11 Р Е Ш Е Н И Е № 236 гр. София, 01 февруари 2017 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести октомври две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова ЧЛЕНОВЕ: Евелина Стоянова Спас Иванчев при участието на секретар Марияна Петрова и на прокурора Кирил Иванов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 899 / 2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по протест на прокурор при Софийската градска прокуратура, срещу постановената от Софийския градски съд, НО, 9-ти въззивен състав, нова присъда № 98 от 25 март 2016 година, по внохд № 497 / 2016 година, след отмяна на присъда от 18 март 2015 година на Софийския районен съд, по нохд № 651 / 2014 година по описа на този съд. В касационния протест се възразява оправдаването на подсъдимата З. Н. Р. - М. по повдигнатото й обвинение по чл. 220, ал. 2 вр. ал. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Изричното позоваване и наведените в подкрепа доводи сочат на релевирано отменително основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Претендира се отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Подадено е и допълнение към касационния протест, прието по реда на чл. 351, ал. 3 от НПК, с доводи по заявеното неправилно приложение на материалния закон. Защитникът на подсъдимата – адвокат Я., е депозирал писмени възражения срещу подадения протест и допълнителните писмени изложения към него. В съдебното заседание пред ВКС представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа касационния протест по изложените в него доводи и съображения. Намира, че присъдата на въззивния съд следва да бъде отменена и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на този съд. Подсъдимата З. Р.-М., не участва лично пред ВКС, редовно призована. Представлява се от защитника си – адвокат Я., който счита протестът за неоснователен при съображенията, изложени в подробното писменото възражение. Поради това претендира въззивната присъда да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С присъдата си от 18. 03. 2015 година, постановена по нохд № 651/2014 година, първоинстанционният съд е признал подсъдимата З. Н. Р.-М. за виновна в това, че за периода 15. 11. 2001 година – 03. 09. 2002 година, в [населено място], при условията на продължавано престъпление, в качеството си на длъжностно лице - изпълнителен директор на [фирма], съзнателно сключила две неизгодни сделки – предварителни договори за продажба на недвижими имоти с [фирма] и с [фирма] и от това са произлезли значителни вреди за дружеството в резултат на осъждането му да заплати договорените в полза на купувачите неустойки в размер съответно на 140 000 лева и на 228 000 лева, общо в размер на 368 000 лева, като случаят се явява особено тежък, поради което и на основание чл. 220, ал. 2 във вр. ал. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъдил подсъдимата на три години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложил за срок от пет години от влизане на присъдата в законна сила. Наложил е на подсъдимата и наказанията по чл. 37, ал. 1, т. 6 и т. 7 от НК – лишаване от право да заема ръководна работа и работа, свързана с пазене и управление на чуждо имущество в държавно предприятие и държавно учреждение, кооперация, обществена организация и други юридически лица и еднолични търговци, при нотариус и помощник нотариус, частен съдебен изпълнител и помощник частен съдебен изпълнител, за срок от три години от влизане на присъдата в законна сила. С определение, по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4 от НК, е присъдил направените по делото съдебни разноски, като ги е възложил в тежест на подсъдимата Р.-М.. В производство, инициирано по жалба на защитника на подсъдимата, е извършена въззивната проверка по делото и е постановена атакуваната сега по касационен ред присъда, с която е отменена изцяло присъдата на първоинстанционния съд и подсъдимата Р.-М. е оправдана в цялост по повдигнатото й обвинение за извършено престъпление по чл. 220, ал. 2 във вр. ал. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Касационният протест е допустим, защото е подаден от надлежна страна по чл. 349, ал. 1 от НПК, срещу съдебен акт, който подлежи на касационен контрол по чл. 346, т. 2 от НПК и в срока по чл. 350, ал. 1 от НПК. Разгледан по същество, протестът е основателен, макар и не изцяло по изложените в него съображения. Съдържанието на протеста и допълнението към него изисква обсъждане на предварителния въпрос за рамката на касационната проверка. Ангажираното в протеста касационно основание е това по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Протестът не само съдържа изрично позоваване на същото, но и изложените в подкрепа доводи сочат на недоволство на представителя на обвинителната власт от дадената от въззивния съд правна оценка на надлежно установените по делото факти. Твърди се, че инкриминираните по делото действия на подсъдимата, изразяващи се в сключване на двата предварителни договора за продажба на недвижими имоти, собственост на дружеството, чийто изпълнителен директор е била тя и съдържащите се в тях неизгодни за дружеството клаузи относно неоправдано продължителното разсрочване на сключването на окончателен договор по едната от сделките, сключването на другата сделка под условие, свързано с изхода на висящ процес относно собствеността на имота, високият размер на договорените при неизпълнение неустойки само в полза на купувача (по едната сделка), липсата на договорени каквито и да било задължения за другата страна по сделките, вкл. заплащане на търговски задатък и пр., несъмнено сочат на осъществен престъпен състав по чл. 220, ал. 2 от НК. Или обобщено, подсъдимата е задължила дружеството за извършване в далечно бъдеще на определени правни действия, чието неизпълнение е скрепено със санкция от имуществен характер под формата на неустойка със значителен размер и във вреда на същото. Допълнението към касационния протест съдържа доводи, свързани с мотивите на въззивната присъда. Част от тези доводи касаят доказателствената дейност на въззивния съд с твърдения за игнориране или превратно обсъждане на някои от доказателствата по делото (данни от производството пред Търговския арбитражен съд с ищец свид. К., констатации и изводи на СИЕ по делото и пр.). Очевидно, те няма как да бъдат обсъждани в рамките на настоящата проверка, защото са извън релевираното в протеста отменително основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Известно е, че заявената в протеста материална незаконосъобразност на оспорения съдебен акт е самостоятелно касационно основание и когато атакуващата го страна се позове само на него, касационната проверка се свежда единствено до съответствието на правните изводи с приетите за установени факти, с които тази страна принципно е съгласна. И само ако неправилното приложение на закона е резултат на ненадлежно формиране на фактите, то тогава очевидно неправилността ангажира отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Процесуалният закон обаче не предвижда право на допълнителни касационни жалба и протест. Предвидената в чл. 351, ал. 3 от НПК възможност за писменото им допълване до даване ход на делото, има предвид единствено посочване на допълнителни доводи в подкрепа на вече ангажираните касационни основания, но не и ангажиране на нови такива, непосочени в жалбата и протеста. В писменото възражение на защитника на подсъдимата се оспорват доводите и съображенията в касационния протест, като се твърди, че част от тях (най-вече съдържащи се в допълнението към него), са процесуално недопустими като предмет на касационната проверка (за което вече бяха изложени съображения) или са извън предмета на настоящото касационно производство. Така че, настоящата проверка е ограничена в рамките на материалната законосъобразност на атакуваната въззивна присъда, както тя е заявена и обоснована в подадения касационен протест и част от допълнението към него. За да признае подсъдимата Р.-М. за невиновна и да я оправдае по повдигнатото й обвинение, въззивният съд е приел, че естеството и клаузите на сключените от нея предварителни договори за продажба на недвижими имоти обективно не сочат на тяхна неизгодност, както и че липсва причинна връзка между действията на подсъдимата и настъпилата в по-късен момент вреда в резултат на изплатените от дружеството неустойки (л. 10 – 13 от мотивите на присъдата). В основата на тези изводи съдът е поставил дадената от него оценка, че размерът на предвидените неустойки сам по себе си не би могъл да определи сделките като неизгодни, а осъждането на дружеството те да бъдат изплатени е обвързано с последващи сключването на предварителните договори действия или бездействия на други лица, като именно те са довели до настъпването на вредата за дружеството. Вярно е, че не всяка сделка, съдържаща неизгодни условия за някоя от страните, може да се дефинира като неизгодна по смисъла на чл. 220 от НК. Преценката за неизгодност е фактически въпрос и се прави към момента на сключването на сделката. Отчита се спецификата й, необходимостта да бъде сключена, икономическият й ефект, възможността за договаряне на по-изгодни условия и пр. Може да се каже, че една сделка е неизгодна, когато е сключена без да е необходима за дейността и функционирането на съответната структура и когато нейните клаузи са неизгодни и не водят до постигане на целения с нея икономически ефект. Несъмнено, вредите следва да са настъпили реално като пряка и непосредствена последица от сключване на сделката, а умисълът на дееца винаги е пряк (в този смисъл вж. и р. № 128/2016 година на ВКС, ІІ НО, р. № 327/2011 година на ВКС, ІІ НО, р. № 196/2010 година на ВКС, ІІІ НО, р. № 265/2013 година на ВКС, ІІ НО и др.). Инкриминираните по делото като неизгодни сделки, сключени от подсъдимата Р.-М. в качеството й на изпълнителен директор на [фирма], са две и имат за предмет продажба на два недвижими имота в столицата, собственост на дружеството – ателие на [улица] магазин в кв. Г. М.”, бл. . Установено е, че договорените продажни цени на имотите са съобразени с пазарните такива – 70 000 лева и 152 000 лева. Предвидени са обаче клаузи за неустойка в полза на купувачите при неизпълнение на предварителните договори от страна на продавача [фирма]. Размерите на неустойките са различни в зависимост от вида неизпълнение. По първия договор предвидената неустойка в полза на купувача е в размер на 140 000 лева (чл. 11 от договора, л. 172 от ДП), т. е. два пъти над договорената продажна цена и в размер на 180 000 лева - в случай на отчуждаване на имота от продавача в полза на трето лице (чл. 12). Предвидена е и още една обезщетителна за купувача клауза в случай на отдаване на имота под наем по цена, по-ниска от пазарната. Неустойка в полза на продавача не е договорена. Вторият договор е сключен при идентични условия, с клаузи за неустойка в полза на купувача в размер на 115 000 лева при неизпълнение (чл. 11 от договора, л. 25 от ДП, т. 1) и в размер на 228 000 лева - в случай на отчуждаване на имота в полза на трето лице (чл. 12). По този договор е предвидена неустойка при неизпълнение от купувача в размер на 115 000 лева (чл. 13). По двата договора е вписано право на изправната страна да поиска обявяване на предварителния договор за окончателен по съдебен ред, което впрочем следва по закон (чл. 19, ал. 3 от ЗЗД). На следващо място, в договорите са уговорени твърде продължителни срокове за обявяването им за окончателни – шест месеца от постановяване на окончателно съдебно решение по вещноправен спор за собственост относно имота, предмет на първия договор от 15. 11. 2001 година и не по-рано 05. 04. 2004 година и не по-късно от 05. 04. 2005 година по договора от 03. 09. 2002 година. Една от възможните причини за това е обстоятелството, че купувачите не са разполагали със средствата за покупката на имота, както обясняват самите те (свид. И. и свид. К.). Не е договорен и не е заплатен задатък от тях и те не са направили никакви разходи във връзка със сключването на всеки от договорите. Договорите са сключени от подсъдимата без знанието и съгласието на Съвета на директорите на [фирма], както изискват чл. 28, ал. 2 във вр. чл. 26, ал. 1, т. 5 от Устава на дружеството (л. 73, т. 1 от ДП). Логически свързан с това е фактът, че договорите не са били представени от подсъдимата в дружеството, не са отразени в книгите на същото и не са били съответно подредени в документацията му, като не са намерени там при извършения въвод в офиса след промяната на управителните органи и отстраняване на подсъдимата (свидетели Х., Р.,, Г., протокол за въвод от 04. 10. 2002 година и пр.). Единствено с оглед пълнота на изложението следва да се отрази констатацията, която ВКС прави относно приетото от въззивния съд за установено, че е било налице решение на СД за сключване на договора за продажба на имота на [улица] (л. 10-11 от мотивите на присъдата). Предвид очертаната по-горе рамка на касационната проверка, ВКС няма как да коментира надлежността на този фактически извод на въззивния съд. Следва да се отбележи обаче, че на посоченото място в мотивите е цитирано единствено „… решение на СД от 19. 06. 2001 година, даващо съгласие Р. да сключи предварителен договор …”. Вероятно не случайно не е посочено дружеството, чийто СД е взел това решение, не е коментирана неговата автентичност, истинност и достоверността на съдържанието му, както и липсата на подпис на един от членовете на СД. Копие от протокола от заседанието на СД е представено в хода на съдебното следствие от страна на подсъдимата (л. 87 от нох дело) и не е било обект на допълнителна проверка и експертно изследване. Извън вниманието на съда са останали обстоятелствата, че протоколът е от заседание на СД на [фирма], което е различно дружество от [фирма] и че заседанието е проведено един месец преди учредяване на последното, станало на 25. 07. 2001 година, както е приел това самият въззивен съд (л. 3 от мотивите, абз. последен), а също и два месеца преди вписването му в Регистъра на търговските дружества на 15. 08. 2001 година, което е публично достъпна информация. Дори и да беше надлежно дадено, съгласието на СД на едното от дружествата – акционер в АД, по отношение на другия акционер, не би имало никакво правно значение, но това също не е било предмет на анализ и оценка в мотивите на присъдата. Съвсем не е без значение и фактът, че „даденото съгласие” не съдържа каквито и да било параметри на бъдещата сделка, вкл. и относно клаузи за неустойки, от които впоследствие всъщност произлиза причинената вреда. По отношение продажбата на имота - магазин, находящ се на [улица], [жилищен адрес] предмет на договора от 03. 09. 2002 година, няма данни по делото за документ, съдържащ съгласие на СД на дружеството за предприемане на действия по продажба на имота. При направената правна оценка на приетите за установени от въззивния съд факти, крайният извод за тяхната несъставомерност по нормата на чл. 220, ал. 2 вр. ал. 1 от НК не може да бъде споделен. Вредите, причинени на дружеството, са резултат на осъждането на същото да заплати договорените от подсъдимата Р.-М. неустойки при неизпълнение в размер на 140 000 лева и в размер на 228 000 лева. Преди всичко, така договорените размери на неустойките при неизпълнение са в приблизително двоен размер на продажната цена на имотите предмет на договора, а това не е добра и обичайна търговска практика. По никакъв начин не е установена и е нямало как да бъде установена необходимостта от договаряне на такива клаузи изобщо, след като продажбата на двата имота в центъра на столицата не е била предмет на обсъждане, анализ и преценка в [фирма] относно необходимост и целен икономически ефект за дружеството. Дори и преценени сами по себе си, тези неустойки нямат каквато и за било правна и финансова обосновка, след като купувачите не са направили никакви разноски във връзка със сключване на договорите и не са платили никакъв задатък, каквато е обичайната практика при подобни договори, дори сключени от субекти, които нямат търговско качество. Освен това е било известно, че купувачите не са разполагали към момента с финансови средства за закупуване на имотите. Вероятно поради това е договорен дълъг срок за сключването на окончателния договор по предварителния договор от 03. 09. 2002 година, а по отношение на другия договор сключването на окончателния договор е поставено в зависимост от бъдещо несигурно събитие – постановяване на окончателен съдебен акт по висящ спор за собствеността на имота. Така че, данните по делото не установяват финансова необходимост от сключването на предварителните договори при тези условия на обезщетяване на купувачите и санкциониране на дружеството в случай на неизпълнение. Те не са и не биха могли да донесат ползи за дружеството, като уговарянето им изглежда лишено от пазарна и житейска логика. В тази връзка следва да се има предвид и разпоредбата на чл. 309 от ТЗ, която не позволява намаляване на размера на договорени неустойки между търговци, поради което предпоставя и по-голямо внимание и грижа от страна на органите на търговските дружества при договаряне на такива клаузи, което в случая очевидно не е сторено. При тези данни, изводът на въззивния съд за липса на неизгодност на сключените от подсъдимата сделки е правно незащитим. Акцесорният характер на клаузите за неустойки също не може да бъде аргумент в тази посока. Както вече бе посочено, преценката за неизгодност на сделката е фактически въпрос, който се решава към момента на сключването й и се основава на оценка на всички параметри на същата, вкл. и предвидените акцесорни задължения. Следователно обстоятелството, че за да изпълнят тези клаузи присъщата си обезщетителна и санкционна функция са необходими последващи действия или бездействия на дадено лице или лица, трябва да се преценяват не изолирано, а с оглед всички факти по делото. Не могат да бъдат споделени и изводите на въззивния съд за несъставомерност поради естеството на предварителния договор, който не прехвърля вещни права. Вярно е, че предварителният договор няма вещноправен ефект, но той обвързва страните по него. Между тях се създават облигационни отношения, за които се прилагат правилата на ЗЗД. Действието на договора не се прекратява с изтичане на уговорения в него срок. Той продължава да обвързва страните и след това, като всяка от тях дължи изпълнение. Поради това и изводите на въззивния съд за липса на причинно-следствена връзка между сключените от подсъдимата Р.-М. предварителни договори и настъпилата значителна вреда, не могат да бъдат споделени. За липса на причинна връзка между деянието и престъпния резултат може да се говори само когато има привнасяне на нова, самостоятелна по произход дейност на други лица, извън тази на дееца, или събития без никакво отношение към първоначалната дейност, които насочват към осъществяването на резултата. За да се приеме, че породеният от едно деяние причинен ред е прекъснат, не е достатъчно установяването на абстрактна възможност за избягване настъпването на резултата. Поведението на дееца следва да в такава пряка и непосредствена връзка с настъпилия съставомерен резултат, че ако мислено бъде премахнато, последният не би настъпил. В случая, без сключване на процесните договори при такива условия не би се стигнало до причиняване на значителните вреди в размер на 368 000 лева. Именно то е поставило началото на причинно-следствия процес, довел до резултата. От значение са, разбира се, и последващите действия на подсъдимата, изразили се в непредставянето на предварителните договори в дружеството, незавеждането им в книгите, липсата на каквато и да било информация за тях и пр. Обстоятелството, че решенията от 28. 05. 2007 година и от 27. 11. 2007 година на Търговския арбитражен съд при Националната юридическа фондация, с които дружеството е осъдено да плати договорените неустойки, не са обжалвани пред ВКС, няма значение за връзката между действията на подсъдимата и настъпилия резултат, тъй като възможността за отмяна на цитираните решения е само хипотетична. Субективното отношение на подсъдимата към естеството и последиците на сключените сделки е изводимо не само от начина на договарянето им, но и от поредицата нейни обективни действия. В качеството си на изпълнителен директор на търговско дружество подсъдимата по дефиниция познава пазара и добрите търговски практики. Тези професионални познания предпоставят и съзнаване на изгодността на сключени във връзка с дейността на дружеството сделки. Всички действия на подсъдимата във връзка със сключването на предварителните договори, описани и обсъдени по-горе, позволяват законосъобразни изводи относно наличието на съзнание на тяхната неизгодност и финансовите и икономически последици за дружеството от тяхното сключване в този им вид. Предвид изложеното, касационната инстанция намира, че заявеното в касационния протест нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 2 от НПК е налице. Това предпоставя отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Софийския градски съд, от стадия на съдебното заседание, с оглед изложените в решението съображения по приложението на закона. Поради това и на основание чл. 354, ал. 3, т. 3 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ присъда № 98 от 25 март 2016 година на Софийския градски съд, НО, 9-ти въззивен състав, по внохд № 497 / 2016 година. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд от стадия на съдебното заседание. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.