Р Е Ш Е Н И Е № 261 гр. София, 05.12.2017 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ГАЛИНА ТОНЕВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор КИРИЛ ИВАНОВ разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 796/2017 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл.346 т.1 от НПК по жалба на защитника на подсъдимия М. М. М. – адв.К. срещу решение № 264 от 12.06.2017 г. на Софийски апелативен съд, НО, VIIІ състав, постановено по ВНОХД № 441/2017 г. по описа на същия съд. В касационната жалба на адв.К. са релевирани всички касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК, като са изложени твърдения за допуснати с въззивното решение на САС по ВНОХД № 441/2017 г. съществени процесуални нарушения, нарушение на закона и явна несправедливост на наложеното наказание на подсъдимия М.. На първо място според жалбоподателя, с атакуваното решение САС е осъществил непоследователен, превратен и най-вече тенденциозен анализ на доказателствената съвкупност, което го довело до грешни правни изводи относно степента на виновност на подсъдимия М., а като последица от това – и до неправилното му осъждане да изтърпи ефективно наказание. Основният аргумент на адв.К. е свързан с обосноваване липсата на пряк умисъл у подсъдимия за причиняване на телесни повреди на пострадалия Н., което обстоятелство инстанциите по същество са били длъжни да изследват независимо от процедурата по която се е развило съдебното производство по делото – тази по реда на чл.371 т.2 от НПК. Липсата на прецизен анализ на заключението на съдебно медицинската експертиза от инстанциите по същество според защитата е обусловила постановяване на съдебните им актове в нарушение на основните принципи на наказателното производство по чл.13 и чл.14 от НПК поради необективна, а в отделни части и превратна оценка на обсъжданото експертно заключение. Като последица от този подход както първоинстанционният, така и въззивният съд са постановили незаконосъобразни съдебни актове поради – от една страна неустановеност на пряката причинна връзка между причинените на пострадалия телесни повреди и настъпилата му смърт, а от друга – поради липса на пряк умисъл у подсъдимия за причиняване на средни телесни повреди, с оглед на което възприетата правна квалификация е оценена като невярна. Във връзка с изложеното е развито и оплакването на жалбоподателя за явна несправедливост на наложеното наказание на подсъдимия, като поред защитника неоценени в нужната степен са останали съществени обстоятелства, имащи отношение към индивидуализацията на неговата наказателна отговорност като: младата му възраст, безупречното му процесуално поведение, допринесло за разкриване на обективната истина, инцидентният характер на инкриминираното деяние, чистото му съдебно минало, липсата на предходно противоправно поведение, изразеното искрено разкаяние и съжаление за случилото се, за което у него е липсвал пряк умисъл. Предвид всички изложени аргументи адв.К. отправя искане към ВКС за изменение решението на въззивната инстанция в частта относно наложеното на подсъдимия М. наказание, като същото бъде намалено и изтърпяването му бъде отложено на основание чл.66 ал.1 от НК. В съдебното заседание на касационната инстанция подсъдимият М. М., редовно призован се явява, като лично и чрез защитника си адв.К. поддържа жалбата по изложените в нея съображения и отправя същите искания. Представителят на ВКП намира, че постановеният съдебен акт на въззивния съд е законосъобразен и справедлив, поради което предлага същият да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл.347 от НПК, намери за установено следното: С присъда от 22.02.2017 г., постановена по НОХД № 4365/2016 г., Софийски градски съд, НО, 26-ти състав е признал подсъдимия М. М. М. за виновен в това, че на 16.09.2014 г. в [населено място], на [улица], на спирка на градския транспорт, след побой умишлено нанесъл средни телесни повреди на Д. Н. Н., изразяващи се в: „счупване на челюст“; „счупване на дясната ключица“, причинило трайно затруднение в движението на десния горен крайник на пострадалия Н.; кръвонасядания със счупване на пръстеновидния хрущял, реализиращо медикобиологичната характеристика „разстройство на здравето, временно опасно за живота“; контузия на мозъка и кръвонасядания по меката черепна и меките мозъчни обвивки, вследствие на които причинил по непредпазливост смъртта на Д. Н. Н., настъпила на 20.09.2014 г. в УМБАЛ „Царица Йоанна“ – ИСУЛ ЕАД – гр. София в резултат на дихателна и сърдечно-съдова недостатъчност, развили се вследствие на травмите в областта на шията, лицевия череп и черепно-мозъчната травма, поради което и на основание чл.124 ал.1 вр.чл.129 от НК и при условията на чл.373 ал.2 от НПК във връзка с чл.58а ал.1 от НК го осъдил на 3 /три/ години и 4 /четири/ месеца „лишаване от свобода“, което да изтърпи при първоначален „общ“ режим на основание чл.57 ал.1 т.3 от ЗИНЗС. На основание чл.59 ал.1 от НК СГС е зачел предварителното задържане на подсъдимия М., считано от 29.09.2014 г. до 27.02.2015 г. С присъдата си СГС се произнесъл по веществените доказателства и разноските по делото, които възложил в тежест на подсъдимия. По жалба от защитника на подсъдимия срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 441/2017 г. по описа на САС, НО, VIIІ състав, който с решение № 264 от 12.06.2017 г. потвърдил изцяло присъдата на СГС на основание чл.338 от НПК. Касационната жалба от адв.К. – защитник на подсъдимия М. М. е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл.349 ал.3 вр.ал.1 вр.чл.253 т.2 от НПК в законоустановения от чл.350 ал.2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл.346 т.1 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба от защитника на подсъдимия М. е неоснователна. Водещото оплакване, застъпено в жалбата на касатора е за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила при изготвяне на въззивния съдебен акт, тъй като в нарушение на принципите по чл.13 и чл.14 от НПК в него не се съдържа обективен, всестранен и пълен анализ на значимите за изясняване на обективната истина по делото фактически обстоятелства. Твърди се, че изложените фактически констатации относно субективната страна на инкриминираното престъпление са непълни, неточни и недостатъчни, и като цяло се основават на безкритичното кредитиране на заключението на СМЕ от досъдебното производство. В резултат на този подход и въззивната, и първата инстанции са стигнали до грешни изводи както относно правната квалификация на деянието, така и относно индивидуализацията на наказателната отговорност, която подсъдимият следва да понесе. Това оплакване не може да бъде споделено. Внимателният анализ на въззивното решение сочи, че неговите мотиви, така както и съдържанието на мотивите на първоинстанционната присъда в значителна степен възпроизвеждат фактическата обстановка, залегнала в обвинителния акт. Съвпадение между двата съдебни акта и обвинителния акт съществува и по отношение анализа на доказателствените източници (в частност на заключението на СМЕ на труп), събрани в подкрепа на изложената фактическа обстановка. Този подход на Софийския апелативен съд обаче не може да бъде счетен за незаконосъобразен предвид особения процесуален ред, по който е протекло първоинстанционното съдебно производство – по Глава ХХVІІ от НПК, в хипотезата на чл.372 ал.4 вр.чл.371 т.2 от НПК. При законосъобразно проведено съкратено съдебно следствие, което положение не се оспорва от жалбоподателя, в мотивите на присъдата си съдът приема за безусловно установени залегналите в обвинителния акт фактически обстоятелства, обхванати от самопризнанието по чл.371 т.2 от НПК, а страните не могат да оспорват пред въззивната инстанция приетите по делото релевантни факти. Щом е налице съответствие между признанието по чл.371 т.2 от НПК и доказателствата, събрани на досъдебното производство, въззивният съд, както и първоинстанционният, са обвързани от фактическите положения, изложени в обвинителния акт. Това е причината, поради която в изложението на фактическата обстановка в съдебните актове на първата и втората инстанции съществува идентичност – и мотивите на първоинстанционната присъда, и решението на въззивния съд възпроизвеждат признатите от подсъдимия факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Независимо от диференцираната процедура, по която е протекло съдебното производство, в мотивите към проверявания въззивен съдебен акт се съдържа обстоен анализ на всички значими за правилното решаване на делото обстоятелства, извършена е надлежна проверка на правилността на преценката на първоинстанционния съд за наличието на съответствие между признанието на подсъдимия по чл.371 т.2 от НПК и доказателствата, събрани на досъдебното производство, дадени са и изрични отговори на отправените от подсъдимия и защитника му оплаквания. От залегналите в мотивите на въззивното решение съображения (стр.4 – стр.7) е видно, че всички претенции на защитата са били обсъдени, като ясно са посочени основанията, въз основа на които всяко от тях е преценено като неоснователно. С оглед тези доводи касационната инстанция прие, че въззивното решение – предмет на настоящата касационна проверка съответства на стандарта на чл.339 ал.2 от НПК, позволява недвусмислено да се установи волята на решаващия орган и осигурява безпроблемна проверка на процесуалната законосъобразност на процеса на формиране на вътрешното му убеждение, поради което оплакването на касатора за допуснато съществено процесуално нарушение не може да бъде споделено. В продължение на обсъденото оплакване е и възражението за несъставомерност на инкриминираното деяние, извършено от подсъдимия М. по възприетата правна квалификация поради необективната и превратна оценка на заключението на съдебно-медицинската експертиза на труп, доколкото установените чрез нея телесни увреждания на пострадалия, причинени от подсъдимия не са от естество да причинят смъртта му. Това възражение, допълнено и с твърденията за недостатъчно оценените съществували заболявания на пострадалия Н., свързани с възрастта му, е било поставено на вниманието още на първата инстанция, като въззивният съд също коректно го е обсъдил в атакуваното решение. Доводите, изложени в него, с които същото е оценено като неоснователно са законосъобразни и следва изцяло да бъдат възприети. В допълнение следва да се посочи, че въз основа на прецизния анализ не само на експертното заключение на вещото лице, изготвило СМЕ, но и на цялата съвкупност от доказателствени материали, събрани на досъдебното производство, на които са се позовали инстанциите по фактите по силата на чл.373 ал.3 от НПК, по категоричен начин се установява както авторството на инкриминираното деяние в лицето на подсъдимия М. М., така и неговата субективна съставомерност. Установените травматични увреждания на пострадалия Д. Н., прижизненото им причиняване и механизмът, по който това е сторено безспорно изясняват наличието на пряк умисъл у дееца за предизвикване на съставомерния резултат по отношение на причинените средни телесни повреди. На такъв сочат многобройността на ударите, причинили нараняванията, тяхната значителна сила, насочеността им към различни части на тялото, както и възрастта на пострадалия, безспорно лишаваща го от възможност да се защитава. В същото време посочените обстоятелства изясняват по несъмнен начин и непредпазливата вина на подсъдимия по отношение на по-тежкия съставомерен резултат – причинената смърт на пострадалия Н. вследствие на нанесените му средни телесни повреди. Категорично е становището на експерта – съдебен медик за непосредствената причина за настъпилата смърт на Д. Н. – дихателна и сърдечно-съдова недостатъчност, развили се в следствие на травмите в областта на шията, лицевия череп и черепно-мозъчната травма, причинени му от ударите на подсъдимия М. и съставляващи обсъдените средни телесни повреди. Макар липсата на предшестващи отношения между пострадалия и подсъдимия, както и оттеглянето на последния без желание да проследи последиците от нанесения побой да сочат за липса на умисъл за убийство, изяснените многобройни удари, тяхната сила и насоченост, съчетани с възрастта на пострадалия и неговата неспособност за защита категорично установяват, че подсъдимия М. е могъл и е бил длъжен да предвиди, че би могъл да причини смъртта на пострадалия Н., независимо че пряко не я е желал. С оглед на това възприетата от инстанциите по същество правна квалификация по чл.124 ал.1 вр.чл.129 от НК е законосъобразна, поради което оплакването по чл.348 ал.1 т.1 от НК като неоснователно следва да бъде оставено без уважение. Такова е становището на ВКС и по отношение на възражението за явна несправедливост на наложеното наказание. След като обсъди атакувания акт на САС от гледна точка на касационното основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК, настоящият касационен състав намери същия за справедлив. Наложеното на подсъдимия М. наказание за извършеното престъпление по чл.124 ал.1 вр.чл.129 от НК е „лишаване от свобода“ за срок от 3 /три/ години и 4 /четири/ месеца и е определено при условията на чл.58а ал.1 от НК. Отмереното преди редукцията, основана на нормата на чл.373 ал.2 от НПК наказание е при условията на чл.54 от НК и е в размер на 5 /пет/ години „лишаване от свобода“. То е в средния размер на санкцията, регламентирана в разпоредбата на чл.124 ал.1 от НК, като при индивидуализацията на наказанието са отчетени изтъкнатите от защитника на подсъдимия смекчаващи отговорността му обстоятелства и техния превес. Както въззивният, така и първоинстанционният съд са взели предвид чистото му съдебно минало, липсата на предходно противоправно поведение, направените признания на досъдебното производство, съдействали за разкриване на обективната истина, изразеното съжаление и разкаяние за извършеното, и като цяло ниската степен на личната му обществена опасност. Макар така посочените смекчаващи отговорността обстоятелства на подсъдимия М. да са преобладаващи, настоящият състав на ВКС се солидаризира със становището на въззивната инстанция за това, че те нямат тази относителна тежест, която се претендира от защитата. Признанието на фактите по обвинителния акт, което подсъдимият е направил, е свързано с прилагане на диференцираната процедура по чл.371 т.2 от НПК и очаквания по-благоприятен изход на делото за него съобразно разпоредбата на чл.373 ал.2 от НПК. Това се отнася и до съжалението, изразено от подсъдимия М.. Що се отнася до съдействието на органите на разследването чрез спазване на безупречно процесуално поведение, то същото е обусловено от обстоятелството, че инкриминираното му деяние е било разкрито и установено чрез предприетите от надлежните органи действия, поради което осуетяването им само би влошило наказателноправното му положение. Предвид всичко това основателен е изводът, че като цяло в своята съвкупност смекчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства не са нито многобройни, нито което и да е от тях е изключително, поради което не са налице предпоставки за определяне на наказанието му при условията на чл.55 ал.1 т.1 от НК. Нещо повече, съпоставени с изключително високата степен на обществена опасност на деянието те не могат да обосноват и основателност на искането на защитата за намаляване размера на наказанието в рамките на предвидената в закона санкция, поради което същото следва да бъде оставено без уважение. С оглед този извод на касационната инстанция безпредметно е обсъждане на искането за прилагане по отношение на подсъдимия М. на института на условното осъждане предвид липсата на законовите предпоставки за това. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 264 от 12.06.2017 г., постановено по ВНОХД № 441/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, VIII състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.