О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 183 София, 18. 03. 2022 г. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в закрито заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ МАРИЯ ХРИСТОВА като разгледа докладваното от съдия М.Христова гр.дело № 4200 по описа за 2021г. взе предвид следното: Производството по делото е образувано по касационна жалба от „А.н. и.“ АД, населено място, чрез юрисконсулт Ю. С., срещу въззивното решение на Пловдивски окръжен съд №260837/21.06.2021г. по в.г.д.№1574/2019г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на атакуваното решение поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Насрещната страна Д. Т. Т. – С. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат Н. А., оспорва жалбата като неоснователна. По същество моли същата да бъде оставена без уважение. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Насрещната страна Б. С. С., лично и със съгласието на майка си Д. Т. Т. - С., с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез назначения му особен представител адвокат Г. Б., оспорва жалбата като неоснователна. Излага становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Твърди, че първия поставен въпрос не отговаря на изискването за правен такъв по смисъла на чл.280 от ГПК. Не е налице и противоречие с посочената в изложението практика, тъй като в същата съдът не се е произнасял по този въпрос. Същите аргументи са изложени и по отношение на втория формулиран от касатора въпрос. Третият въпрос е принципен, но съдът не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. По отношение на четвъртия въпрос твърди, че неговият отговор е положителен, но в изложението липсват твърдения кои доказателства и твърдения не са разгледани от въззивния съд. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: С решението на Пловдивски окръжен съд е отменено решението на първостепенния Районен съд Пловдив и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен иска предявен от „А. н. и.“ АД, населено място за приемане за установено, че Д. Т. Т. -С. и Б. С. С., лично и със съгласието на майка си Д. Т. Т. - С., в качеството им на наследници по закон на С. Г. С., поч. на 09.07.2019г., дължат сумата от 6 500 евро, представляваща неустойка в размер на 5% от уговореното възнаграждение, дължима по т.9.1, изр. второ от Ексклузивен договор за посредничество с продавач, сключен на 31.08.2016г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК №5300/08.06.2018г. по ч.г.д.№9486/2018г. на Районен съд – Пловдив. За да постанови този резултат, съдът е приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: 1/ Ищецът и праводателят на ответниците - С. Г. С. са били в договорни отношения въз основа на сключен Екслузивен договор за посредничество от 31.08.2016г. С него С. Г. С., като продавач, е възложил на дружеството да осъществява, при изключителни права, посредничество за продажба на подробно описания недвижим имот с продажна цена от 130 000 евро, срещу дължимо възнаграждение в размер на 3% от продажната цена, но не по-малко от 600 евро /т.4.6/. В чл.4.1, Раздел ІІІ „Права и задължения на продавача“, от договора е предвидена забрана за самостоятелна продажба на имота или чрез друго лице за срок от една година. Предвидено е и автоматично продължаване на действието на договора за нов едногодишен период при същите условия, освен ако някоя от страните писмено не заяви воля за прекратяването му не по-късно от пет дни преди изтичане на предходния период. Уговорено е многократно действие на клаузата за автоматично продължаване на срока на договора. В чл.9, Раздел „Общи условия“ е уговорена дължимата от продавача неустойка, както следва: - при забава плащането на цялото или част от дължимото възнаграждение; - при продажба на имота без посредничеството на търговеца; - при продажба на имота в период от една година след прекратяване на договора, на купувач представен от търговеца или свързано с него лице. Размерът на неустойката при самостоятелна продажба на имота от продавача е уговорен като 5% от продажната цена посочена в настоящия договор. 2/ Не са спорни и са надлежно установени обстоятелствата свързани с изпълнение на поетите с договора задължения от страна на търговеца – осигуряване на транспарант с надпис за продажба на имота; осъществяване на реклама на продавания имот чрез предлагането му на потенциални купувачи; организиране на огледи. 3/ Безспорни са и обстоятелствата, че за периода на действие на договора недвижимият имот е бил с неуредени документи, като се е нуждаел от промяна на статута, узаконяване на намиращата се в него постройка и нанасянето ѝ в кадастъра; 4/ Известно време след изтичане на първата една година от сключване на договора намиращите се у търговеца документи на имота са били върнати на продавача. 5/ С договор за покупко-продажба, обективиран в нот.акт №147, т.ІІ, рег.№12812, н.д.№326/23.11.2017г. продавачът С. Г. С. е прехвърлил правото на собственост върху недвижимия имот без посредничеството на ищеца за сумата от 190 000лв. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът е направил извод, че процесният договор е сключен между търговец и потребител, поради което следва да бъде направена проверка относно съответствието му с разпоредбите на Закона за защита на потребителите, в каквато връзка са и направените от ответника възражения. Посочил е, че за да бъде приета една клауза за неравноправна по смисъла на чл.143 и следващите от закона, е необходимо същата да не е индивидуално договорена; да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; да създава значителна неравноправност между страните относно правата и задълженията – съществено и необосновано несъответствие; да е сключена във вреда на потребителя. Въз основа на тези критерии, съдът е посочил, че по делото не са събрани доказателства за индивидуално уговаряне на клаузите на процесния договор. При съвкупния анализ на клаузите на чл.4 от договора, съдържащи задълженията на страните по него и възможността за многократното му автоматично подновяване и чл.9 – за уговорените неустойки, съдът е направил извод, че същите противоречат на добрите нрави, тъй като в нарушение на изискването за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските отношения, с тях се създава възможност за облагодетелстване на търговеца за сметка на потребителя. Посочил е, че с договора изпълнението на задълженията на търговеца е предоставено на неговата собствена преценка без да се предвиждат каквито и да са конкретни изисквания в тази връзка и без да се предвиждат каквито и да са санкционни последици за търговеца при неизпълнение или неточно изпълнение на задълженията му. От друга страна е посочил, че задължението на продавача/физическо лице за заплащане на дължимото по договора възнаграждение е уговорено като дължимо при продажба на имота, „независимо дали купувачът е представен от Адрес“ /чл.4.6/. Нещо повече, в чл.4.8 е предвидено възнаграждението за търговеца по т.4.6 да е дължимо „поради самия факт на свързване на страните по сделката“, с което се допуска дължимост на възнаграждение по процесния двустранен договор при липса на пълно и точно изпълнение на задълженията на дружеството, работещо като професионален посредник по занятие при сключване на сделки с недвижими имоти. Съдът е направил извод, че уговорените в договора санкционни последици при неизпълнение на задълженията са само в тежест на едната страна – потребителя. Приел е, че по този начин посредникът е поставен в привилегирована позиция спрямо потребителя – има възможност да изпълнява задълженията си по договора „по какъвто начин прецени“. Изложил е, че за потребителя не са предвидени възможности нито да изисква конкретно изпълнение, нито да прекрати договора предсрочно, срещу задължението му да не продава имота самостоятелно или чрез другиго в срока на действие на договора. Нещо повече, в клаузата уреждаща задълженията на потребителя, е предвидено автоматично и многократно продължаване на срока на договора с една година. Въз основа на изложеното съдът е обосновал извод, че като краен резултат потребителят е лишен от възможност да въздейства върху начина, по който посредникът изпълнява задълженията си по договора, и дължи изпълнение на своите задължения независимо от лошото или неточно изпълнение на насрещната страна. По този начин търговецът има право да получи плащане за услуга, която се отклонява от дължимата, с което пряко е осъществена хипотезата на чл.143, ал.2, т.15 от ЗЗП. Съдът е посочил още, че изводът му не е в противоречие с решението на ВКС по т.д.№559/2020г. на ІІ т.о., тъй като предмет на същото е единствено установяване нищожността поради неравноправност на клаузата на чл.9.1, в която е уговорена претендираната в производството неустойка. Същото не преклудира възможността за преценка неравноправността на останалите клаузи в договора и на тази за неустойката по отношение на другите критерии въведени в разпоредбата на чл.143 от ЗЗП. С оглед на това съдът е приел, че клаузите в договора, с които е предвидено автоматично продължаване на срока без възможност за предсрочно прекратяване с предизвестие, както и дължимост на възнаграждението за търговеца и забрана за потребителя сам да продава имота си, въпреки евентуалната липса на пълно и точно изпълнение на търговеца са във вреда на потребителя, тъй като не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по сделката и като такива са нищожни. Последното води до липса на осъществен фактически състав, от който възниква правото на ищеца да получи претендираната неустойка. По тези съображения съдът е намерил предявените искове за неоснователни. Касаторът „А. н. и.“ АД обосновава допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси: 1/ Индивидуално ли са уговорени клаузите на договора за посредничество за автоматично подновяване на срока и заплащане на неустойка в хипотеза на самостоятелна продажба от собственика и съответно неравноправни ли са? Твърди се, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №98/25.07.2017г. по т.д.№535/2016г. на ІІ т.о.; решение №51/04.04.2016г. по т.д.№504/2015г. на ІІ т.о.; решение №77/22.04.2015г. по г.д.№4452/2014г. на ІІІ г.о. и решение №231/06.03.2018г. по т.д.№875/2017г. на І т.о. 2/ Противоречи ли на добрите нрави уговорката за неустойка в случай на самостоятелна продажба на имота? Въпросът е разрешен в противоречие с ТР №1/2010г. на ОСТК на ВКС, решение №1291/03.02.2009г. по г.д.№5477/2007г. на V г.о. и решение №906/30.12.2004г. по г.д.№1106/2003г. на ВКС, ІІ г.о. 3/ Има ли други съществени задължения търговският посредник освен да свърже страните по сделката? Въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №54/10.09.2010г. по т.д.№267/2009г. на ІІ т.о. и решение №236/27.02.2012г. по т.д.№1048/2009г. на ІІ т.о. 4/ Следва ли въззивният съд при постановяване на решението да обсъди и изложи мотиви относно всички събрани доказателства, фактическите констатации, доводите и писмените бележки на страните? Въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС в решение №23/07.07.2016г. по т.д.№3686/2014г. на І т.о.; решение №76/11.05.2016г. по т.д.№3503/2014г. на ІІ т.о.; ППВС1/1985; решение №164/04.06.2014г. по г.д.№196/2014г. на ІІІ г.о.; решение №94/28.03.2014г. по г.д.№2623/2013г. на ІV г.о.; решение №210/15.08.2014г. по г.д.№6605/2013г. на ІV г.о. Исканията са основани на хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК. Съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване: Първият поставен в изложението въпрос е обуславящ правните изводи на съда в атакуваното решение, но по отношение на него не са налице допълнителните основания за допускане на обжалването, а именно същият да е решен в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно трайно установената съдебната практика, включително и посочената от касатора, относимите критерии при преценка неравноправността на клаузи в договори, страни по които са потребители, са: дали страната по договора е „потребител“ по смисъла на ЗЗП; дали клаузите попадат в предвидените от закона изключения; свързани ли са с основния предмет на договора; дали са изразени на ясен и разбираем език; дали са индивидуално договорени, а именно дали са подготвени предварително и потребителят може да им влияе, както и дали въпреки изискванията за добросъвестност, клаузите създават в ущърб на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора. Атакуваното въззивно решение е постановено в съответствие с дадените разрешения. В същото съдът е приложил изведените в практиката критерии за преценка неравноправността на клаузите, предмет на договора, от които произтичат претендираните от ищеца права и е извел изводите си за тяхната неравноправност, изразяваща се в нарушаване на принципа на добросъвестност, като водещи до значително неравновесие в правата и задълженията на страните по договора, въз основа на тяхната взаимна връзка и цялостен анализ. По същество искането е обусловено от неправилността и необосноваността на решението в атакуваната му част, които не съставляват основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Вторият въпрос е неотносим към предмета на спора тъй като по него липсва произнасяне в атакуваното решение. Въззивният съд не е разглеждал клаузата за неустойка като противоречаща на добрите нрави, а е направил преценка за нейната неравноправност, с оглед равновесието на насрещните права и задължения на страните по договора. Въпросът не осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. Третият поставен въпрос е формулиран по начин, който няма еднозначен отговор и същият не е обуславящ правните изводи на съда. При постановяване на решението съдът не е обсъждал какви са задълженията на търговския посредник, а дали е налице равновесие в правата и задълженията на страните по сделката, съответно доколко тежестта на поетите от потребителя задължения съответства на предоставените му с договора права. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване по този въпрос и с оглед на обстоятелството, че същият не влияе на допустимостта на съдебното решение и разглеждането му не би довело до различен правен резултат. По последния формулиран процесуален въпрос е налице многобройна и трайно установена съдебна практика на ВКС, включително и задължителна такава - т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи /чл.235, ал.2 от ГПК/. Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато същите имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. Необсъждането и непроизнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи на ответника, както и на всички събрани доказателства, е съществено нарушение на процесуалните правила. В конкретния случай въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е изложил становище по наведените в хода на производството възражения, като е изградил правните си изводи въз основа на цялостен анализ на събраните доказателства. Изложил е мотиви какви критерии е приложил при преценка неравноправността на част от клаузите на договора, защо е приел тяхната неравноправност, като е преценил и изпълнението на поетите от страните по договора задължения, както и статута на имота към момента на сключване на договора за посредничество. В изложението на касационните основания няма твърдения за противоречие на решението с актове на Конституционния съд на Република България или практиката на СЕС – основания за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.2 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл.78 от ГПК и направеното искане касаторът „А. н. и.“ АД, населено място следва да бъде осъден да заплати на Д. Т. Т. – С. сумата от 900лв., представляваща направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение. На адвокат Г. Д. Б., в качеството му на особен представител на Б. Сивелинов С., следва да бъде изплатена сумата от 500лв., представляваща адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство за касационното производство, при депозирана молба пред Пловдивски окръжен съд, по чиято сметка е внесена сумата. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение, О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №260837/21.06.2021г. постановено от Пловдивски окръжен съд по в.г.д.№1574/2019г. ОСЪЖДА „А. н. и.“ АД, ЕИК населено място да заплати на Д. Т. Т. – С., ЕГН сумата от 900лв., представляваща направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение. Да се изплати на адвокат Г. Д. Б., в качеството му на особен представител на Б. С. С. сумата от 500лв., представляваща адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство за касационното производство, при поискването ѝ от Пловдивски окръжен съд, по чиято сметка е внесено възнаграждението. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: