. и отразените във всички тях доводи, като прецени становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: Преди да вземе отношение по съществото на настоящото производство, върховната съдебна инстанция по наказателни дела се счита задължена да обърне внимание на три обстоятелства: Първо, дори и да следва да се уважат претенциите на подсъдимия С. и частното обвинение, няма процесуална норма, която да легитимира ВКС да отмени въззивната присъда и да оправдае подсъдимия С. /по неговата жалба/ или да осъди подсъдимия С. /по жалбата на частните обвинители/. И това е така, тъй като настоящото разглеждане на делото е първо поред пред касационната инстанция и за нея не е налице условието на чл.354,ал.5,изр.2 НПК, когато тя решава делото по същество. Преценявайки съдържанието на доводите по жалбите, този съд е поставен пред възможност да третира касационното основание по чл.348, ал.1,т.2 НПК поради допускане на съществените нарушения, прогласени в чл.348, ал.3,т.1 и т.2,пр.1 НПК, които от своя страна водят до нарушение на материалното право. Тогава обаче е приложима разпоредбата на чл.354,ал.3,т.2 и 3 вр.ал.1,т.4 вр.чл.348,ал.1,т.2 НПК за уважаване на жалбата на частните обвинители и на чл.354,ал.3,т.2 вр.ал.1,т.4 вр.чл.348,ал.1,т.2 НПК за уважаване на жалбата на подсъдимия- атакуваният съдебен акт да бъде отменен и делото- върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, каквото друго искане на защитата на С. е изразено в съдебно заседание пред ВКС. За да се постанови оправдаване на подсъдим директно от ВКС при първи преглед на делото пред него на единственото визирано за това процесуално основание по чл.354,ал.1,т.2,пр.посл.вр.чл.24,ал.1,т.1 НПК, приетата фактология следва да не е съставомерна, което според мотивите към присъдата на САС не е така касателно С.. Второ, видно от диспозитива на атакуваната присъда, С. е признат за невиновен да е извършил при условията на независимо „съизвършителство” със С. деянието, за което е осъден. Очевидно е, че става дума за грешка в изразяването, а не за смесване на умишлената /когато има съизвършителство/ с непредпазливата /когато има съпричинителство/ вина. Казаното е видимо не само от правилно произнесения диспозитив относно подсъдимия С., но и от мотивите към обжалваната присъда. И тъй като никоя от страните не спори по този въпрос, няма да му се отделя по-нататъшно внимание. Трето, в допълнението към жалбата на частните обвинители са изложени съображения, относими към необоснованост на въззивната присъда, която не е касационно основание. Дори и обобщаването на част от оплакванията е посочено като такова за неправилност на присъдата /незаконосъобразността се свързва само с материална такава/. Също толкова доказателствен анализ, но оценим с различна интерпретация, както и емоционално обагрено възмущение от аспекти на процесуалната съдба на делото, съдържа възражението на подсъдимия С., депозирано чрез един от неговите защитници- адвокат М.. Тези доводи няма да бъдат обсъждани. ВКС ще изпълни задълженията си да се занимава само и единствено с аргументи, имащи характер на такива, съдържащи се във визираните в чл.348,ал.1,т.1-3 НПК касационни основания. ПО ЖАЛБАТА НА ПОДСЪДИМИЯ С.: Твърди се, че въззивният съд не е изложил детайлен доказателствен анализ, а е преповторил по скромен начин казаното от СГС- както по отношение на фактите, така и по отношение на разбора на доказателствените средства от една страна, а от друга- че не е взето подробно отношение досежно претенциите на защитата за аргументацията на основание показанията на свидетелите Л.. „Неправилната и непълна оценка на доказателствения материал е основание съдът да постанови незаконосъобразния си съдебен акт. Формирайки вътрешното си убеждение чрез изолирана оценка на отделните доказателства, въззивният съд не е изпълнил процесуалното си задължение да съпостави и анализира поотделно всички доказателства и да се мотивира съгласно изискванията на чл.305,ал.3 НПК”-се твърди в допълнението към жалбата. По тази начин се набляга на присъствието на съществено процесуално нарушение, охарактеризирано от ВКС като такова по чл.348,ал.3,т.2,пр.1 вр.ал.1,т.2 НПК-липса на мотиви. В проекция то е довело до нарушаване правото на защита на С.-чл.348, ал.3,т.1 НПК, а и рефлектира върху неправилно приложение на материалния закон- чл.348, ал.1,т.1 НПК- с неговото осъждане. ВКС не може да се солидаризира с претенциите на защитата. Вярно е, че САС е бил твърде пестелив в изказа си по доказателствения разбор относно С. и че е приел дословно заявеното от СГС по фактологията на престъпната деятелност на обсъждания деец. Това обаче само по себе си не е достатъчно,за да се счете,че липсват надлежно изготвени мотиви. Второстепенният съд е отразил основните доказателствени източници,на базата на които установява фактите. Отбелязал е, че възприема всички доводи, изложени от първия съд и не намира за нужно да ги преповтаря изцяло, доколкото те съдържат отговор на отправените пред самия него като съд възражения на защитника на С.. Изложеното се отнася и за характеризирането на показанията на свидетелите семейство Л., чиято доказателствена годност не се оспорва. Истината е, че мотивите на първостепенния съд са изчерпателни и точно поради тази причина се е подходило с невъзпроизвеждане на въпросите, намерили отговор по тях, с които втората инстанция /и ВКС/ се съгласява. Препращането към нормата на чл.305,ал.3 НПК, чието нарушение се претендира, не държи сметка, че в частта относно подсъдимия С. присъдата на СГС е потвърдена и затова относимата норма е чл.339,ал.2 НПК, а не ал.3 вр.чл.305 НПК. Прегледът на атакувания съдебен акт указва на възможност да се приеме, че макар и при минимално допустим стандарт, са удовлетворени изискванията на нормата на чл.339,ал.2 от процесуалния закон. Ето защо не могат да се приемат като състоятелни оплакванията за наличие на касационното основание чл.348,ал.1,т.2 НПК, а оттам- и това по отношение на нарушението на материалния закон с осъждането на дееца. Второто по вид възведено генерално възражение от касатора С. е по повод наложеното му наказание. В жалбата до ВКС е отразена явна негова несправедливост, а в допълнението към нея се набляга на наличие на предпоставките по чл.55 НК, неприложени от страна на въззивния съд, но приложими от ВКС. Следователно-първата претенция е за присъствие на касационното основание по чл.348,ал.1,т.3 НПК, а второто-за такова по чл.348,ал.1,т.1 НПК. Именно второто е формулирано по дължим начин в допълнението към жалбата и следва да бъде разгледано от ВКС. Апелативната инстанция е взела предвид смекчаващите обстоятелства, които са оценени и от СГС-чисто съдебно минало, изряден водач, напреднала възраст, изразено съжаление. Въз основа на тях е отмерила дължимото наказание лишаване от свобода /и лишаване от право/ под средата на наказанието, визирано в санкционната част на материалната наказателноправна норма. Действително обаче, както се изтъква в допълнението към жалбата, след процесното деяние психичното здраве на С. се е влошило и от неговото извършване досега е минал период от време над 5 години и половина. А тези обстоятелства не са взети предвид от въззивната инстанция. ВКС от своя страна не намира, че оценяването на същите променя общата картина по индивидуализиране на наказанието и дава възможност да се приложи разпоредбата на чл.55 НК. Изразеното е така, тъй като несъмнено следва да се отчете изключителната тежест на допуснатото нарушение на правилата за движение по пътищата- преминаване на регулирано със светофарна уредба кръстовище на червен сигнал, който е забранителен, при наличие на трафик на автомобили и превозни средства на градския транспорт. Това е доминатно утежняващо обстоятелство, което се противопоставя на смекчаващите такива и не обосновава възможност за охарактеризирането им като многобройни и/или изключителни. Всъщност, здравословното състояние на подсъдимия С. още към момента на извършване на деянието, е следвало да го мотивира като водач на МПС към стриктно спазване на правилата на пътното законодателство. От казаното се извлича заключение не само, че не са налице предпоставките на чл.55 НК, но и че не е допуснато касационното нарушение по чл.348,ал.1,т.3 НПК с налагане на наказание лишаване от свобода за срок от две години и същата дълготрайност на лишаването от право на управление на МПС. ПО ЖАЛБАТА НА ЧАСТНИТЕ ОБВИНИТЕЛИ: Съдилищата по фактите са положили значителни процесуални усилия да установят начина на придвижване на МПС-то, управлявано от подсъдимия С.. Такива са упражнени включително и от въззивната инстанция, която е дала ход на въззивно съдебно следствие пред себе си и е назначила допълнителна автотехническа експертиза. Отговорите по същата, наред с устните разяснения на вещото лице в съдебно заседание пред САС, са преценени внимателно от втростепенния съд в контекста на събрания останал доказателствен материал. В тази светлина състоятелна е тезата на САС, че С. е предприел пресичане на процесното кръстовище на зелен светофарен сигнал; че към момента, към който той е следвало да следи движещите се отляво на него напред по пътя превозни средства при забранителен за тях светофарен сигнал, автомобилът, управляван от С., е бил твърде далече, и С. не е бил длъжен да очаква,че другият деец няма да спре на стоп-линията при червен сигнал на светофарната уредба; че когато С. е пресякъл неправомерно стоп-линията, автомобилът на С. се е намирал под ъгъл 60 градуса спрямо бул.Н. П. и обективно не е могъл да го възприеме. Оттук насетне, без да е длъжен непрестанно да очаква неправомерно движение на водачи около себе си /оглеждайки се например настрани и назад през прозорците и огледалата за задно виждане към превозни средства, за които има забранителен сигнал на светофара, както предлагат частните обвинители/, С. е трябвало да следи движението надясно и напред пред себе си,както е и сторил. Затова основателно е счетено, че той не е извършил нарушение на чл.20,ал.2 ЗДП, което е единственото останало за разглеждане пред въззивния съд, след оправдаване от СГС за допуснато нарушение на чл.25,ал.1 ЗДП и липса на протест и/или жалба на частните обвинители в тази връзка. С. не е имал регламентирано задължение да прави опит да предотврати правената от него маневра /както се твърди в жалбата/, защото тя е изпълнявана изцяло в съответствие с предписанията на специалното законодателство. Налице е институтът на случайното деяние по чл.15 НК,както е възприел САС. На това място е нужно да се спомене заявеното в т.4 на ТРОСНК 28/84 г.,постановено по Н.Д.10/84 г., че при регулираните кръстовища /каквото е процесното/, намаляването на скоростта /в случая частните обвинители изискват дори спиране/ се извършва за даване на предимство. С. в този случай не е имал никакво предимство, а пострадалата не е била участник в движението, чиято безопасност е била застрашена с маневрата на С.. Размишленията по допълнението към касационната жалба на частните обвинители за задължение на всеки водач на ППС да следи всеобхватно пътната обстановка, огледано в същината му, означава, че движещият се правомерно водач на МПС ще носи отговорност винаги, когато неговият автомобил е участник в ПТП поради неправомерно движение на друг водач. Това, разбира се, е несподелимо и приложението на някаква общопожелателна норма на пътното законодателство не може да намери място в случая. Посоченото за обосноваване на позицията решение № 47/19.03.14 г.,постановено от 3 н.о.на ВКС по К.Н.Д. 2415/13 г. /отделението не е посочено в жалбата,но ВКС намира,че става дума именно за този съдебен акт, предвид останалите установъчни данни/, касае съвсем друга фактология по престъпната дейност и е некоректно да бъде ползвано понастоящем. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА присъда №24/12.11.15 г.,постановена от АС-София, НО, 1 състав по В.Н.Д.393/15 г. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/