7 Р Е Ш Е Н И Е № .13 гр.София, 11 февруари 2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи януари през 2022 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ПАНЕВА ЧЛЕНОВЕ: НЕВЕНА ГРОЗЕВА МАРИЯ МИТЕВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 1070 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия А. Р. срещу решение № 103 от 09.11.2021 г. на състав на Пловдивския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 344/2021 г. В жалбата се съдържат възражения и критики по отношение на качеството на процесуалната дейност на първостепенния съд по постановяване и мотивиране на присъдата, с която Р. е признат за виновен и е осъден. Заявено е несъгласие с оценката, която този съд е дал на доказателствата. Според защитника в началото на досъдебното производство подсъдимият е отказал да сключи споразумение, като от този факт следва, че той не е извършил вменените му престъпления, както и че има психични отклонения. Изтъква, че пред въззивната инстанция е направил искане за назначаване на „нова“ съдебно-психиатрична и психологична експертиза за установяване на вменяемостта на Р. по времето на инкриминираните събития, но то е било отхвърлено. Изразява мнение, че въззивното решение е постановено в явно противоречие със събраните по делото доказателства, а наред с това липсват мотиви по съществени възражения и искания на защитата, като каквото е изтъкнато искането за съобразяване на наложените наказания със съдебната практика „за подобни деяния“, като са цитирани решения на ВКС и на окръжните съдилища във Враца и в Кюстендил. Според адв. Ц., престъпленията, за които е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия са с по-ниска обществена опасност от обичайните престъпления от съответния вид, като се аргументира с констатацията на съдебно-психиатричната експертиза за пострадалата за липса на негативни здравословни психични последици при нея вследствие на извършените посегателства. Направено е с жалбата искане за намаляване на размера на всяко от наложените наказания и съответно на общоопределеното на осн. чл. 23 НК поради явната им несправедливост, за да се обезпечи реалност при постигането на целите по чл. 36 НК, за да се даде възможност на подсъдимия за по-бърза реинтеграция и възможност да се грижи за децата си, като се настоява, че в актуалния му срок изолирането на подсъдимия от обществото се явява явно несправедливо. Отправено е искане за намаляване на размера на присъденото в полза на гражданския ищец С. обезщетение. В съдебното заседание пред настоящия състав защитникът на подсъдимия поддържа жалбата, изложените в нея съображения и направените искания. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне на въззивното решение в сила. Подсъдимият заявява съгласие с исканията и аргументите на защитника си. В последната си дума моли за смекчаване на наказанията. Гражданският ищец и частен обвинител А. С. моли решението да бъде оставено в сила. Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното: С присъда от 29.04.2021 г., постановена по НОХД № 619/2020 г. състав на Пазарджишкия окръжен съд е признал подсъдимия А. Г. Р. за виновен в това, че в периода от края на м. април 2015 г. до 28.04.2017 г. в [населено място], Република Италия, при условията на продължавано престъпление, чрез употреба на заплашване извършил действия с цел да възбуди и да удовлетвори полово желание без съвкупление по отношение на лице, ненавършило 14 години – А. В. С., като е използвал положението на зависимост и надзор на С. и блудството представлява опасен рецидив, поради което и на осн. чл. 149, ал. 5, т. 3 вр. ал. 2, т. 1 и т. 4 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ НК и чл. 54 НК му наложил наказание лишаване от свобода за срок от 10 години. С тази присъда подс. Р. е признат за виновен и в това, че в периода от началото на м. май 2017 г. до края на м. август 2019 г. в [населено място], Република Италия и в [населено място], обл. Пазарджик, при условията на продължавано престъпление и чрез употреба на заплашване се съвкупил с лице от женски пол, ненавършило 18 години – А. В. С., като престъплението е извършено по отношение на низходяща сродница, поради което и на осн. чл. 152, ал. 2, т. 1 и т. 2 вр. ал. 1, т. 2 вр. чл. 26, ал. 1 НК и чл. 54 НК му е наложил наказание от пет години лишаване от свобода, като го е оправдал досежно квалификацията на престъплението по чл. 152, ал. 3, т. 5 НК. На осн. чл. 23, ал. 1 НК съдът е групирал така наложените наказания, като е определил едно общо, в размера на най-тежкото сред тях, а именно десет години лишаване от свобода, което е постановил да бъде изтърпяно при първоначален строг режим. Приложил е разпоредбата на чл. 59 НК. Присъдил е в полза на гражданския ищец А. С. обезщетение за понесени от нея неимуществени вреди от престъплението по чл. 149 НК в размер на 6000лв., ведно със законната лихва от увреждането, както и обезщетение от 10 000 лева за претърпените от С. неимуществени вреди от престъплението по чл. 152 НК, ведно със законната лихва от датата на увреждането. С оглед изхода на делото и на осн. чл. 189, ал. 3 НПК заплащането на направените по воденето на делото разноски е възложено в тежест на подсъдимия. С оспореното по касационен ред въззивно съдебно решение присъдата е потвърдена, като е преодолян пропускът на първостепенния съд да осъди подсъдимия да заплати държавна такса върху размера на присъдените в полза на гражданския ищец обезщетения. Жалбата срещу това решение е неоснователна. Значителна част от съдържащото се в нея оспорване представлява буквално възпроизвеждане на съдържанието на възраженията и аргументите срещу първоинстанционната присъда, с които преди това е била сезирана въззивната инстанция – за недоказаност на обвинението, за игнориране от страна на първостепенния съд на противоречията в доказателствата, за неправилно кредитиране с доверие на определени от защитника като косвени показания на родственици на пострадалата и отричане на доказателствената значимост на твърденията на преценен от адв. Ц. като очевидец на събитията свидетел по делото. Отговорът по тези въпроси предполага форма на проверка, която не е присъща на касационното производство, свързана с основен преглед по съществото на делото, изследване и преоценка на наличните доказателства, евентуално допускане и събиране на нови. Касае се за възможности, които предоставя въззивният контрол. Правомощията на ВКС са по-ограничени. Предвид нормите на чл. 347 и чл. 348 НПК касационната инстанция няма правомощия да обсъжда доказателствените материали по същество и да формулира нови фактически изводи и свои констатации за доказаност или недоказаност на обвинението (изключая хипотезата на чл. 354, ал. 5 НПК, която в случая не е налице). За това е различен и процесуалният ред за разглеждане на делото, който пред ВКС не може да следва първоинстанционното производство, за разлика от въззивния контрол. Ето защо отговор по касационен ред могат да получат единствено доводи срещу законосъобразността на цялостния процес по изграждане на вътрешната увереност на контролирания съд по релевантните факти, доводите относно правилното приложение на материалния закон и тези относно справедливостта на наложеното наказание, в зависимост от поддържаното с подадената жалба/протест касационно основание. И не на последно място, част от характеристиките на всяко от двете производства е специфичния предмет, който е различен за всяко от тях, определен съотв. в чл. 313 НПК – за въззивното производство и в чл. 346 НПК – за производството пред ВКС. Очевидно е от текста на последната разпоредба, че първоистанционните присъди не са част от предмета на касационния контрол, което само по себе си също изключва в случая възможността за обсъждане по същество в настоящото производство на възраженията срещу постановената присъда. Поради всичко това вниманието на настоящия състав може да бъде валидно ангажирано единствено от възраженията, насочени към постановеното от ПАС въззивно решение и свързани на първо място със спазването на правилата по събирането и проверката на доказателствата, предназначени да обезпечат сигурна информационна база за правилно решаване на въпросите относно вината и отговорността. Възражението, основано на факта на постановения от въззивния съд отказ да допусне поискана от защитата „нова“ съдебно-психиатрича и психологична експертиза за изследване на вменяемостта на подсъдимия по времето на процесните събития би могло да съставлява аргумент за съществено процесуално нарушение, ако е довело до неизясняване на значими за правилното решаване на делото въпроси. Именно в този контекст настоящият състав разгледа възражението, тъй като в принципен план съдилищата разполагат с процесуална автономия, преценявайки колко и какви доказателства и експертизи да допуснат и да приобщят по пътя към постигане на обективната истина. Това, че едно експертно изследване е било поискано от страна в процеса не задължава съда на всяка цена да го уважи. Във всички случаи обаче той е длъжен да отговори с мотивирано становище , както е процедирал в конкретния случай въззивния съд, отказвайки да назначи съдебно-психиатрична и психологична експертиза за подсъдимия. От друга страна, назначаването на експертиза в наказателния процес не може да е самоцелно. Необходимостта от такова едно изследване трябва да се преценява от гледище на способността му да обоснове или поне да подпомогне процесът по формиране на извод на решаващия орган относно обстоятелства от предмета на доказване, да разкрие логически връзки и закономерности, които без това изследване не биха били формирани и които са съществени за правилното решаване на делото. В случая възражението за недопускане на поисканата експертиза не е съпътствано с излагане на конкретни аргументи в полза на извода, че извършването на такова експертно изследване би дало нов аспект, би променило перспективата към фактите относно вменяемостта на подсъдимия. Още повече, че по делото е вече налично експертно становище по този въпрос, дадено в рамките на досъдебното производство и прието в хода на съдебното следствие пред първостепенния съд с единодушното съгласие на всички страни в производството (протокол от проведено на 12.02.2021 г. съдебно заседание пред Пазарджишкия окръжен съд, л. 68 от първоинстанционното съдебно дело). Поради това неприемливо е да се твърди, че лишаването на процеса от поисканото от защитата експертно изследване е довело до информационен дефицит, при това с фатални за правилното решаване на делото последици. Неоснователно е и възражението, че решавайки въпроса за вината, съдът не се е съобразил с поведението на подсъдимия по отказ да сключи споразумение в досъдебното производство. Начинът, по който обвиняемият/подсъдимият реализира своя процесуален статус, включително избора му на процесуалния алгоритъм за приключване на наказателното производство, не може да бъде аргумент за касационно обжалване, нито логическо доказателство за невинност. Той е аспект на правото на защита, което генерира процесуална активност (или пасивност), като предоставя различни процесални възможности на подсъдимия, които той реализира по свое усмотрение. От това дали и евентуално как той се е възползвал от тези възможности е недопустимо да се правят изводи за виновността му или за неговата невинност. Събирането на информация в наказателния процес, валидна за формирането на процесуалното становище на решаващия орган по съществото на обвинението е строго формализирана дейност, която протича по ред и предполага използване на средства, предвидени в процесуалния закон (чл. 13, ал. 2 НПК). Спазването на този ред и форма е гаранция за правилното формиране на изводите на този орган, в случая на съда. Процесуалното поведение на подсъдимия/обвиняемия закономерно не представлява част от законоустановения специфичен процесуален механизъм за разкриване на обективната истина, защото само по себе си то не осигурява сведения за събитието на престъплението. Такива сведения биха осигурили напр. обясненията на това лице, но не и сам по себе си фактът, че то се е съгласило или че е отказало да дава обяснения по обвинението или че е приело наказателното производство да протече по един или друг процесуален ред. От друга страна, настояването на защитника, че след като подсъдимият е отказал да сключи споразумение, то това води до извод, че той не е извършил вменените му престъпления и че страда от психически недостатък не установява логическа връзка между аргумента и съпътстващите го две твърдения. Причините за такъв отказ на подсъдимия (за какъвто липсва обективна информация по делото да е бил реализиран, както и за това въобще да е било отправяно към Р. предложение за споразумение от единствено компетентния за това орган - прокурорът), както и за всяко едно процесуално поведение, е възможно да са много и различни, включително свързани напр. с извънлогични фактори, като изказано чуждо мнение или съвет или с прагматичен интерес – предложени му неприемливи от негово гледище условия и пр. А когато се произнася по съществото на обвинението съдът е длъжен да се ръководи от обективни критерии, каквито са законът, доказателствата по делото и вътрешното му убеждение, но разбирано не като неограничено свободно усмотрение, а основано на обективен, всестранен и пълен прочит на доказателствата по делото и утвърдената процесуална практика, водещо значение сред която заемат тълкувателните актове на върховната инстанция. Без основания се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с доказателствата и при липса на мотиви по съществени възражения на защитата. Лаконичността на това твърдение позволява във връзка с него да се отбележи единствено, че изводите на въззивната инстанция по фактите са убедително обосновани чрез валидно събраните по делото доказателства, които въззивният съд е подложил на задълбочено професионално изследване. Няма изолиране на доказателства или грешки при интерпретацията на съдържанието им. Вътрешното съдебно убеждение е основано на правилно лансирани доводи, които преценени в контекста на доказателствата и експертните изводи по делото, са безукорни. Даден е обстоятелствен, логически и доказателствено издържан отговор на всички възражения на страните, като по ясен начин са заявени причините за потвърждаване на осъдителните изводи на въззивния съд и на изводите му относно заслужените наказания и справедливия размер на дължимото обезщетение. Неоснователно е оплакването за явна несправедливост на наложените наказания. При установената фактология и приложения материален закон наказанията са пропорционални спрямо извършените престъпления. При отмерването им са съобразени индивидуалните особености на деянията, включени във всяко от продължаваните престъпления (включително предопределени от личността на подсъдимия), фактическите техни характеристики, специфичното съчетание на обективните и субективните техни свойства. Тези обстоятелства първостепенният съд е подложил на балансирана и справедлива преценка, която му е позволила да осъразмери точно наложените санкции с тежестта на извършеното и с личностната характеристика на подсъдимия. Закономерно въззивният съд не е намерил основания за корекция, като същевременно е направил собствена качествена и обстойна съпоставка на обстоятелствата с действителна значимост за отмерването на приложимите санкции при справедливо отчитане на обществената опасност на извършеното, на личността на подсъдимия и на потенциалната негова поправимост. Противно на твърденията в жалбата, решението съдържа отговор и на възражението на защитника, основано на цитирана от него практика на ВКС и на долустоящи съдилища в страната (стр. 16 от въззивното решение), като към този отговор настоящият състав единствено може да се присъедини. Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 103 от 09.11.2021 г., постановено по ВНОХД № 344/2021 г. на Пловдивския апелативен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.