Р Е Ш Е Н И Е № 65 гр. София, 19.07. 2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в откритото съдебно заседание на двадесети април две хиляди и седемнадесета година в състав: Председател: Маргарита Соколова Членове: Гълъбина Генчева Геника Михайлова при секретаря Емилия Петрова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 3114 по описа за 2016 г. Производството е по чл. 290 – 293 ГПК. До касационно обжалване е допуснато решение № 143/ 02.02.2016 г. по гр. д. № 2157/ 2015 г., с което Пловдивски окръжен съд, като потвърждава решение № 1549/ 08.05.2015 г. на Пловдивски районен съд в обжалваната част, осъжда А. М. И. да заплати на С. А. Д. на основание чл. 74, ал. 2, вр. чл. 72, ал. 1 ЗС сумата 6 893. 03 лв. – съответна на дела на А. И. от 34/ 72 ид. части увеличена стойност на делбеното дворно място вследствие подобрения, изразени в неговото застрояване с двуетажна жилищна сграда и облагородяването му с трайни насаждения. Касационното обжалване е допуснато за проверка на правилността на решението при основанията от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (общо и допълнително) по следните въпроси (процесуалноправен и материалноправен): 1. Прилага ли се презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съделителите, когато съсобствеността произтича от наследствено правоприемство? и 2. Има ли правата по чл. 74, ал. 2, вр. чл. 72 ЗС наследникът, който не е доказал, че е извършил действия, обективиращи намерението му да завладее чуждите идеални части? Касаторът А. И. твърди, че е грешна правната квалификация по претенциите по сметки, разгледани в делбеното производство при условията на чл. 346 ГПК, а е необоснован извода на въззивния съд, че съделителят С. Д. (ищец по претенциите) е подобрявал имота като недобросъвестен владелец, когото чл. 74, ал. 2 ЗС приравнява към добросъвестния. Ответникът по касация С. Д. не взема становище по касационната жалба. По въпросите, по които решението е допуснато до касационно обжалване за проверка на неговата правилност. С ТР № 1/ 06.08.2012 г. ОСГК на ВКС извърши нормативно тълкуване на чл. 69 ЗС, като даде отрицателен отговор на процесуалноправния въпрос, по който обжалването е допуснато. Съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ, тълкувателното решение е задължително за органите на съдебната власт. Това освобождава касационният състав от излагане на мотиви към отговора, а действието на ТР го задължава да го възприеме. В т. I. 1 ППлВС № 6/ 27.12.1974 г. е извършено нормативно тълкуване на чл. 72 и чл. 72 ЗС, като се приема, че кредитор по тези вземания, основани на забраната за неоснователно обогатяване, е само владелецът, но не и държателят. Тълкувателният акт, макар и приет при действието на ЗУС от 1952 г., е със запазено (задължително) за съдилищата действие. Това е така, защото: 1) действащото ни право и днес възлага на ВКС да извършва нормативно тълкуване (чл. 124 ЗСВ и чл. 292 ГПК); 2) еднакви са правните последици на тълкувателните постановления като проявна форма на нормативно тълкуване, приемани от ВС при действието на чл. 59 ЗУС (отм) и тълкувателните решения, приемани от ВКС при действието на чл. 124 ЗСВ и чл. 292 ГПК, - задължително действие за органите на съдебната власт и 3) не е променяна правната рамка на обществените отношения, предмет на тълкуването, извършено с ППлВС № 6/ 27.12.1974 г. И по материалноправният въпрос касационният състав е освободен от излагнето на мотиви към отговор, а запазеното действие на ППлВС го задължава да го възприеме. С оглед дадените отговори и въведените касационни основания от чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд намира решението неправилно. Съображенията са следните: Във втората фаза на производството по съдебна делба и в границите на срока по чл. 346 ГПК ответникът по касация е направил искане касаторът да му заплати според дела си част от увеличената стойност от 54 329 лв. - подобрения в делбените имоти, изразени в стойността на построените в дворното място двуетажна жилищна сграда, навес (гараж) в югозападния ъгъл, баня с преддверие и тоалетна в двора и облагородяването му с трайни насаждения. Касаторът е направил възражение за погасителна давност. С първоинстанционното решение, постановено във втората фаза на делбата, на основание чл. 348 ГПК делбените имоти, съставляващи дворно място и постройките в него, находящи се в Ново село, общ С., обл. П., са изнесени на публична продан, а на основание чл. 74, ал. 2, вр. чл. 72, ал. 1 ЗС касаторът е осъден да заплати на ответника по касация сумата 6 893. 03 лв. – съответна на дела част от увеличената стойност на делбените имоти вследствие извършените подобрения. Първостепенният съд е приел че презумпцията на чл. 69 ЗС намира приложение в отношенията между съделителите, а събраните (гласни) доказателства не я опровергават. Решението се основава на вариант от заключението на съдебнооценителната експертиза, съответен на този извод. Първостепенният съд е приел, че погасителната давност по вземането на недобросъвестния владелец, подобрил чуждия (съсобствен) имот започва да тече от момента на прекъсване на владението, от превръщането му в държане (т. 13 ППлВС № 6/ 1974 г.) Възражението за погасителна давност на касатора е отхвърлено като неоснователно, доколкото исковата молба за делба е подадена на 18.10.2012 г., а осъдителната претенция е заявена на 22.10.2014 г. Касаторът обжалва първоинстанционното решение в осъдителната част с оплаквания за грешна квалификация на претенциите по сметки. С въззивното решение жалбата е квалифицирана като неоснователна, а първоинстанционното решение е потвърдено в обжалваната (осъдителна) част. Въззивната инстанция възпроизвежда мотивите на първата инстанция, макар да не извършва изрично препратката, предвидена в чл. 272 ГПК. Въззивният съд не съобразява, че събраните доказателства сочат, че съсобственото дворно място е било застроено с новата сграда на мястото на съборена стара през 1976 – 1977 г. Това е станало преживе на наследодателите А. И. Д. (М. А. Д.), починал на 08.09.1981 г. и Й. А. Д., починала на 10.07.2011 г., родители на съделителите, като по делото липсват твърдения, респ. доказателства ответникът по касация да е бил за това възнаграден. Облагородяването на дворното място с трайни насаждения следват смъртта на А. Д., който е бил наследен от своята съпруга и от съделителите, трите негови деца. Доказано е също, че строителството и насажденията са резултат на труда и средствата, вложени от ответника по касация. Той и неговото семейство живеят в делбените имоти заедно с наследодадателите до смъртта им. Въззивният съд е бил длъжен, но не е приел, че в отношенията между съделителите по повод застрояването на мястото се прилага чл. 12 ЗН, а по повод неговото облагородяване - презумпцията на чл. 69 ЗС (ТР № 1/ 06.08.2012 г. ОСГК на ВКС). Обратното доказване по презумпцията не е било проведено успешно. Събраните гласни доказателства чрез разпит на свидетели установяват ответникът по касация да е упражнявал фактическата власт върху делбеното място към момента на облагородяването с насаждения, но няма доказателства тогава (или по-рано) той да е извършил действия, с които да е обективирал спрямо останалите съсобственици – другите двама съделители, а до смъртта на тяхната майка Й. Д. – и спрямо нея, намерението си да завладее техните идеални части за себе си. От друга страна, облагородяването на дворното място ответникът по касация извършва през 2009 – 2010 г. (така заключението на комплексната експертиза, дадено след оглед на място), а към този период касаторът не е посещавал делбения имот (показанията на свидетеля К.). От изложеното следва, че тази (втора) претенция на ответника по касация намира правно основание в чл. 61, ал. 2 ЗЗД. Установеното от вещото лице състояние на дворното място доказва, че работата е била предприета уместно и е в интерес на ответника по касация, доколкото само той от съделителите живее в имота и се ползва от естествените му плодове. Възраженията на касатора за погасителна давност са неоснователни. Давността по претенцията по чл. 12 ЗН започва да тече от предявяване на иска за делба (т. 4, б. „б“ ППлВС № 7/ 28.11.1973 г.), а тази на претенцията по чл. 61, ал. 2 ЗС – от момента на извършване на разноските по облагородяването на имота с трайни насаждения. И двете вземания се ползват с общия давностен срок от чл. 110 ЗЗД. Искът за делба е предявен на 18.10.2012 г. и към 22.10.2014 г. – датата на заявените претенции по сметки срещу касатора-съделител не е изтекъл 5-годишния срок на погасителната давност. На основание чл. 12 ЗН касаторът дължи на ответника по касация сумата 33 966. 48 лв. - увеличената стойност на неговия дял в съсобствеността от 34/ 72 ид. части вследствие застрояването на делбения имот преживе на наследодателите, за което ответникът по касация не е бил възнаграден, а на основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД сумата 340 лв. – вземане за стойност, равно на увеличението на стойността на квотата на касатора. Това е точната квалификация на двете претенции, които въззивният съд е уважил, подвеждайки ги неправилно под едно основание - чл. 74, ал. 2, вр. чл. 72 ЗС и уважавайки първата частично в размера от 6 553. 06 лв. Касационна (а и въззивна жалба) обаче е подал само касаторът – длъжник по вземанията по двете претенции по сметки. След дадената правилна квалификация на заявените претенции и при зачитане на забраната от чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК да се влошава положението на жалбоподателя, която намира обяснение в диспозитивното начало (чл. 6, ал. 2 ГПК) и се прилага и в касационното производство, въззивното решение следва да бъде потвърдено. След извършеното от касационната инстанция преквалифициране и разграничаване на двете претенции по сметки, постигнатият чрез него резултат не подлежи на изменение. При този изход на делото в тежест на касатора остават разноските, извършени пред настоящата инстанция. При тези мотиви, съдът Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 143/ 02.02.2016 г. по гр. д. № 2157/ 2015 г. на Пловдивски окръжен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.