Р Е Ш Е Н И Е
№ 225
Гр.София, 22.05.2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети май, две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИНА НАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
ГАЛИНА ЗАХАРОВА
При участието на секретаря ЦЕКОВА
В присъствието на прокурора ГЕНЧЕВ
Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 603/14 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда №127/06.12.13 г., постановена от ОС-Пловдив /ПОС/ по Н.Д. 1602/ 13 г., подсъдимият Ц. К. Л. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.116,ал.1,т.6, пр.3,т.9 и т.12, пр.1 вр.чл.115 вр. чл.29, ал.1,б. А и Б НК и вр.чл.373,ал.2 НПК вр.чл.58 А,ал.2 вр.чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от тридесет години. Със същата присъда е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл. 346, ал.2, т.1,пр.2 вр.ал.1 НК и вр.чл.373,ал.2 НПК вр.чл.58 А,ал.3 вр.ал.1 вр. чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от четири години. На основание чл.23,ал.1 НК е определено общо наказание, по-тежкото измежду двете посочени- тридесет години лишаване от свобода. Постановено е то да се търпи в затворническо общежитие от закрит тип при първоначален строг режим.
По въззивна жалба, касаеща наказанието, с решение №99/21.02.14 г. на АС-Пловдив /ПАС/, НО, 3 състав, постановено по В.Н.Д.32/14 г., така цитираната присъда е потвърдена изцяло.
Срещу съдебния акт на ПАС е постъпила касационна жалба от подсъдимия чрез неговия служебен защитник, с оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание за квалифицираното по чл.116 НК убийство. Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, по силата на което да бъде намалено наложеното наказание; или делото да се върне за ново гледане на друг състав на ПАС с указания за определяне на по-леко наказание.
В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият и служебният му защитник поддържат жалбата с изтъкнатите в нея съображения.
Прокурорът от ВКП моли решението на ПАС да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и изложените в нея доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното:
Единственото оплакване по касационната жалба касае наложеното наказание от тридесет години лишаване от свобода за извършено от жалбоподателя престъпление по чл.116,ал.1,т.6,пр.3,т.9 и 12,пр.1 вр.чл.115 вр. чл. 29, ал.1,б.А и Б НК. Оспорва се оценката на второстепенния съдебен състав, дължима с оглед произнасяне по атакуваната първостепенна присъда, на отегчаващите и смекчаващи отговорността фактори, определящи разрешаването на казуса при наличието на съкратено съдебно следствие по силата на чл.371,т.2 и сл.НПК, чрез потвърждаване на максимално възможното, що се касае до лишаването от свобода, наказание тридесет години. Акцентира се върху незаконосъобразно неотчитане на доказани облекчаващи фактори, някои възприети от ПОС, но изключени от ПАС, при което не е спазена разпоредбата на чл.36 НК. При приемане на тяхно присъствие се счита, че следва да бъде определено наказание лишаване от свобода по-малко от тридесет години.
Огледана по същество, касационната жалба е отчасти основателна.
Като единствено смекчаващо обстоятелство ПОС е приел направените от страна на подсъдимия признания на досъдебното производство и следващото в тази връзка намиране на тленните останки на пострадалата М.. ПАС от своя страна е преценил, че не следва да взима предвид направеното самопризнание, тъй като ще бонифицира незаконосъобразно жалбоподателя, доколкото той се е ползвал от диференцираната процедура по чл.371,т.2 и сл.НПК. Откроена е освен това теза, че не поведението на Л. стои в основата на разкриването на третираното престъпление, тъй като органът по наказателно преследване е действал бързо и професионално и обявил лицето за ОДИ.
Изложеното е несъстоятелно в две направления. Първо, очевидно по обстоятелствената част на обвинителния акт държавното обвинение е вменило престъпна за Л. фактология, изхождайки от дадените от него обяснения в хода на досъдебното производство. Ако той не би бил направил тези признания, разследващата дейност при всички случаи би била значително затруднена. Второ, но не по важност, е обстоятелството, че деецът е завел органа на досъдебното производство до мястото, където е убил пострадалата и я е захвърлил в дере до пътя. Точно тази негова проява е позволила не само да бъдат открити останките на М., но и да се стигне до тяхно разпознаване и съответен експертен извод, че казаното от жалбоподателя по отношение на механизма на нанасяне на смъртоносните увреждания, отговаря на обективната действителност. Отново следователно поведението на Л. стои в основата на професионалното установяване на осъщественото престъпно деяние. Вярно е, че разследващите органи вече са се били насочили към него, но също така е вярно,че съдействието на дееца се явява от изключителна важност за своевременно и качествено разкриване и доказване на собствената му противоправна деятелност. При това положение, игнорирайки направеното в хода на досъдебното производство самопризнание и оказаното съдействие, незаконосъобразно втората инстанция не е съобразила предписанията, дадени в т.7 на ТРОСНК 1/09 г. на ВКС на РБ. Става дума за обстоятелства,различни от процесуалното самопризнание с оглед активиране на процедура по съкратено съдебно следствие във втория, предвиден от процесуалния закон вариант.
По-нататък, както вече бе казано, наличното признание определя факологията на вменената на Л. престъпна дейност. Що се касае до инкриминираното му убийство, той е заявил и така са приели съдилищата по същество, че М. му е дължала пари. Няма обаче предприети от него валидни законосъобразни действия с оглед тяхното връщане. Става дума за общи, действително многократни разговори, включително и преди самото убийство, при които потърпевшата не е отричала своя дълг, не е фиксирала срок на връщане, но и самият деец не е ангажирал собствено поведение по несъгласие с тази нейна позиция. Няма база, на която да се стъпи, за да се изведе заключение, че М. е накърнила сериозно имуществената сфера на жалбоподателя и упорито е отказвала да се издължи, като това в изключителна степен е предпоставило реакцията му към лишаването й от живот начин. В този смисъл възражението, изложено в касационната жалба, за отчитане на обсъжданото обстоятелство като смекчаващо такова и въобще за демонстрираното спрямо Л. поведение на жертвата, е безпочвено. „Интензивният емоционален пълнеж”, посочен от защитата на фона на бездействието на М. по връщане на отдадените й назаем средства, не е възприет като присъствие на афектно в медицински смисъл състояние от страна на дееца при осъществяване на убийството. Извън това, само в светлината на пълното процесуално обсъждане, трябва да се спомене, че липсват данни и за наличие на правни параметри, въз основа на които би могло да се обмисля престъпното деяние, охарактеризирано като квалифицирано убийство, на плоскостта на извършено при условията на силно раздразнение, провокирано от потърпевшата по един от лимитативно предвидените в закона начини.
На следващо място защитата оспорва заетата от въззивния съд позиция по психолого-психиатричните характеристики на подсъдимия и тяхното неглижиране при преценката на дължимото наказание. На стр.20 и 21 от решението на ПАС е взето отношение по този въпрос и липсват основания да се приеме негово мотивно пренебрегване. Установено е, че констатираното при подсъдимия личностово разстройство, нетретирано като психично заболяване в същинския /тесен/ смисъл на понятието, го определя, общо казано, като дисхармонично изградена личност, с доминация на нарцистични и диссоциални черти. Склонността му към недоверие и подозрително отношение към заобикалящата го действителност и в частност човешкото обкръжение, го правят импулсивен и с оценяема като висока стойност по скалата за телесна агресия. Тези отличителни черти, стоящи извън възможността да се интензифицира влиянието на собствена воля за тяхното превъзмогване, не могат да не бъдат отчетени като смекчаващи обстоятелства, при констатиране на реализираната им проява при конкретното убийство.
На последно място тази инстанция оценява обстановката, при която се е развивал подсъдимият- в детството му /очевидно се има предвид,че е израсъл в семейство с баща-строг военен/ и по-късно в живота му като възрастен, изтърпяващ наказание лишаване от свобода за срок от 20 години за извършено от него убийство. Не може да се спори, че средата на израстване е незаобиколим фактор при оформяне на личността, но всеки индивид активира потенциала си за справяне в конкретната среда и в случая липсват данни за екстраординерна негативна семейна такава. Същевременно, обитаваната обстановка в пенитенциарно заведение /където Л. е влязъл доста млад/, е качествено различна от обичайната в света извън стените на затвора. Закономерно, с оглед поведението на дееца след изтърпяване на наказанието, може да се счете, че това се е отразило върху окончателното формиране на личността му, върху начина му на възприемане на поведението на другите хора и на собствената му ответна реакция при отрицателно отношение на обществото към него /казаното току що възпроизвежда развити доводи в касационната жалба/. Тук обаче трябва да бъде отбелязан собственият принос на Л. към настаняването му в обсъжданата неблагоприятна среда и несъмненото експликиране на обстоятелството, че превъзпитателният процес при него не е благотворно реализиран. В крайна сметка, дори и поведението му да бъде премислено в контекста на обсъжданото за него в психолого-психиатричен аспект, възприятията в пенитенциарната среда и отреагирането в тази връзка не могат да стоят в основата и да бъдат оправдание за неправомерно общуване в света на свободните човешки индивиди.
Предвид изложеното следва да се приеме,че с несъобразяване на дадените от подсъдимия обяснения на досъдебното производство и оказаното съдействие за разкриване на обективната истина по делото, както и предвид конкретните му психолого-психиатрични специфики, допринесли за неговата противоправна деятелност, оценяеми като смекчаващи обстоятелства, ПАС е нарушил разпоредбата на чл.348,ал.5,т.1 вр.ал.1,т.3 НПК и наложеното от него наказание лишаване от свобода за срок от тридесет години се явява явно несправедливо.
Затова върховната съдебна инстанция по наказателни дела следва да упражни правомощието си по намаляване на наказанието /няма нужда от отмяна на решението на ПАС и връщане на делото за ново гледане, каквато алтернатива е претендирана в касационната жалба, тъй като мотиви в частта по наказанието са налице и ВКС може директно да се произнесе/. Като дължимо такова, отчитайки обсъжданите фактори и тяхната същност, тя определя лишаване от свобода за срок от двадесет и шест години. Така оразмерено, лишаването от свобода е необходимо и достатъчно за осмисляне от страна на Л. на противоправното му поведение и превъзпитанието му в дух на ненарушаване на човешкия интегритет.
В тази връзка е необходимо изменение на атакувания съдебен акт, изискващ и промяна на същия в частта по определяне на общо наказание,което в съобразие с казаното дотук, трябва да бъде двадесет и шест години лишаване от свобода.
Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.2,т.1 вр.ал.1,т.3 вр.чл.348,ал.5,т.1 вр.ал.1,т.3 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯВА решение № 99/21.02.14 г.,постановено от АС-Пловдив по В.Н.Д.32/14 г.,както следва:
НАМАЛЯВА наложеното с присъда № 127/06.12.13 г., постановена от ОС-Пловдив по Н.Д.1602/13 г. за извършено от подсъдимия Ц. К. Л. престъпление по чл.116,ал.1,т.6,пр.3,т.9 и 12,пр.1 вр.чл.115 вр.чл.29,ал.1,б. А и Б НК наказание лишаване от свобода за срок от тридесет години на ДВАДЕСЕТ и ШЕСТ години.
На основание чл.23,ал.1 НК определя като общо по-тежкото измежду това наказание и наложеното с присъдата за извършено от Л. престъпление по чл.346,ал.2,т.1,пр.2 вр.ал.1 НК наказание лишаване от свобода за срок от четири години, а именно- ДВАДЕСЕТ и ШЕСТ години лишаване от свобода.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/
|