Ключови фрази


- 9 -
РЕШЕНИЕ

№ 141

гр. София 08.01.2021 година

В ИМЕТО НА НАРОДА


Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 23.09.2020 (двадесет и трети септември две хиляди и двадесета) година в състав:

Председател: Борислав Белазелков

Членове: Борис Илиев

Димитър Димитров


при участието на секретаря РАЙНА ПЕНКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 3052 по описа за 2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 70 949/30.05.2019 година, подадена от Университет за архитектура строителство и геодезия (У.) [населено място], против решение № 2881/18.04.2019 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-Б въззивен състав, постановено по гр. д. № 9947/2018 година.
С касационната жалба въззивното решение се обжалва в частта му, с която след изменение на първоинстанционното решение № 344 402/21.02.2018 година на Софийския районен съд, гражданско отделение, 34-ти състав, постановено по гр. д. № 14 890/2015 година У. [населено място] е осъден, на основание чл. 49 във връзка с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, да заплати на А. В. Й. сумата от 4000.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди-претърпени болки и страдания от счупването на петия пръст на лявата ръка, настъпило в резултат от спъване в трайно закрепена скоба против паркиране и последвало падане на 02.02.2014 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на увреждането-02.02.2013 година до окончателното плащане.
В подадената от У. [населено място] касационната жалба се излагат доводи за това, че в обжалваната си част решението на Софийски градски съд е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от А. В. Й. против У. [населено място] иск с правно основание чл. 49 във връзка с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД да бъде отхвърлен.
Ответникът по касационната жалба А. В. Й. е подал отговор на същата с вх. № 98 038/31.07.2019 година, с който жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение в обжалваната му част.
У. [населено място] е бил уведомен за обжалваното решение на 07.05.2019, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 70 949/30.05.2019 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Във връзка с допустимостта на подадената от У. [населено място] срещу решение № 2881/18.04.2019 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-Б въззивен състав, постановено по гр. д. № 9947/2018 година касационна жалба с вх. № 70 949/30.05.2019 година в проведеното на 23.09.2020 година открито съдебно заседание А. В. Й. е навел твърдения за недопустимост на същата, предвид направения от него с молба вх. № 55 158/23.04.2019 година отказ за част от предявения от него иск по чл. 49 от ЗЗД. Посочено е, че след направения отказ цената на иска е в размер на 4000.00 лева, поради което въззивното решение на Софийски градски съд не подлежало на касационно обжалване, предвид разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 от ГПК. По така направеното възражение следва да се има предвид, че предявеният от А. В. Й. против У. [населено място] иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД е бил с цена от 5001.00 лева, като с решение № 344 402/21.02.2018 година на Софийския районен съд, гражданско отделение, 34-ти състав, постановено по гр. д. № 14 890/2015 година искът е бил уважен за сумата от 2500.00 лева, като за разликата над този размер до пълния претендиран такъв е бил отхвърлен. С решение № 2881/18.04.2019 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-Б въззивен състав, постановено по гр. д. № 9947/2018 година първоинстанционното решение е било частично отменено в отхвърлителната си част, като в полза на Й. е присъдена сумата от още 1500.00 лева, като по този начин пълния размер на обезщетението, за който е уважен искът е 4000.00 лева. За разликата над този размер до пълния претендиран такъв от 5001.00 лева искът е отхвърлен. След постановяването на въззивното решение, но преди подаване на касационни жалби против същото, А. В. Й. е подал молба вх. № 55 158/23.04.2019 година, с която е заявил, че на основание чл. 233 от ГПК прави отказ от предявения иск за главница за: „разликата над присъдената главница в размер от 4000.00 лева до предявения размер от 5001.00 лева“, както и от иска за: „присъждане на законна лихва върху тази сума от 1001.00 лева от датата на деликта до окончателното плащане“. От съдържанието на тази молба е видно, че Й. е изразил изрична воля за отказ за част от предявените от него искове и по-конкретно за частта, за която тези искове не са уважени. С оглед на това изявената от него воля не е за отказ от целия предявен от него иск, а се покрива с намаление на размера му, което е изменение на иска и съгласно чл. 214, ал. 1, изр. 3 от ГПК може да бъде предприето до приключване на съдебното дирене в първата инстанция.
Съгласно чл. 246 от ГПК след като обяви решението по делото, съдът не може сам да го отмени или измени, с изключение на предвидените в закона случаи-чл. 248 от ГПК, съответно чл. 249 от ГПК. По силата на втората от разпоредбите съдът обезсилва постановеното от него решение, ако преди влизането му в сила страните заявят, че са се спогодили и молят да се прекрати делото. В тези случаи производството приключва без постановяване на съдебен акт, който разрешава спора между страните със сила на пресадено нещо. Определението за прекратяване на производството поради отказ от иска обаче има силата на пресъдено нещо между страните по спора и по това си действие е приравнено на съдебното решение. Поради това отказът от иска не може да бъде приравнен на искане по чл. 249 от ГПК и то при положение, че липсва съгласие за прекратяването на насрещната страна по спора. Постановилият решението съд не е компетентен да преценява валидността на такива процесуални действия, чиито правни последици заместват правните последици на постановеното от него по делото решение. Когато отказът от иска е направен след постановяване на съдебното решение, компетентен да се произнесе по него е по-горестоящия по правилата на инстанционния контрол съд, но това може да стане само в случаите когато той е надлежно сезиран с подаване на жалба от страната направила отказа. В случая А. В. Й. не е подал касационна жалба против въззивното решение в отхвърлителната му част, поради което същата е останала извън предмета на касационното производство и касационния съд не е компетентен да се произнесе по направения отказ. Неподаването на касационна жалба е довело до влизане в сила на въззивното решение в тази му част-чл. 296, т. 2, пр. 1 от ГПК, което е пречка настоящия съдебен състав да се произнесе по отказа. Още повече, че в конкретния случай влизането в сила на въззивното решение в тази му част би имало едни и същи правни последици с отказа. Предвид на това направения от А. В. Й. с молба вх. № 55 158/23.04.2019 година отказ не е породил действие и не може да обуслови недопустимост на подадената от У. [населено място] против решение № 2881/18.04.2019 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-Б въззивен състав, постановено по гр. д. № 9947/2018 година касационна жалба с вх. № 70 949/30.05.2019 година.
С постановеното по делото определение № 377/15.05.2020 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за предпоставките за ангажиране на отговорността на юридическо лице по чл. 49 от ЗЗД за причинени на физически лица, поради неправомерно поведение от страна на служители на ответника, изразяващо се в бездействие и неизпълнение на задължение за надлежно обезопасяване и безпрепятствено преминаване на пешеходци, предвидени в Наредба № 6 за определяне на прилежащата площ към сгради в режим на етажна собственост в квартали с комплексно застрояване и Наредба за поддръжка и опазване на чистотата и управление на отпадъците на територията на Столична община; за това чия е тежестта на доказване на доказване на възлагането на работата-дали същата се носи от ищеца и какви са последиците, ако не е доказано възлагането на поставянето на скобите и това, че задължението за обезопасяване е възложено на ответника; както и за това трябва ли в исковата молба да бъде посочено каква е възложената работа, на кого е възложена същата, какво противоправно поведение е извършил прекия причинител и каква е причинната му връзка с вредите
По така поставените въпроси съставът на ВКС, ГК, ІV г. о. приема следното: Съгласно ППВС № 9/28.12.1966 година отговорността по чл. 49 от ЗЗД възниква за лицето, което е възложило работа другиму в два случая, а именно:
1) когато вредите са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата, чрез действия които съставляват извършване на възложената работа, или чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или от характера на възложената работа или
2) когато вредите са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата, чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с нея.Самото възлагане на работата представлява фактическо натоварване на друг правен субект-физическо лице за извършване на определена работа в чужд интерес. За отговорността по чл. 49 от ЗЗД е без правно значение формата, чрез която е осъществено възлагането на работата. Дори в случаите, където се изисква спазването на определена форма, неспазването на това изискване не освобождава възложителя от отговорност, ако са налице всички останали предпоставки за това (решение № 63/01.03.2016 година, постановено по гр. д. № 4885/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.). Тези предпоставки са извършени действия в изпълнение на работата или по повод на нея от лицето, на което е тя възложена или осъществени бездействия от това лице за изпълнение на работата, причинени на трети физически или юридически лица вреди и причинна връзка между двете. Освен това е необходимо виновно и противоправно поведение на лицето, на което е възложено изпълнението на работата (решение № 964/11.04.1964 година, постановено по гр. д. № 124/1964 година по описа на ВС, ГК, І г. о.), като не се изисква такова по отношение на възложителя, чиято отговорност е обезпечително-гаранционна. Съгласно ППВС № 7/29.12.1958 година отговорността по чл. 49 от ЗЗД е за чужди виновни противоправни действия; тя има обезпечително-гаранционна функция; тази отговорност не произтича от вината на лицето, което е възложило работата, и затова няма място за възражение, че то е невиновно, и за доказване на неговата невиновност. Лицето, което е възложило работата може да се освободи от тази отговорност, ако се установи, че лицето, на което е възложена работата, не е причинило никаква вреда; ако неговите действия не са виновни и противоправни или ако вредата не е причинена при или по повод на възложената му работа, в какъвто смисъл е и ТР № 88/12.09.1962 година на ОСГК на ВС, а също така и решение № 266/21.01.2020 година, постановено по гр. д. № 1255/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Отговорността на юридическо лице по чл. 49 от ЗЗД може да възникне при посочените предпоставки както в случаите, когато лицата на които то е възложило изпълнението на работа причинят вреди поради неправомерните си и виновни действия, така и в случаите когато то по силата на съответен акт е задължено да извърши определено действие, но работниците и служителите, чрез които същото действа или третите лица, на които е възложено извършването на работата бездействат и от това бездействие произтекат вреди за трети лица.
Съгласно решение № 131/01.11.1967 година на ОСГК на ВКС при непозволеното увреждане се презумира не отговорността изобщо, а само вината, която е един от елементите на фактическия състав, като в този смисъл е и решение № 104/15.05.2014 година, постановено по гр. д. № 5422/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Затова предпоставките за ангажиране на отговорността по чл. 49 от ЗЗД подлежат на доказване в хода на исковото производство, като същото се извършва при спазването на правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК, а именно, че всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. (в този смисъл и решение № 63/01.03.2016 година, постановено по гр. д. № 4885/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. по отношение на възлагането) С оглед на това правило ищецът по иска по чл. 49 от ЗЗД носи доказателствената тежест да установи по делото съществуването на предпоставките за възникване на отговорността на ответника по чл. 49 от ЗЗД, с изключение на вината на лицето, на което е възложена работата. Последната по силата на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД се презумира, като доказателствената тежест за оборване на презумпцията се носи от ответника. Доказателствената тежест не е задължение да се представят доказателства за установяване на фактите, а е задължение за съответната страна да понесе неблагоприятните последици от това, че твърдения от нея факт не е бил установен от събраните в производството доказателства, без значение от коя от страните са били представени същите. Тези неблагоприятни последици са свързани с това, че съдът трябва да приеме, че недоказания факт не се е осъществил и страната не може да черпи от него изгодни за себе си правни последици.
Съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от ГПК предметът на делото и обемът на дължимата се защита и съдействие се определят от страните. Затова в исковата си молба ищецът по иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД следва да посочи всички факти и обстоятелства, от които твърди, че произтича отговорността на ответника и които са от значение за обосноваване на посочените по-горе предпоставки за възникването на тази отговорност, както и за вида, и обема на претърпените вреди.
С оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Софийски градски съд е неправилно в обжалваната чу част по следните съображения:
От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че на 02.02.2013 година А. В. Й. се спънал в скоба против паркиране, намираща се на тротоара на алеята за пешеходци пред блок № 36А в [населено място],[жк], вследствие на което е получил увреждания подробно описани в заключението на изслушаната по делото съдебномедицинска експертиза с вещо лице д-р Ц. Н. Г.. Тези вреди по своето естество представлявали неимуществени вреди, които подлежали на обезщетяване по правилата на непозволеното увреждане.
За да ангажира отговорността на У. [населено място] за претърпените от А. В. Й. вреди съставът на Софийски градски съд е приел, че предявеният иск е допустим. Този си извод въззивният съд формирал както въз основа на заключенията на първоначалната и допълнителната съдебно-технически експертизи, които намирал за обективно и компетентно дадени, и съответстващи на останалите доказателства по делото, поради което им давал вяра изцяло, така и на останалите писмени доказателства-акт за частна общинска собственост от 02.10.2000 година и акт за частна държавна собственост № *****/24.03.2000 година. Въз основа на тях съставът на Софийски градски съд приемал за установено, че на У. [населено място] е предоставено за ползване студентско общежитие-блок № 36А. Скобата против паркиране, намираща се на тротоара на алеята за пешеходци пред блок № 36А, била поставена на терена, описан в акт за частна общинска собственост от 02.10.2000 година, където се намирал блока и била разположена върху определения прилежащ терен пред него, почистването и поддържането на който, включително и към тротоарите към него, на основание Наредба за поддържане и опазване на чистотата и управлението на отпадъците на територията на Столична община и Наредба № 6 за определяне на прилежащата площ към сгради в режим на етажна собственост в квартали с комплексно застрояване, следвало да се извършва от У. [населено място].
Съгласно чл. 49 от ЗЗД този,, който е възложил на друго лице някаква работа, отговарял за вредите, причинени от нето при или по повод изпълнението на тази работа. Касаело се до уреден от закона случай на гаранционно обезпечителна отговорност за вреди, причинени законно от другиго, която имала обективен характер, защото не произтичала от вината на възложителя на работата, а от тази на нейния изпълнител.
За да бъдела ангажирана отговорността на възложителя по чл. 49 от ЗЗД било необходимо наличието на следните предпоставки: правоотношение по възлагане на работа от страна на ответника, изразяваща се в полагане на дължимата грижа за безпрепятственото преминаване на пешеходци по пешеходната алея; осъществен фактически състав от изпълнителя на работата по чл. 45 от ЗЗД, който включвал елементите: поведение, противоправност на поведението, вина, настъпили вреди, причинна връзка между вредите и противоправното, виновно поведение на непосредствения изпълнител. Субективният елемент от състава-вината, разбирана като конкретно психично отношение на лицето към собственото му поведение и неговите обществено укорими последици, се презумирала, съгласно чл. 45, ал. 2 от ЗЗД. Обективните елементи от състава следва да се докажат от ищеца, по аргумент от чл. 154, ал. 1 от ГПК, като субективният елемент се приемал за доказан при липсата на ангажирани доказателства за оборване на законовата презумпция от страна на ответника. Необходимо било вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа-чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с нея-ППВС № 9/1966 година.
Съставът на Софийски градски съд намирал, че У. [населено място] е носител на правното задължение за полагане на дължимата грижа за безпрепятственото преминаване на пешеходци по пешеходната алея. Когато се твърдяло, че вредите са причинени от бездействие, за да е противоправно бездействието, то на ответника трябвало да е предписано нормативно задължение за действие. Извод за наличие на такова въззивният съд формирал въз основа заключението по приетата по делото съдебно-техническа експертиза, както и въз основа писмените доказателства, предвид посочените по-горе мотиви относно прилежащата част от терена към предоставената за ползване на ответника сграда.
При анализа на следващите две предпоставки от фактическия състав на предявения иск-наличието на противоправно поведение от ответника, въззивният съд намирал, че в константната съдебна практика деянието се приемало като съзнателен външно проявен акт-действие или бездействие, а противоправността се разбирала като накърняване на чуждо абсолютно субективно право-в процесния случай правото на ищеца на безпрепятствено придвижване по тротоара на алеята за пешеходци пред блок с № 36, вход „А”, по отношение на който ответникът не бил положил дължимата грижа за надлежното обезопасяване и безпрепятственото преминаване на пешеходци, без законово основание за това.
Въз основа заключението на съдебно-техническата експертиза въззивният съд приемал за установено, че процесното антипаркинг устройство е поставено в нарушение на изискванията на §. 4, ал. 2 от ПЗР на Наредба за организация на движението на територията на Столична община. Същото се установявало и от показанията на разпитания по делото свидетел Н. Т., който бил очевидец на злополуката, които въззивният съд намирал за обективно и безпристрастно дадени, вътрешно непротиворечиви и във връзка с останалите доказателства по делото, поради което ги кредитирал изцяло. Съгласно същите процесното антипаркинг устройство се намирало върху пешеходната алея, водеща към [жилищен адрес] вх. „А”, като на самата алея нямало светлина.
Поради посоченото съставът на Софийски градски съд приемал за установено наличието на противоправно поведение от страна на служители на ответника, изразяващо се в неизпълнение на задължението за надлежното обезопасяване и безпрепятственото преминаване на пешеходци.
С исковата си молба А. В. Й. е навел твърдения, че вредите са настъпили в резултат на неполагане от страна на У. [населено място] на дължимата грижа за безпрепятствено придвижване по пешеходната алея, т. е. твърденията са за противоправно бездействие на ответника. Същевременно за да уважи предявения иск съставът на Софийски градски съд е приел, че се претендират вреди от непозволено увреждане настъпили вследствие на неизпълнение на задължения от страна на У. [населено място]. Прието е, че ответникът е носител на правното задължение за полагане на дължимата грижа за безпрепятственото преминаване на пешеходци по пешеходната алея, като това му задължение било предписано нормативно. Извод за това следва от приетите по делото писмени доказателства, както и от заключението на допуснатата и изслушана по делото съдебно-техническа експертиза с вещо лице А. А. С.. У. [населено място] не бил положил дължимата грижа за надлежното обезопасяване и безпрепятственото преминаване на пешеходци, без законово основание за това, с което накърнил чуждо абсолютно субективно право-в процесния случай правото на А. В. Й. на безпрепятствено придвижване по тротоара на алеята за пешеходци пред блок с № 36, вход „А”. Този извод на състава на Софийски градски съд е обоснован и с позоваване на Наредба № 6 за определяне на прилежащата площ към сгради в режим на етажна собственост в квартали с комплексно застрояване, Наредба за поддържане и опазване на чистотата и управлението на отпадъците на територията на Столична община, както и с това, че скобата против паркиране била поставена в нарушение на чл. 4, ал. 2 от ПЗР на Наредба за организация на движението на територията на Столична община.
С допълнителното заключение на допусната и изслушана по делото съдебно-техническа експертиза с вещо лице А. А. С., прието с съдебното заседание на 28.09.2017 година е даден отговор само на въпроси свързани с местоположението на скобата против паркиране, поради което само от него не може да бъде извлечено твърдяното Й. и възприето от състава на Софийски градски съд противоправно бездействие на У. [населено място]. От същото следва, че скобата попада в имот предоставен за ползване от ответника, който е определен по реда на Наредба № 6 от 18.09.2009 година за определяне на прилежащата площ към сгради в режим на етажна собственост в квартали с комплексно застрояване. Тази наредба урежда реда за определяне на прилежащата площ, но не предвижда конкретни задължения за лицата, на които тя се предоставя, поради което приетото от въззивния съд бездействие на У. [населено място] не може да бъде обосновано с нея. Действително въз основа на това предоставяне за У. [населено място] е намирала приложение Наредбата за поддържане и опазване на чистотата и управлението на отпадъците на територията на Столична община, приета с решение № 216 по протокол № 38/16.04.2009 година на СОС, действала към момента на настъпване на увреждането. Същата третира въпроса с отпадъците и чистотата като вменява задължения на адресатите си именно в тази връзка, поради което същите са неотносими към конкретния случая, доколкото скобата не представлява отпадък, нито пък свързаните с нея действия могат да се третират като такива по поддържане на чистотата.
Разпоредбата на чл. 4, ал. 2 от ПЗР на Наредбата за организация на движението на територията на Столична община предвижда, че всички схеми за разполагане на преместваеми съоръжения върху имоти-публична общинска собственост на територията на СО, преди одобряването им, се съгласуват задължително с Дирекция „Транспортна инфраструктура“ и с отдел „Пътна полиция“ при СДВР (ОПП-СДВР). Видно от писмо рег. № СОА16-Г.-1148-(1) от 29.02.2016 година Дирекция „Транспортна инфраструктура“ не е съгласувала схема за поставяне на подвижно антипаркинг стълбче на тротоара пред блок № 36А в [населено място],[жк]. С оглед на това не е налице едно от предвидените в чл. 4, ал. 2 от ПЗР на Наредбата за организация на движението на територията на Столична община съгласувания, но това не води до основателност на предявения иск. Касае се до нарушение свързано с поставянето на скобата, което обаче не може да доведе автоматично, до извода, че скобата е поставена неправомерно, доколкото съгласуването означава даване на мнение по направеното искане за поставяне липсата, на което не може да доведе до незаконно поставяне на скобата, ако са спазени останалите изисквания на закона за това. Същевременно чл. 20, ал. 1 от Наредбата за организация на движението на територията на Столична община предвижда, че за предотвратяване на неправилното пресичане на улиците от пешеходците, за ограничаване на достъпа на ППС до пешеходните пространства и за обезопасяване и насочване на пешеходното движение, върху тротоарите или разделителните ивици на улиците могат да се поставят предпазни ограждения (верижен или тръбно-решетъчен парапет), като основните видове и размери са посочени в приложение № 5, антипаркингови елементи или бетонови саксии, а ал. 3 на същата разпоредба предвижда, че върху тротоари пред имоти, в които влизат и излизат ППС, се допуска поставянето на подвижни антипаркингови елементи, осигуряващи свободния достъп до имотите с ППС. Следователно поставянето на такива скоби е допустимо, а видно от заключението на допусната и изслушана по делото съдебно-техническа експертиза с вещо лице А. А. С. скобата е типова изработка и представлява метална конструкция с височина 50.00 см., височина в предния край 30.00 см., а в задния 15.00 см. Дължината й е 40.00 см. и е бетонирана към земята по цялата си дължина, като допълнително е закрепена към терена с четири болта. С оглед на това не може да се приеме за доказано, че скобата е поставена в нарушение на изискванията за това, но дори и това да е така, то в този случай вредите на А. В. Й. биха били причинени от действие на съответните лица-неправомерно поставяне нае скобата, каквото твърдение обаче не се съдържа в исковата молба.
По начало движението по тротоарите, пешеходните алеи и тревните площи не подлежи на нормативна регламентация, поради което съответните лица могат да бъдат задължени да извършват определение действия в тях, за неизпълнението на които да носят отговорност по реда на непозволеното увреждане, когато това им е възложено със съответния правен акт. В случая липсва задължение за както за сигнализиране, така и за предприемане на конкретни, точно определени действия, свързани с обезопасяването на скобата. Поради това не може да бъде твърдяно неизпълнение на такива задължения от страна на У. [населено място], които да евентуално да доведат до отговорността му по чл. 49 от ЗЗД за претърпените от А. В. Й. вреди. С оглед на изложеното така предявеният иск е неоснователен и подлежи на отхвърляне, поради което въззивното решение в обжалваната си част следва да бъде отменено и да се постанови друго в посочения смисъл. Решението следва да се отмени и в частта му, с която в полза на А. В. Й. са присъдени разноски за първата и въззивната инстанция, общо в размер на 1714.20.00 лева.
С оглед изхода на делото А. В. Й. дължи на У. [населено място] пълния размер на направените по делото разноски, който размер е 1545.00 лева. Тъй като с първоинстанционното и въззивното решение в полза на У. [населено място] са присъдени разноски в общ размер на 287.14 лева, то в настоящето производство трябва да бъдат присъдени 1257.86 лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение


РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 2881/18.04.2019 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-Б въззивен състав, постановено по гр. д. № 9947/2018 година в частта му, с която УНИВЕРСИТЕТ ЗА АРХИТЕКТУРА СТРОИТЕЛСТВО И ГЕОДЕЗИЯ (У.) [населено място], [улица] осъден, на основание чл. 49 от ЗЗД, във връзка с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, да заплати на А. В. Й. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] с ЕГН [ЕГН] сумата от 4000.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди-претърпени болки и страдания от счупването на петия пръст на лявата ръка, настъпило в резултат от спъване в трайно закрепена скоба против паркиране и последвало падане на 02.02.2014 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на увреждането-02.02.2013 година до окончателното плащане, както и сумата от 1714.20.00 лева, представляваща присъдени разноски за първата и въззивната инстанция и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от А. В. Й. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] с ЕГН [ЕГН] против УНИВЕРСИТЕТ ЗА АРХИТЕКТУРА СТРОИТЕЛСТВО И ГЕОДЕЗИЯ (У.) [населено място], [улица] иск, с правно основание чл. 49 от ЗЗД, във връзка с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 4000.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди-претърпени болки и страдания от счупването на петия пръст на лявата ръка, настъпило в резултат от спъване в трайно закрепена скоба против паркиране и последвало падане на 02.02.2014 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на увреждането-02.02.2013 година до окончателното плащане.
ОСЪЖДА А. В. Й. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] с ЕГН [ЕГН] да заплати на УНИВЕРСИТЕТ ЗА АРХИТЕКТУРА СТРОИТЕЛСТВО И ГЕОДЕЗИЯ (У.) [населено място], [улица] сумата от 1257.86 лева лева разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.

2.