7 Р Е Ш Е Н И Е № 153 гр. София, 10 април 2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Наказателна Колегия, Първо наказателно отделение, в публичното съдебно заседание на седми март, две хиляди и дванадесетата година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Николай Дърмонски ЧЛЕНОВЕ: Пламен Петков Красимир Шекерджиев при участието на секретаря Аврора Караджова и прокурора Искра Чобанова, като разгледа докладваното от съдия Шекерджиев КНД №154 по описа за 2012 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е било образувано по искане на осъдената В. Д. П. за възобновяване на производството по НОХД №1963/2009 г. по описа на Районен съд- гр.Стара Загора и на ВНОХД №1216/2011 по описа на Окръжен съд- гр.Стара Загора. С присъда №71 от 29.03.2011 г., постановена по НОХД №1963/2009 г. по описа на Районен съд- гр.Стара Загора осъдената П. е била призната за виновна в това, че за периода от 01.08.2007 г. до 19.12.2008 г. в [населено място], в условията на продължавано престъпление, с цел да набави за себе си имотна облага, възбудила заблуждение у лицата С. С., Н. Н., П. Н., Т. Х., Д. Д., Е. Чериванов, С. Н., Р. Я., М. М. и Д. Д. за това, че ще им достави автомобили- внос от Германия, че ще уреди майката на Д. на работа във Федерална Република Германия, като общият размер на имотната вреда е била 89 977, 67 лева, деянието е било извършено при условията на повторност, в немаловажен случай, като на основание чл.210, ал.1, т.4, във вр. с чл.209, ал.1, във вр. с чл.26, ал.1 НК, във вр. с чл.54 НК и е било наложено наказание четири години „лишаване от свобода”, което на основание чл. 61, т.2, във вр. с чл.60, ал.1 ЗИНЗС е трябвало да бъде изтърпяно при първоначален „строг” режим в затворническо общежитие от „закрит” тип, като на основание чл.304 НПК осъдената е била призната за невиновна и оправдана по обвинението да е осъществила престъплението при наличието на квалифициращия признак по чл.211 НК. С присъдата осъдената П. е била призната за виновна в това, че за периода от 19.04.2006 г. до 21.04.2006 г. в [населено място], с цел да набави за себе си имотна облага възбудила заблуждение у И. П., че ще му достави товарен автомобил „МАН”- внос от Федерална Република Германия и с това му причинила имотна вреда в размер на 9 500 евро, с левова равностойност 18 601 лева, като деянието е било извършено при условията на повторност, в немаловажен случай, и на основание чл.210, ал.1, т.4, т.5, във вр. с чл.209, ал.1НК и чл.54 НК и е било наложено наказание две години „лишаване от свобода”, което на основание чл. 61, т.2, във вр. с чл.60, ал.1 ЗИНЗС е трябвало да бъде изтърпяно при първоначален „строг” режим в затворническо общежитие от „закрит” тип. С присъдата на основание чл.23, ал.1 НК по отношение на осъдената П. е било определено едно общо най- тежко наказание четири години „лишаване от свобода”, което на основание чл. 61, т.2, във вр. с чл.60, ал.1 ЗИНЗС е трябвало да бъде изтърпяно при първоначален „строг” режим в затворническо общежитие от „закрит” тип. С присъдата подсъдимата П. е била осъдена да заплати сумата от 7 800 евро, с левова равностойност 15 210 лева на М. А. М., представляваща обезщетение за претърпени от престъплението имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 09.05.2008 г. до окончателното изпълнение на задължението. С присъдата подсъдимата е била осъдена да заплати в полза на Държавата разноски по водене на делото в размер на 597, 40 лева и държавна такса върху уважената част от гражданския иск в размер на 612 лева. Първоинстанционната присъда е била изменена с решение №208 от 19.11.2011 г., постановено по ВНОХД №1216/2011 г. по описа на Окръжен съд- гр.Стара Загора, като наложеното наказание на осъдената П. за осъщественото от нея престъпление по чл.210, ал.1, т.4, във вр. с чл.209, ал.1, във вр. с чл.26, ал.1 НК, както и определеното по реда на чл.23, ал.1 НК общо най- тежко наказание е било увеличено от четири на пет години „лишаване от свобода”. Първостепенният съдебен акт е бил потвърден в останалата му част. Искането на осъдената П. е на основание чл.422, ал.1, т.5, във вр. с чл.348, ал.1, т.1, 2 и 3 НПК. В искането не се съдържат конкретни оплаквания по отношение на оплакването за допуснато нарушение на материалния закон. По отношение на оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуални правила се поддържа, че те се изразяват в нарушаване на нормата на чл.246, ал.2 НПК и конкретно непълнота в обстоятелствената част на внесения обвинителен акт. Наред с това се твърди, че липсват съществени обстоятелства, очертаващи съставомерните признаци на престъплението, което е довело до цялостна незаконосъобразност на развилото се съдебно производство. В подкрепа на претенцията за допуснати съществени процесуални нарушения се сочат и неточности на обвинението по пунктове І, ІІ, ІV, VІІІ, ІХ и ХІ от обвинителния акт, изразили се в неяснота по отношение на обстоятелствата за кого са настъпили имотните вреди от инкриминираните деяния, противоречия в отразения период на извършване на престъпленията и противоречие между диспозитива и обвинителния акт по отношение на размера на причинените вреди. В искането се правят и оплаквания за непълнота на мотивите на предходните съдебни състави и липса на конкретен и пълен анализ на доказателствените материали. По отношение на касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 НПК се поддържа, че наказанието, отмерено на осъдената П. е явно несправедливо, като неправилно въззивният съд го е увеличил. На тези основания се предлага атакуваните съдебни актове да бъдат изцяло отменени и делото върнато на досъдебното производство. В съдебно заседание защитникът на осъдената поддържа изцяло искането, моли съдът да приеме, че са допуснати съществени нарушения на процесуални правила и предлага делото да бъде върнато на прокурора. Представителят на държавното обвинение моли искането да не бъде уважавано и поддържа, че не са допуснато нарушения на материалния закон или съществени процесуални нарушения и определеното на осъдената наказание е справедливо. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното: По допустимостта на искането Депозираното искане на осъдената В. Д. П. за възобновяване на производството по НОХД №1963/2009 г. по описа на Районен съд- гр.Стара Загора и на ВНОХД №1216/2011 по описа на Окръжен съд- гр.Стара Загора е процесуално допустимо. По основателността на искането Разгледано по същество искането за възобновяване е неоснователно. По оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуални правила Основните оплаквания, отразени в искането визират нарушения, допуснати във връзка с изготвяне на обвинителния акт и конкретно непълноти в обстоятелствената му част. При прегледа на този процесуален документ касационната инстанция прецени, че той отговаря на изискванията на чл.246 НПК. Не може да бъде възприета тезата на защитата, че в обстоятелствената му част са допуснати неточности, свързани с неправилно посочване на претърпелите инкриминираните вреди правни субекти. Действително в хода на производството е било установено, че част от паричните средства- по пунктове І, ІІ, ІV и ХІ на обвинителния акт са принадлежали, или са били заети на посочените като пострадали физически лица от други юридически или физически лица, но това не може да бъде основание да се приеме, че тези правни субекти са пострадали от осъществените от П. престъпления. При престъплението измама качеството на пострадал има не само лицето, което е било собственик на инкриминираните парични средства (когато такива представляват имуществената облага), но и лицето, което е било въведено в заблуждение и което е осъществило разпоредителните действия с тях (ако за него са настъпили имуществени вреди). Ето защо съдът възприе изцяло мотивите на предходните съдебни инстанции относими към това, че в обстоятелствената част и диспозитива на внесения обвинителен акт са били коректно посочени пострадалите от отделните инкриминираните деяния и когато те не са били реалните собственици на паричните средства- предмет на престъпленията. Не може да бъде възприета и тезата на защитата, че допуснатата неточност при изписване на обстоятелствата, относими към пункт VІІ от обвивението и конкретно периода на извършването на инкриминираното деяние е формално основание за отмяна на постановените въз основа на този обвинителен акт съдебни актове. Действително в обстоятелствената част на обвинителния акт при описване на фактите, относими към това обвинение на обвинението е била изписана датата 19.12.2009 г., а вярната дата е била 19.12.2008 г. Допуснатата грешка не представлява съществено нарушение на процесуални правила, защото не е довело до съществено засягане на правото на защита на привлеченото към наказателна отговорност лице. В обстоятелствената част на обвинителния акт на четири пъти е отразен коректният период на извършване на това деяние, следователно не може да се приеме, че осъдената не е могла да разбере фактите, относими към това обвинение. Ето защо и касационната инстанция прие, че допуснатата неточност не е довела до нарушаване правото на защита на П. и този недостатък на обвинителния акт не представлява съществено нарушение на процесуални правила. Касационната инстанция прецени, че не е допуснато съществено нарушение на процесуални правила и при описването на обстоятелствата по пункт ІХ от обвинителния акт защото там е отразено, че първоначалните 8 000 лева са били поискани от осъдената във връзка с доставяне на автомобили, като другите 2 500 лева са били поискани във връзка с доставка на товарен автомобил. Липсва съществена разлика в неверните обстоятелства, които осъдената е изложила и с които е въвела в заблуждение пострадалия Я.. Ето защо не може да се приеме, че е налице претендираното съществено противоречие между фактите, отразени в обстоятелствената част и диспозитива на обвинителния акт и няма основание да се прецени, че е допуснато съществено нарушение на процесуални правила. В заключение трябва да бъде отразено единствено това, че предходните съдебни състави са направили верен анализ на доказателствената маса и правилно са преценили, че престъпленията, за които осъдената е била призната за виновна са доказани по несъмнен и категоричен начин по смисъла на чл.303 НПК. Не може да бъде възприета тезата на защитата, че решаващите съдилища са направили неверен доказателствен анализ. Напротив, в хода на производството са били събрани като цяло еднопосочни и взаимнодопълващи се доказателствени материали, които установяват сходен начин на осъществяване на отделните инкриминирани деяния и изцяло опровергават версията на осъдената. На тези основания касационният съдебен състав прецени, че в хода на воденото срещу осъдената П. наказателно производство не са били допуснати съществени нарушения на процесуални правила. По оплакването за допуснато нарушение на материалния закон Осъдената В. П. е била призната за виновна в извършване на единадесет самостоятелни инкриминирани деяния, като първото е било с правна квалификация по чл.210, ал.1, т.4, т.5, във вр. с чл.209, ал.1 НК, а останалите десет са квалифицирани като продължавано престъпление с правна квалификация по чл.210, ал.1, т.4, във вр. с чл.209, ал.1, във вр. с чл.26, ал.1 НК. Всяко едно от тези деяние е извършено по сходен начин, като всеки път осъдената П. е поемала ангажимент пред различни лица, че ще им достави от Федерална Република Германия различни автомобили (леки или тежкотоварни), взимала е изцяло или на части различни парични средства, като не е доставяла обещаните автомобили. Правилно предходните съдебни състави не са възприели тезата на защитата на осъдената, че нито едно от инкриминираните деяния- предмет на воденото наказателно производство, не е било наказателно правна измама по смисъла на чл.209 и чл.НК, а е представлявало легална гражданска сделка, като неизпълнението й не може да бъде основание за носене на наказателна отговорност. При анализа на действията на П. и касационната инстанция направи извод, че поведението на подсъдимата е съставомерно и същото не представлява неосъществена гражданска сделка или гражданско- правна измама. При съпоставката на гражданско- правната измама и измамата по чл.209 и сл. НК могат да бъдат отграничени различни елементи на съответните правни фигури. При гражданско- правната измама деецът има за цел не реализиране на имотна облага, кореспондираща с причиняване на имотна вреда на съконтрахента, а единствено сключване на договор при създадена невярна представа по отношение на част от неговите елементи. При този вид измама не е необходимо осъществяването на разпоредително действие от страна на съконтрахента, а единствено постигане на съгласие по отношение на основните елементи на договора и неговото сключване. Наказателно правната измама представлява типично резултатно престъпление, като същото, съгласно константната практика на съдилищата и правната доктрина е довършено с извършване на имущественото разпореждане, респективно реализиране на имотната облага от извършителя. При това престъпление сключването на договор не е в основата на изпълнителното деяние, а то е само начин за постигане на основната цел на дееца, свързана с имуществената облага. Именно субективното отношение на извършителя и конкретните предприети от него действия дават основание да бъде правена преценка дали поведението му може да бъде преценено като наказателно- правна или гражданско- правна измама. От всички доказателства по делото се установява, че осъдената П., при всяко едно от инкриминираните деяния, е поемала ангажимент да достави определена стока- в случая леки или тежкотоварни автомобили, като тези нейни действия са били насочени единствено към постигане на предварително определената цел- реализиране на имуществена облага. Тя е извършвала множество действия, насочени не към постигане на съгласие по отношение на сключване на договор с пострадалите, а към това те да й предоставят парични средства (еднократно или на части) и да бъде постигнат посочения в чл.209, ал.1 НК резултат. Във всеки един от инкриминираните случаи подсъдимата от първия момент е съзнавала, че няма възможност да осигури или закупи автомобилите, като изначално е заблуждавала пострадалите, че има възможност да стори това. Предвид всичко изложено касационният съдебен състав се солидаризира с възприетото от предходните инстанции, че действията на В. П. представляват наказателно- правна измама и те са съставомерни именно по текстовете на чл.209 и сл. НК. Законосъобразно дейността на подсъдимата е била квалифицирана като престъпления по чл.210, ал.1, т.4, т.5, във вр. с чл.209, ал.1 НК по отношение на инкриминираното деяние с пострадал П.), а останалите десет деяния са квалифицирани като продължавано престъпление с правна квалификация по чл.210, ал.1, т.4, във вр. с чл.209, ал.1, във вр. с чл.26, ал.1 НК, като правилно предходните съдебни състави са преценили, че първото инкриминирано деяние е самостоятелно, тъй като същото макар и сходно на останалите десет, е осъществено значително по- рано от тях и не е налице темпоралния критерий за приобщаването му към второто продължавано престъпление. По отношение на останалите деяния, те правилно са квалифицирани във връзка с чл.26, ал.1 НК защото всяко едно от тях осъществява състав на едно и също престъпление, извършени са през непродължителен период от време, при една и съща обстановка, при еднородност на вината, като всяко следващо се явява от обективна и субективна страна продължение на предходното. Правилно съдът е преценил, че двете престъпления, извършени от подсъдимата П. са били осъществени при наличието на квалифициращите признаци по чл.210, ал.1, т.4 и т.5 НК (за първото) и по чл.210, ал.1, т.4 НК (за второто), като пръвото престъпление е осъществено при условията на повторност (подсъдимата е осъждана за престъпление по чл.209, ал.1 НК в срока по чл.28 НК) и предмета на двете престъпления са в големи размери (съгласно установената съдебна практика по отношение на това квалифициращо обстоятелство). Предвид изложеното, касационният съдебен състав прие, че в хода на воденото срещу осъдената производство не е допуснато нарушение на материалния закон. По оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание С първоинстанционната присъда на осъдената П. е било отмерено наказание „лишаване от свобода” за срок от четири години, като същото е било завишено с въззивния съдебен акт. Предходните съдебни състава са приели, че липсват смекчаващи отговорността на П. обстоятелства, а предходните й осъждания и високата стойност на паричните средства- предмет на двете престъпления са отегчаващи отговорността обстоятелства. При този анализ на относимите към индивидуализация на наказанията обстоятелства първостепенният съд е отмерил наказание малко над минималния размер, а въззивният съд го е завишил до пет години „лишаване от свобода”. За касационната инстанция не е спорно, че първостепенният и въззивният съд са допуснали неточност при преценката на смекчаващите и отегчаващите отговорността на осъдената обстоятелства. Не е вярно това, че при П. липсват смекчаващи отговорността обстоятелства, като за такива трябва да бъдат приети обстоятелствата, че тя е възстановила част от инкриминираните средства и е изразила макар и частично съжаление за случилото се. Правилно са били ценени отегчаващите отговорността обстоятелства, като към възприетите от предходните съдебни инстанции трябва да бъде прибавена и престъпната упоритост на осъдената, изразила се в осъществяване на множество инкриминирани деяния през непродължителен период от време. Касационната инстанция констатира, че неправилно първостепенният съд е отмерил наказанието, като го е определил към минималния размер, след като е констатирал единствено отегчаващи отговорността обстоятелства, както и това, че тази неточност е била отстранена от въззивният съд, независимо, че и този съдебен състав не е изложил убедителни мотиви защо е определил наказанието отново при липса на смекчаващи отговорността обстоятелства. Въпреки тези нарушения, касационният съд прие, че отмереното наказание на осъдената П. е справедливо и то правилно е било определено около средния размер, предвиден в санкционната част на нормата на чл.210 НК. Категорично същото не е явно несправедливо, а напротив били са налице и предпоставки същото да бъде и по- високо, предвид видимия превес на отегчаващите отговорността обстоятелства. Така определена санкцията е съразмерна на обществената опасност на осъществените престъпления и може да гарантира целите на чл.36 НК. Предвид изложеното касационната инстанция прие, че определеното на осъдената П. наказание не е несъразмерно тежко и не са налице предпоставките за възобновяване на воденото наказателно производство и редуцирането му. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдената В. Д. П. за възобновяване на производството по НОХД №1963/2009 г. по описа на Районен съд- гр.Стара Загора и на ВНОХД №1216/2011 по описа на Окръжен съд- гр.Стара Загора. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.