Р Е Ш Е Н И Е № 59 София, 27.05.2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на тринадесети април през две хиляди двадесет и първа година в състав: Председател: Камелия Маринова Членове: Веселка Марева Емилия Донкова при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладваното от съдията Емилия Донкова гр. д. № 3042/2020 г., и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл.290 ГПК. С определение № 577 от 30.12.2020 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 715 от 15.06.2020 г. по гр. д. № 538/2020 г. на Варненския окръжен съд е потвърдено решение № 5098 от 21.11.2019 г. по гр. д. № 16501/2018 г. на Варненския районен съд, поправено с решение № 211/14.01.2020 г., с което е уважен предявения от К. Д. К. срещу касатора отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника [община], че същият не е собственик на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], [община], местност „Ш.“, с площ 2 666 кв. м., с трайно предназначение – земеделска земя. Касаторът иска обжалваният съдебен акт да бъде отменен като неправилен - касационно отменително основание по чл.281, т.3 ГПК. В жалбата са изложени съображения за неправилност на решението като постановено при нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се иска същото да бъде отменено и вместо него да се постанови касационно решение по съществото на спора, с което предявения иск да бъде отхвърлен. Ответникът по касация, чрез процесуалния си представител, счита, че касационната жалба е неоснователна. В съдебно заседание, чрез процесуалния си представител, изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.2, изр.3 ГПК предвид наличието на съмнение дали не е очевидно неправилен изводът на въззивния съд, че процесният имот не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, без да е изяснен неговият статут. Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ гражданско отделение, като разгледа жалбата, приема за установено следното: Производството пред районния съд е образувано по предявен от ищеца срещу ответника отрицателен установителен иск. В исковата молба са изложени твърдения, че ищецът упражнява фактическа власт върху имота, считано от 2006 г. След като е поискал да се снабди с констативен нотариален акт, в който правото му на собственост да бъде удостоверено, през 2017 г. общината е съставила акт за частна общинска собственост. Исковата молба е предявена на 01.11.2018 г. В отговора на исковата молба ответникът е изложил доводи за недопустимост на иска поради липса на правен интерес за ищеца от предявяването му. В защитата си по същество е оспорвал иска. В обжалваното решение, за да потвърди решението на първоинстанционния съд, въззивният съд е изложил съображения, че актът за общинска собственост има легитимиращо действие, когато удостоверява осъществяването на конкретно придобивно основание. Ответната община следва да установи в процеса пълно и главно, че са настъпили конкретни факти, реализиращи състава на предвиден в закона придобивен способ. Съгласно чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ земеделските земи, които не принадлежат на държавата, гражданите или юридически лица са общинска собственост. Приел е, че общината се позовава на осъществен в нейна полза фактически състав по чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ. В приложното й поле се включват земеделските земи, които са подлежали на възстановяване, но не са заявени за реституция в предвидените в закона срокове, както и земи, които не са изкупени от ползватели по реда и при условията на параграф 4 и сл. от ПЗР на ЗСПЗЗ. В настоящата хипотеза не е доказано, че процесният имот е подлежал на възстановяване. Посочено е, че няма данни за включването на процесния имот в ТКЗС, както и за заявяването на реституционни претенции към същия. Този имот не попада и в терен по параграф 4 ПЗР на ЗСПЗЗ. Обоснован е извод, че имотът не е подлежал на възстановяване, поради което не се включва в приложното поле на чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ. Направено е заключение, че ответникът не е доказал елементите от фактическия й състав. По делото е установена следната фактическа обстановка: Видно от акт за частна общинска собственост № 6538/10.07.2017 г., съставен на основание чл.59, ал.1 ЗОбС, в същия е цитиран като предходно издаден акт № 4816 от 19.01.2011 г., в който като основания за издаването му са посочени чл.2, ал.1, т.2, чл.56, ал.1 ЗОбС и чл.19 ЗСПЗЗ. Със заповед от 15.05.2009 г. на директора на ОД „Земеделие“ – Варна е одобрено решение на комисия по чл.19, ал.2 ЗСПЗЗ, с което са определени имотите по ал.1 на цитираната разпоредба, в землища, намиращи се на територията на общината. В приложение към решението на комисията фигурира и процесният имот. С молба от 05.08.2013 г. до кмета на общината, ищецът е изразил желание за закупуване на имота. Според заключението на съдебно-техническата експертиза процесният имот е бил включен в баланса на ТКЗС. Не е заявяван за въстановяване. Нанесен е в картата на възстановената собственост в нови реални граници през 2000 г. Според събраните показания на свидетелите З. С. и М. С. ищецът стопанисва имота от 2005 г.-2006 г. /отглежда пчели, поставил е сглобяема барака, насадил е овошки/. По основателността на касационната жалба. Въпросът за приложимостта на придобивната давност по отношение на имоти, попадащи в картата на възстановената собственост на землището, за които общината е съставила актове за общинска собственост като земи от остатъчния фонд по чл. 19 ЗСПЗЗ, е предпоставен от обсъждане на този за статута на тези имоти към момента на кооперирането им в ТКЗС. Направеният от настоящия състав извод за наличие на очевидна неправилност на въззивното решение е обоснован от твърденията и доводите на страните относно релевантните за спора факти, както и преценката на събраните доказателства, установяващи неприложимост на поддържания от ищеца придобивен способ с оглед статута на спорния имот като такъв, подлежащ на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Действително, в практиката на ВКС /решение № 488 от 19.12.2011 г. по гр. д. № 1403/2010 г., решение № 249 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 621/2010 г., решение № 109 от 25.05.2016 г. по гр. д. № 356/2016 г. на първо г. о. и решение № 15/27.02.2020 г. по гр. д. № 1628/2019 г. на второ г. о./, е дадено тълкуване, че реституционният закон няма за цел да отнема правото на собственост, чието упражняване е продължило и след колективизацията, като не всички земи, които се намират извън регулационния план на населеното място имат земеделски характер. Има случаи, при които части от едно населено място, застроени с жилищни и селскостопански сгради, или пък ползвани като дворни места, остават извън регулационния план или пък биват изключени от него по силата на ПМС №216/61г. Въпреки това те могат да запазят селищния си характер, да не бъдат включени в блок на ТКЗС, нито пък да бъдат причислени към държавния поземлен фонд, както и да не бъдат отнети юридически и фактически от лицата, които ги владеят като дворни места. Ако тези лица са били членове на ТКЗС, те са могли да запазят в реални граници собствеността върху тези имоти в размера и при условията, посочени в ТР №104/26.06.64 г. на ОСГК на ВС. В случай че не са били членове на ТКЗС и земите не са им били фактически отнети, те са запазили собствеността върху тях изцяло. Такива земи действително не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и не могат да бъдат включени във фонда по чл.19 ЗСПЗЗ. Горното разрешение обаче е неприложимо към настоящата хипотеза, в която ищецът не се е позовал на упражнявано владение след колективизацията, а на владение с начален момент 2006 г. Последното е ирелевантно за настъпване на правните последици на придобивната давност поради установените от събраните доказателства факти за земеделския характер на спорния имот. По безспорен начин се установява внасянето в стопанството на процесния имот, с оглед на което собствеността върху него е подлежала на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. При тези факти следва извода, че собствеността върху процесния имот, като такъв по чл.10 ЗСПЗЗ, е подлежала на възстановяване по реда на предвидената в този закон административна процедура, данни за провеждането на която липсват, а и не се твърди да е проведена. Приетото във въззивното решение, че няма данни процесният имот да е включен в кооперираната в ТКЗС земя противоречи на събраните доказателства, което обосновава очевидната неправилност на направения извод в тази насока. От представените по делото доказателства за завършване на възстановяването на собствеността в землището на [населено място] и определяне на земите, представляващи остатъчен фонд, се установяват предпоставките за приложение на чл. 19 ЗСПЗЗ, въз основа на което основание за спорния имот са съставени и актове за частна общинска собственост. Общината се легитимира като собственик на останалите след възстановяване на правата на собствениците земеделски имоти, на основание чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ, като за спорния такъв не е проведена процедура по възстановяване на собствеността от наследниците на бившия им собственик. Претенцията на ищеца за придобиване на процесния имот по давностно владение в исковия период от 2006 год. до 2018 год. е неоснователна най-малкото поради невъзможността необходимият срок да изтече с оглед спирането му съгласно параграф 1 ЗД на ЗС /ДВ, бр. 46/2006 год., считано от 01.06.2006 год. и понастоящем/, което е достатъчно да обоснове неоснователност на иска срещу общината, без да се обсъждат останалите елементи от фактическия състав на придобивната давност. В случая липсва и субективния елемент от този състав, предвид отправеното искане от ищеца до ответника за закупуване на имота. С оглед на изложеното по-горе следва да се приеме, че като е потвърдил първоинстанционното решение, с което искът срещу касатора е уважен, въззивният съд е постановил неправилно решение. То следва да се отмени при касационното отменително основание по чл.281, т.3 ГПК - необоснованост на фактическите и правни изводи относно основателността на предявения иск, довели и до нарушение на материалния закон. Тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да се реши по същество от ВКС съгласно чл.293, ал.2 ГПК. Предявеният иск подлежи на отхвърляне. Касаторът не е направил искане за присъждане на разноски, поради което такива не следва да се присъждат. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 715 от 15.06.2020 г. по гр. д. № 538/2020 г. на Варненския окръжен съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от К. Д. К. срещу [община] отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че същият не е собственик на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], [община], местност „Ш.“, с площ 2 666 кв. м., с трайно предназначение – земеделска земя, начин на трайно ползване: гори и храсти в земеделска земя, номер по предходен план: 219067, при граници: поземлени имоти ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.