Ключови фрази
Грабеж на вещи, представляващ опасен рецидив * липса на мотиви * липса на основания за отмяна на присъдата

Р Е Ш Е Н И Е

№ 93

гр. София, 18 май 2015 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди и петнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
ГАЛИНА ЗАХАРОВА

при секретар КР. ПАВЛОВА и с участието на прокурор ПЕНКА МАРИНОВА разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 33/2015 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на защитника на адв. П. Г., защитник на подсъдимия Й. А. И., срещу решение № 422 от 01.12.2014 г. на Софийския апелативен съд, НО, VІ състав, постановено по ВНОХД № 964/2014 г. по описа на същия съд.
С касационната жалба на защитника на подсъдимия Й. И. са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и т. 3 от НПК. Изложени са възражения за липса на мотиви на въззивното решение, тъй като съдът преповторил изцяло мотивите на първата инстанция без никакви промени, като дори препратил към тях. Твърди се, че наложеното на подсъдимия наказание било явно несправедливо – очевидно не съответствало на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от НК. Към ВКС са отправени в условията на алтернативност искания да отмени атакувания съдебен акт на САС и да върне делото за ново разглеждане на въззивната инстанция или да измени въззивното решение, като намали наложеното на подсъдимия наказание.
В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият Й. И. и неговият служебно назначен защитник адв. Г. поддържат жалбата по изложените в нея съображения.
Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваното решение.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното:
С присъда № 223 от 29.09.2014 г., постановена по НОХД № 2881/2014 г., СГС, НО, 13 състав е признал подсъдимия Й. А. И. за виновен в това, че на 19.04.2014 г. в гр.С. отнел от владението на Г. И. Г. движими вещи, нейна собственост, на обща стойност 60.50 лева, с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и деянието е извършено в условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „б” от НК и чл. 58, ал. 1 от НК го е осъдил на лишаване от свобода за срок от четири години, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим в затвор. На основание чл. 59, ал. 1 от НК съдът е приспаднал при изтърпяване на наказанието лишаване от свобода времето, през което подсъдимият И. е бил задържан с мярка за неотклонение „задържане под стража”, считано от 25.04.2014 г., а на основание чл. 189, ал. 3 от НПК в негова тежест са били възложени направените по делото разноски в размер на 50 лева.
По жалби на подсъдимия и неговия защитник срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 964/2014 г. по описа на САС, НО, VІ състав, като с атакуваното пред настоящата инстанция решение № 422 от 01.12.2014 г. на основание чл. 338 от НПК въззивният съд е потвърдил присъдата на СГС.
Решението на САС е било съобщено на адв. Г. по реда на чл. 340, ал. 2 от НПК на 02.12.2014 г. Неговата касационна жалба е подадена на 16.12.2014 г., поради което ВКС намира, че е допустима – подадена от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 1 и ал. 3, вр. чл. 253, т. 2 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 1 от НПК.
Разгледана по същество, касационната жалба на защитника на подсъдимия Й. И. е неоснователна.
При осъществената касационна проверка настоящият състав на ВКС не установи наличието на претендираното с касационната жалба съществено нарушение на процесуалните правила от категорията на абсолютните – липса на мотиви на атакувания съдебен акт.
Конкретно ангажираният от защитника касационен повод по чл. 348, ал. 3, т. 2, вр. ал. 1, т. 2 от НПК визира особена хипотеза на липса на мотиви, изразяваща се в буквалното репродуциране на съдържанието на мотивите към първоинстанционната присъда във въззивното решение. В принципен план, липса на мотиви е налице, когато такива отсъстват въобще, когато съображенията на съда страдат от съществени непълноти, както и когато са неясни и вътрешно противоречиви и от тях не може да се изведе недвусмислено действителната воля на решаващия съдебен орган. Случаите, при които въззивното решение формално от външна страна отговаря на изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК, но по съдържание механично и безкритично преповтаря текста на първоинстанционния съдебен акт, също се приравняват на липса на мотиви. Дори и да споделя изцяло фактическата и правна аргументация на първоинстанционния съд, въззивната инстанция не е освободена от задълженията си да осъществи самостоятелна аналитична дейност по проверка на приетите факти и направените юридически изводи. Въззивният съд дължи на страните обстоен отговор на наведените от тях конкретни доводи, като трябва да обоснове собствените си съображения по отношение на правилността на проверявания съдебен акт. На касационна проверка подлежи въззивният съдебен акт, поради което отсъствието на самостоятелен фактически и правен анализ във въззивното решение не може да бъде механично заместено от мотивацията на първоинстанционната присъда.
В разглеждания казус защитникът поначало коректно е изтъкнал обстоятелството, че мотивите на въззивния съд до голяма степен преповтарят съдържанието на мотивите на първоинстанционния съд. Касационната инстанция също констатира, че значителна част от въззивното решение – от стр. 4 до стр. 8 – възпроизвежда текста на мотивите на първоинстанционната присъда (от стр. 2 до стр. 6), като описанието на фактическата обстановка и изброяването на доказателствените материали в двата съдебни акта почти дословно съвпадат. С оглед спецификата на обсъждания казус обаче възприетият от състава на САС подход не може да бъде счетен за незаконосъобразен. Използването му се дължи на особения процесуален ред, по който е протекло първоинстанционното съдебно производство – по Гл. 27 от НПК, в хипотезата на чл. 372, ал. 4, вр. чл. 371, т. 2 НПК. При законосъобразно проведено съкратено съдебно следствие (което положение не се оспорва от жалбоподателя), в мотивите на присъдата си съдът приема за безусловно установени залегналите в обвинителния акт фактически обстоятелства, обхванати от самопризнанието по чл. 371, т. 2 от НПК, а страните не могат да оспорват пред въззивната инстанция приетите по делото релевантни факти. Щом е налице съответствие между признанието по чл. 371, т. 2 от НПК и доказателствата, събрани на досъдебното производство, въззивният съд, както и първоинстанционният, са обвързани от фактическите положения, изложени в обвинителния акт. Тъкмо поради това при изложението на фактическата обстановка в съдебните актове на първата и втората инстанции обяснимо съществува идентичност – и мотивите на първоинстанционната присъда, и решението на въззивния съд възпроизвеждат признатите от подсъдимия факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт.
Извън изложеното, при проверката на атакуваното въззивно решение касационната инстанция отчете, че въззивният съд надлежно е проверил правилността на преценката на първоинстанционния съд за наличието на съответствие между признанието на подсъдимия по чл. 371, т. 2 от НПК и доказателствата, събрани на досъдебното производство, както и че е дал изрични отговори на наведените от подсъдимия и защитника му оплаквания. От залегналите в мотивите на въззивното решение съображения (стр. 8 – 9) е видно, че всички претенции на защитата са били обсъдени, като ясно са посочени основанията, въз основа на които всяко от тях е преценено като неоснователно.
С оглед тези доводи ВКС прие, че изложената от въззивния съдебен състав аргументация съответства на стандарта на чл. 339, ал. 2 от НПК, позволява безпрепятствено да се установи волята на решаващия орган и осигурява възможността за проверка на процесуалната съответност при формирането на вътрешното му убеждение.
Касационната инстанция не установи наличие на релевираното от касатора основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК – явна несправедливост на наложеното на подсъдимия И. наказание. Претенцията за намаляването му е декларативно формулирана, като разкрива единствено субективното несъгласие на жалбоподателя с крайния размер на определеното съгласно чл. 58а, ал. 1, вр. чл. 54 от НК по отношение на дееца наказание – четири години лишаване от свобода. В касационната жалба не са изложени никакви конкретни доводи в подкрепа на искането за смекчаване на отмереното наказание, които ВКС да обсъди. Поради това може само да се обобщи, че липсва очевидна диспропорция между наложеното на И. наказание и обществената опасност на деянието и дееца, обусловена от несъответна и неизчерпателна преценка на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Определеното спрямо него по правилата на чл. 54 от НК наказание лишаване от свобода е индивидуализирано при съществен превес на смекчаващите обстоятелства за срок, близък до минималния предвиден в санкционната част на нормата на чл. 199, ал. 1 от НК – шест години. След редукцията с 1/3 на основание чл. 58, ал. 1 от НК окончателният размер на наказанието, което подсъдимият И. следва да понесе, е фиксиран на четири години. Този срок е достатъчно нисък (под законоустановения специален минимум на разпоредбата на чл. 199, ал. 1 от НК) и не подлежи на допълнително смекчаване с оглед констатираната от съдилищата по фактите завишена персонална обществена опасност на дееца.
Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,
Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 422 от 01.12.2014 г., постановено по ВНОХД № 964/2014 г. по описа на Софийския апелативен съд, НО, VІ състав.
Настоящото решение е окончателно и не подлежи на протестиране и обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.