Р Е Ш Е Н И Е № 117 гр. София, 07.11.2019 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Т. Иванова, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 3373 по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на А. Е. /А. О. Е./, В. К. и С. К., граждани на Република Турция, всички чрез пълномощника им адв. В. К. от [населено място], срещу въззивното решение № 36 от 18.05.2018 год. по гр. д. № 67/2018 год. на Разградският окръжен съд. С него въззивният съд е потвърдил решението от 19.01.2018 год. по гр. д. № 83/2017 год. на районния съд, гр. Исперих в частта, с която е уважен насрещния установителен иск, с който е признато по отношение на касаторите, че М. Н. Р. и съпругата му В. Н. Р. са собственици на нива с площ 11 дка в землището на [населено място], представляваща имот № * на основание давностно владение и в частта, с която е отхвърлен иска за делба на този имот, както и в частта, с която е отхвърлен иска против ответниците на основание чл. 76 ЗН за признаване на относителната недействителност на дарението от 14.06.2006 год. с нот. акт № 45/2006 год. на същия имот, като неоснователен и недоказан. Посочено е във въззивното решение, че в останалата част първоинстанционното решение, като необжалвано, е влязло в сила. Касаторите поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Считат за неправилни изводите на съда относно правата на наследниците върху възстановените на наследодателя земеделски имоти, както и относно придобиването по давностно владение на един от имотите на основание нищожната делба с искане за неговата отмяна и вместо това се постанови друго решение по същество на обективно съединените искове. Претендират и присъждане на направените разноски. Ответниците по касационната жалба – М. Н. Р. и В. Н. Р., чрез пълномощника им адв. И. в представения писмен отговор оспорват жалбата като неоснователна. Претендират присъждане на направените съдебни разноски. Ответницата А. А. Х. не е взела становище. С постановеното по делото определение № 82 от 12.02.2019 год. Върховният касационен съд е допуснал касационното обжалване на въззивното решение по подадената касационна жалба на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Изводът за очевидната му неправилност е обоснован с обхвата на произнасянето на въззивния съд в обжалваното въззивно решение в обема на правомощията му по чл. 269 ГПК относно релевираните във въззивната жалба доводи за неправилност на решението по допускане на делбата и определените части на съделителите с оглед преценката относно осъществяване на въззивния контрол по подадената жалба срещу първоинстанционното решение. Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., за да се произнесе, взе предвид следното: Установено е по делото, че на наследниците на общия на страните наследодател О. М. Е., починал през 1984 год., с решение от 30.10.1997 год. на ПК-Исперих е възстановен земеделски имот, представляващ нива в м. „Ч.” с площ от 31 дка, представляваща имот № * по плана за земеразделяне на [населено място], за който възстановен имот са се снабдили и с констативен нотариален акт № 79/1998 год. Извършената доброволна делба между наследниците с договор от 23.05.2006 год., при която всеки от наследниците получил реален дял от възстановения имот, поради неучастие на наследниците на починалия на 17.01.1994 год. син на общия наследодател – Х. К., е нищожна, съгласно чл. 75, ал. 2 ЗН. Първоинстанционното решение в частта му, с която е призната нищожността на договора за доброволна делба на описаните в него новообразувани земеделски имоти, идентични с възстановения с решението на поземлената комисия имот, за което няма спор по делото, е влязло в сила. За да отхвърли предявения иск за делба на горните три новообразувани от възстановения по ЗСПЗЗ имоти по отношение реалния дял, получен при тази делба от ответницата А. Х., съдът приел, че ответниците Р. /ищци по предявения от тях насрещен установителен иск за собственост/ са придобили собствеността върху него по давностно владение, считано от 14.06.2006 год. до предявяването на иска срещу тях /на 2.02.2017 год./. Изводът е обоснован от преценката на събраните доказателства относно установената фактическа власт на М. Р. върху него, обработването на имота като негов след дарението му от неговата майка с договора от 14.06.2006 год., за което останалите наследници знаели и не възразявали, като получавали рента за обработваните техни реални дялове от възстановения имот. Съдът приел, че М. Р. и съпругата му са владяли трайно, необезпокоявано и непрекъснато в продължение на необходимия десетгодишен срок дарения от А. Х. имот, поради което и са придобили правото на собственост на основание придобивна давност, съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС. Легитимацията им като собственици на този имот изключва твърдяната от ищците съсобственост между наследниците на общия наследодател и искът им по чл. 76 ЗН, както и този за делба на процесния имот са отхвърлени, респ. предявеният от Р. насрещен установителен иск за собственост на спорния имот е уважен. По отношение останалите два имота – новообразувани от възстановения на общия наследодател, за които е допусната делба при равни квоти, въззивният съд посочил в диспозитива на решението си, че първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила. В подадената пред него въззивна жалба са поддържани доводи и оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон, с искане за отмяна на първоинстанционното решение и в тази му част, вкл. и по отношение неправилно определените квоти на съделителите въз основа неоспорения констативен нотариален акт от 1998 год., в който не били посочени дялове. По тези оплаквания във въззивната жалба съдът е изложил съответни съображения, макар да е приел да е налице влязло в сила решение на първоинстанционния съд. Този извод е очевидно неправилен, тъй като противоречи на съдържанието на въззивното решение относно произнасянето по делбата на два от имотите при определените въз основа на констативния нотариален акт за собственост на възстановения имот квоти между съсобствениците. Законът в чл. 269 ГПК е очертал правомощията на въззивния съд, както и съответното произнасяне с решение – чл. 271 и чл. 272 ГПК. В случая произнасянето на въззивния съд е в смисъл потвърждаване на първоинстанционното решение и в частта относно квотите на съделителите при допуснатата делба, т. е. налице е констатация по спорното право, позволяващо упражняването на касационния контрол в настоящето производство. При него се налага извод за неправилност на решението в тази му част поради противоречие с императивните материалноправни разпоредби на чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗН при установените по делото факти относно наследяването на О. Е., починал през 1984 год., от преживялата му съпруга и деца, по отношение на земеделския имот, собствеността върху който се възстановява след като наследството е било открито, т. н. “новооткрито наследство”. При съобразяване, че след смъртта на преживялата съпруга Ф. Е. през 2002 год. наследената от съпруга й 1/3 ид. ч. се дели между трите й деца, респ. низходящите на сина й Х. /чл. 10, ал. 1 ЗН/, то дяловете на съделителите са както следва: на А. /А./ - 4/9 ид. ч., на В. и С. – по 2/9 ид. ч. за всяка от тях и на А. Х. – 1/9 ид. ч. Определените по закон наследствени дялове не могат да бъдат игнорирани от издадения през 1998 год. констативен нотариален акт за собственост на възстановения имот, без значение дали е оспорен или не, тъй като в случая е установено придобивното основание в съсобствеността - наследяване по закон върху процесните имоти, а не се касае за други вътрешни отношения между съсобствениците, както неправилно е приел въззивният съд. След отмяна на въззивното решение в тази му част следва да се определят горните квоти между съсобствениците. По отношение на останалата част на въззивното решение: Изводът на въззивния съд е правилен и обоснован от събраните по делото гласни и писмени доказателства, установяващи, както се посочи вече - наследственото правоприемство и наличието на факти, установяващи релевирания придобивен способ върху един от новообразуваните имоти в полза на трето лице въз основа на придобивна давност, съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС. Както е прието в теорията и съдебната практика, давността по чл. 79 ЗС е способ за придобиване на вещни права в случаите когато собственикът не ги упражнява, а фактически съдържанието им в необходимия и определен от закона период от време се упражнява от трето лице – владелец. При данните по делото за нищожната делба от 2006 год. между наследниците всеки от тях е могъл да защитава своето право на собственост върху обособените от възстановения имот три новообразувани такива, като от събраните доказателства е установено по несъмнен начин, че върху един от тях владението на М. Р. е започнало през същата 2006 год. въз основа на договор за дарение от неговата майка, и в продължение на необходимия срок от десет години същото е било явно, спокойно и необезпокоявано от никой. Вследствие на това и съдът признал правните последици на релевирания от М. и В. Р. оригинерен придобивен способ по отношение на този имот, по отношение на който поради придобиване на собствеността от Р. не е налице съсобственост между наследниците и искът за делбата му е отхвърлен, както и този по чл. 76 ЗН. Доводът на касаторите за обосноваване на същия извод за придобиване по давност на другите два имота противоречи на процесуалното им действие по предявяването и поддържането на иска им за делба, поради което и съдът не дължи произнасяне извън сезирането. Затова и въззивното решение в тази му обжалвана част следва да се потвърди. С оглед този изход на делото на касаторите следва да се присъдят разноски съразмерно с уважената част по единия от предявените искове, предмет на касационната им жалба, равняващи се на сумата 47 лв. /общо разноски за държавна такса 90 лв.+ 50 лв./, а на ответниците Р. съобразно потвърдената част на въззивното решение по два от исковете, предмет на обжалването, равняващи се на сумата 200 лв. /2/3 от предендираните разноски за адвокатско възнаграждение по представения списък по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие, установяващ плащането му/. При извършената компенсация касаторите дължат на ответниците в настоящето производство сумата 153 лв. за направените в него разноски. Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 ГПК, настоящият състав на ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ІІ гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА въззивното решение № 36 от 18.05.2018 год. по гр. д. № 67/2018 год. на Разградския окръжен съд само в частта му относно определените квоти при допускане на делбата и вместо това: ПОСТАНОВЯВА делбата да се извърши при квоти: за А. Е. /А. О. Е./ от Република Турция – 4/9 ид. ч., за В. К. и С. К., двете от Република Турция – по 2/9 ид. ч. за всяка от тях, и за А. А. Х. от [населено място], [община], област Р., [улица]/9 ид. ч. ОСТАВЯ В СИЛА горното решение в останалите му обжалвани части. Осъжда А. Е. /А. О. Е./, В. К. и С. К., всички от Република Турция, да заплатят общо на М. Н. Р. и В. Н. Р., двамата от [населено място] направените разноски в настоящето производство съразмерно на уважената, респ. отхвърлена част на жалбата и по компенсация в размер на 153 лв. /сто петдесет и три лева/. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: