5 Р Е Ш Е Н И Е №143 Гр.София,01.02.2013г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в публично заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Райковска ЧЛЕНОВЕ: Дария Проданова Тотка Калчева при секретаря Красимира Атанасова, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 870 по описа за 2011г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. В. П., [населено място] срещу решение № 260/30.05.2011г., постановено по гр.д.№ 304/11г. от Пловдивския апелативен съд, с което отменено решение № 273/24.11.2010г., постановено по гр.д.№ 372/09г. от Кърджалийския окръжен съд и е признато за установено съществуването на вземане за сумата от 33000 лв. главница и лихви, за които е издадена заповед № 993А за изпълнение по ч.гр.д.№ 940/09г. на Кърджалийския районен съд в полза на Карамфил Ф. Г., [населено място]. Касаторът поддържа, че решението е неправилно и моли за неговата отмяна. Ответникът не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение констатира следното: За да постанови обжалваното решение по иска за съществуване на вземането, предявен по реда на чл.422 ГПК, въззивният съд е приел, че ответникът – настоящ касатор е издал запис на заповед за сумата от 33000 лв. с падеж 21.10.2008г., въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК. Изложени са съображения, че записът на заповед е редовен от външна страна и съдържа изискуемите реквизити по чл.535 ТЗ. Издателят на записа на заповед следвало да докаже, че не е получил парите и че няма взаимоотношения с поемателя. Направените възражения се свеждали до оспорване на подписа и на текста на документа, което не е доказано, поради което записът на заповед удостоверявал валидно менителнично правоотношение. С определение № 401/21.05.2012г. ВКС допусна касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за изследване на каузалните правоотношения между страните при реализиране на менителничните права. В определението за допускане е посочена практика на ВКС в постановени по реда на чл.290 ГПК решения,а именно: Решение № 103/24.06.2009г. по т.д.№ 717/08г. на ІІ т.о., Решение № 121/01.07.09г. по т.д.№ 55/09г. на ІІ т.о., Решение № 141/08.03.10г. по т.д.№ 798/08г. на ІІ т.о., Решение № 41/22.04.10г. по т.д.№ 575/09г. на ІІ т.о., Решение № 149/05.11.10г. по т.д.№ 49/10г. на І т.о., Решение № 173/12.01.11г. по т.д.№ 901/09г. на І т.о., Решение № 78/17.07.2009г. по т.д.№ 29/09г. на І т.о., Решение № 119/08.07.2011г. по т.д.№ 1160/10г. на ІІ т.о., Решение № 5/02.02.2012г. по т.д.№ 75/11г. на І т.о. По поставения въпрос са постановени и: Решение № 121/01.07.2009г. по т.д.№ 55/09г. на ІІ т.о., Решение № 105/03.07.2012г. по т.д.№ 564/11г. на ІІ т.о., Решение № 54/20.07.2012г. по т.д.№ 336/11г. на І т.о., Решение № 114/26.10.2012г. по т.д.№ 907/11г. на І т.о. По поставения правен въпрос и съобразно с практиката на ВКС становището на настоящия състав произтича от следното: Въпросът за изследване на каузалните правоотношения при реализиране на менителничните права въз основа на запис на заповед по предявен иск по реда на чл.422 ГПК има два аспекта. Първият е за допустимите и относими възражения на издателя на записа на заповед по установителния иск за съществуване на вземането. Вторият – за разпределение на доказателствената тежест по иска, предявен след оспорване на издадената заповед за изпълнение. Възраженията на длъжника в производството по иск за установяване на съществуване на вземането по запис на заповед са абсолютни – срещу формата и съдържанието на ценната книга и/или основани на пороци на волята при издаването на записа на заповед и релативни – произтичащи от каузалното правоотношение, във връзка с което е издаден записът на заповед. Въведеното в процеса относително възражение от длъжника може да се свежда до твърдение, че записът на заповед е издаден за обезпечаване на изпълнението на поето от него задължение по каузално правоотношение. В този случай, длъжникът следва да установи връзката между ценната книга и каузалното правоотношение, което е причина за издаването на записа на заповед. При доказване на тази връзка, поемателят следва да докаже съществуването на вземането по каузалната сделка. Длъжникът може да твърди, че ценната книга е издадена за обезпечаване на изпълнението по каузална сделка, но да въведе и възражения за недействителност на тази сделка, както и всякакви други правопогасяващи възражения относно вземането по каузалната сделка, които имат за последица и недължимост на вземането по записа на заповед. Длъжникът може да твърди и безпаричност на записа на заповед, т.е. че между него и поемателя не съществува правоотношение, въз основа на което или което да е причина за издаването на записа на заповед. Единствено въвеждането на твърдение за липса на причина за издаването на записа на заповед представлява общо възражение, поради което в тази хипотеза не подлежи на изследване съществуването на каузално правоотношение между издателя и поемателя, тъй като издаденият редовен запис на заповед е основание и доказателство за съществуването на вземането. Възражението за безпаричност на записа на заповед следва да е конкретизирано чрез посочване на обстоятелствата, при които длъжникът е издал ценната книга. В този случай, тежестта на доказване е на издателя. Независимо от въведените от длъжника възражения срещу съществуването на вземането, кредиторът може да твърди, че записът на заповед е издаден като обезпечение на изпълнението по конкретно каузално правоотношение, като докаже връзката между издадената ценна книга и съществуването на вземането по каузалното правоотношение. При липса на спор между страните за причината за издаване на записа на заповед, ако твърдението за връзката между ценната книга е въведено от ищеца или от ответника от иска по чл.422 ГПК, кредиторът доказва съществуването на вземането по каузалната сделка, а длъжникът – възраженията си, произтичащи от каузалното правоотношение. По тези съображения съставът на ВКС намира, че при предявен иск по чл.422 ГПК за установяване на съществуването на вземане по запис на заповед, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК, съдът следва да разпредели доказателствената тежест съобразно с нормата на чл.154, ал.1 ГПК, като възложи на всяка от страните доказването на фактите, на които са основани твърденията и възраженията й и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право - за съществуването, респ. за несъществуването на вземането по записа на заповед. По същество на касационната жалба. В исковата молба по чл.422 ГПК кредиторът е основал съществуването на вземането само на издадения запис на заповед. В отговора на исковата молба длъжникът е заявил, че „не е получавал парични суми и не е поемал задължения” спрямо ищеца и е въвел абсолютни възражения срещу ценната книга. В открито съдебно заседание ищецът е заявил, че сумата по записа на заповед е предоставена от ответника, за да я полза за фирмата си като заем за послужване. По това твърдение ответникът е направил отново изявление, че не е подписвал документа. Първоинстанционният съд е възложил на ищеца доказателствената тежест за установяване на каузалната сделка. С въззивната жалба е направено искане за допускане на свидетели за установяване на наличието на облигационни отношения между страните, като въззивникът се е позовал на неправилно отхвърляне на молбата му за отлагане на разглеждането на делото в открито съдебно заседание на 27.10.2010г. и невъзможност да осигури явяването на свидетелите пред първоинстанционния съд. Въззивният съд е отхвърлил молбата по съображения, основани изцяло на забраната по чл.266 ГПК за посочване на нови доказателства. При постановяване на решението въззивният съд е приел, че ответникът следва да докаже, че „не е получил парите” и че „няма взаимоотношения с ищеца”, както и че записът на заповед е средство за улесняване на правоотношенията между страните и когато е редовен от външна страна, той поражда валидно менителнично правоотношение, а други възражения, извън тези, че записът на заповед не е написан и подписан от ответника, не са направени. С тази аргументация решаващият състав по същество е приел от една страна, че при въведено твърдение за съществуването на правоотношение по договор за заем за потребление, заемодателят следва да докаже, че не е получил парите, от друга – че ответникът следва да докаже, че няма правоотношения с ищеца и от трета – че липсват заявени в процеса релативни възражения на ответника. Неизясняването на твърденията и възраженията на страните в процеса има за последица и нарушение на процесуалните правила при разпределянето на доказателствената тежест – чл.154, ал.1 ГПК. На следващо място, въззивният съд е променил разпределението на доказателствената тежест в сравнение с доклада на първоинстанция съд за подлежащите на доказване от страните факти и обстоятелства по спора. По тези съображения обжалваното решение е неправилно и същото следва да се отмени на основание чл.281, т.3, пр.2 ГПК, като съгласно чл.293, ал.3 ГПК делото се върне на въззивния съд за ново разглеждане. Новото разглеждане на делото следва да започне от стадия на доклад на въззивната жалба и отговора. Въззивният съд следва да се произнесе по направеното доказателствено искане съгласно чл.266, ал.3 ГПК, като съобрази позоваването във въззивната жалба на допуснатото от първоинстанционния съд нарушение на процесуалните правила. При произнасянето по искането въззивният съд следва да квалифицира твърденията и възраженията на страните и според тях и доказателственото искане, както и да даде указания за разпределение на доказателствената тежест, ако счита, че същата е неправилно разпределена от първоинстанционния съд. Въззивният съд следва да се произнесе и по разноските за водене на делото пред ВКС – чл.294, ал.2 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 260/30.05.2011г., постановено по гр.д.№ 304/11г. от Пловдивския апелативен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на пловдивския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.