О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 469 гр. София, 29.07.2022г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА изслуша докладваното от съдия Николова т.д.№919 по описа за 2021г., и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Метро плюс“ ООД, [населено място], срещу решение №260111/07.12.2020г. по в.т.д.№347/2020г. на Пловдивски апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна и потвърждаване на решение №4/14.01.2020г. по т.д.№153/2019г. на Хасковски окръжен съд, „Метро плюс“ ООД, гр.София, е осъдено солидарно с „Н. Н. С.“ ЕООД, [населено място], да заплати на „Снеик 13“ ЕООД, [населено място], сума в размер на 601 761,74 лв., представляваща неплатено в пълен размер възнаграждение на превозвача по Анекс №1 от 25.01.2017г. към договор за транспортна услуга от 15.05.2015г. по фактури №108/31.01.2017г., №110/28.02.2017г., №114/31.03.2017г., №118/30.04.2017г., №122/31.05.2017г., №127/30.06.2017г., №130/31.07.2017г., №134/31.08.2017г., №138/30.09.2017г., №143/31.10.2017г. и №146/30.11.2017г., ведно със законна лихва от 02.10.2018г. до окончателното й плащане; както и сума в размер на 120 352,34 лв., представляваща неустойка за забава на плащането по посочените фактури, съгласно чл.6 от Анекс №1 от 25.01.2017г. към договор за транспортна услуга от 15.05.2015г. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд не се е произнесъл относно срочността на подадения отговор на исковата молба с отделен акт, а едва с постановеното по делото решение. Така съставът на Пловдивски апелативен съд не е предоставил възможност на жалбоподателя да поиска откриването на производство по възстановяване на срока за подаване на отговор на исковата молба. Счита, че въззивният съд е следвало да му укаже, че срокът е пропуснат, за да може касаторът да поиска възстановяване на този срок, като изтъква, че до момента на постановяване на въззивното решение не е имал представа, че срокът е пропуснат. Също поддържа, че съдът неправилно е отказал да кредитира показанията на разпитаните по делото свидетели, които не попадат под забраните на чл.164, ал.1, т.3, т.5 и т.6 от ГПК, тъй като с тях не се цели установяване на изменение в уговорките на сключения писмен договор и анекс към него, а начина, по който са изпълнявани задълженията по сключения договор за превоз. Моли да се отмени въззивното решение и да се отхвърлят изцяло исковите претенции. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касационният жалбоподател се позовава на основанието за допустимост на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Поставя като обуславящи изхода на спора въпросите: 1/ Когато за първи път въззивният съд констатира, че е пропуснат срок за отговор на исковата молба, съответно, че подаденият такъв е след срока по чл.367 от ГПК, респективно чл.131 от ГПК, следва ли да се произнесе с отделен акт, с който указва на ответника, че срокът е пропуснат? 2/ Правилно ли е въззивният съд да се произнесе по срочността на отговора на исковата молба с решението си по същество на спора или следва да го направи с отделен акт, даващ възможност на страната да поиска възстановяване на срока? 3/Как следва да процедира въззивният съд, когато установи, че неправилно първоинстанционният съд е извършил повторно връчване на исковата молба? 4/ След като първоинстанционният съд е преценил, че е необходимо повторно връчване на исковата молба и ответникът е подал отговор в законоустановения, респективно в указания му от съда срок, течащ от второто връчване, може ли въззивният съд да приеме, че срокът за отговор е изтекъл преди повторното връчване и да приложи последиците на чл.370 от ГПК, респективно на чл.131 от ГПК? 5/Когато въззивният съд установи, че неправилно първоинстанционният е извършил повторно връчване на исковата молба, поради което ответникът е подал писмен отговор след изтичането на срока, започващ да тече от първоначалното връчване, следва ли да укаже на ответника, че срокът е пропуснат, за да може последният да поиска възстановяването му? Касационният жалбоподател поддържа, че по първите два въпроса съдът е допуснал противоречие с разрешението, дадено с определение №129/26.02.2015г. по ч.т.д.№3286/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., а за останалите сочи, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В изложението се излагат и доводи, че въззивният съд се е произнесъл по допустимостта на свидетелски показания за установяване на спорни по делото факти, в противоречие с трайната практика на ВКС - решение №283/01.11.2016г. по гр.д.№2117/2016г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №224/22.12.2016г. по гр.д.№2169/2016г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение №244/21.01.2020г. по гр.д.№983/2019г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., определение №246/24.03.2016г. по т.д. №1238/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Излага доводи и за недопустимост на обжалваното решение, като поддържа, че непроведеното от съда производство по възстановяване на срока за отговор на исковата молба, има преюдициален характер по отношение на исковото производство по делото. Ответникът по касационната жалба „Снеик 2013” ЕООД, [населено място], поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Също поддържа, че касационната жалба е неоснователна по същество. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че на 25.01.2017г. между страните е подписан Анекс №1 към договор за транспортна услуга от 15.05.2015г., с който „Метро плюс“ ООД е възложил, а „Снеик 2013” ЕООД, като превозвач, се е задължил да осъществява транспортна услуга по линии за превоз на пътници и конкретно София – Б. – София и София- Истанбул- София, като поеме всички необходими разходи за осъществяване на превоза. Приел е, че по силата на договора възложителят е поел насрещното задължение ежемесечно да заплаща възнаграждение за транспортната услуга на превозвача в размер на 75 % от всички реализирани приходи от продажба на билети по съответната линия, като възнаграждението се определя от превозвача в деня на изтичането на съответния месец и/или в срок до 5 дни след изтичането на съответния месец чрез издаване на фактура – чл.2, ал.1, и е дължимо в срок до десет дни от неговото определяне от превозвача и издаването на съответната фактура. Установил е също, че за извършените от ищеца превози са издадени процесните 11 броя фактури, които фактури са счетоводно отразени в счетоводствата на двете дружества. Приел е за основателно възражението на ищеца, заявено в подадената от него допълнителна искова молба, подържано в хода на първоинстанционното производство и наведено като процесуално нарушение във въззивната жалба, за това, че отговорът на исковата молба от „Метро плюс“ ООД е депозиран извън срока по чл.367 от ГПК, поради което и приложение следва да намери разпоредбата на чл.370 от ГПК. Изтъкнал е, че в съобщението до ответника „Метро плюс“ ООД, с което му е изпратен препис от исковата молба, ведно с приложенията, е връчено на 16.10.2018г. на лицето Т. Д. Д., с удостоверено от връчителя качество „мениджър“. Срокът за подаване на отговор е изтекъл на 31.10.2018г., а отговорът на исковата молба от „Метро Плюс“ ООД е изпратен с експресна доставка на 10.12.2018г. и постъпил в деловодството на Хасковски окръжен съд, с вх. №10505 на 14.12.2020г., след изтичане на срока за това. Съдът е изтъкнал, че в постъпилия отговор от ответника, а и след това в производството пред първата инстанция последният по никакъв начин не е доказал пропускът му да подаде отговор в срок да се дължи на особени непредвидени обстоятелства по смисъла на чл.370 от ГПК. Обсъдил е показанията на разпитаната във въззивното производство по искане на „Метро Плюс“ ООД свидетелка, която е потвърдила, че е получила съобщението за ответника на 16.10.2018г. и го е предала в централния офис на дружеството на автогарата, съобразно установената в дружеството практика. С оглед на това съставът на Пловдивски апелативен съд е приел, че е налице редовно връчване на търговец по смисъла на чл. 50 от ГПК, както и че не е установено пропускът да се дължи на особени непредвидени обстоятелства. Изложил е, че общодостъпният и установен от вписванията по партидата на „Метро Плюс“ ООД, факт, че едноличният собственик на капитала и управител на ищцовото дружество е бил управител и на дружеството – ответник, не може да обоснове наличието на „особени и непредвидими обстоятелства“, тъй като от една страна задължение за предаване на съобщението от получилия го на управляващ или представляващ дружеството липсва, като за редовното връчване по чл. 50 от ГПК е достатъчно съобщението да бъде получено от работник или служител, който е съгласен да го приеме. Също е изтъкнал, че не се установява от разпита на св. Д. да е предала книжата конкретно на управителя А. С., който освен това не е бил единствен управляващ и представляващ ответното дружество. С оглед на това въззивният съд е приел, че наведеното от ответника в отговора на исковата молба правопогасяващо възражение, за погасяване на вземането на ищеца чрез извършено извънсъдебно прихващане, е преклудирано и не е подлежало на разглеждане от първоинстанционния съд. Независимо от този извод е изложил и допълнителни съображения, че твърдението за извършено извънсъдебно прихващане не е доказано, като се е позовал на данните от приетата по делото съдебно – счетоводна експертиза и е заключил, че изпълнението е прието от възложителя с надлежното осчетоводяване на издадените от изпълнителя фактури, а за установения от допълнителната ССчЕ, след съпоставка на приходите и разходите на „Снеик 2013“ ЕООД недостиг за покриване на всички осчетоводени разходи не може категорично да се приеме, че е покрит от ответника „Метро Плюс“ ООД чрез твърдените от него авансови плащания, които обаче не са установени. Отното наличните осчетоводявания на „фиксове“ по партидата на дружеството ищец в счетоводството на „Метро Плюс“ ООД, съставляващи според последното предоставени от него на ищеца средства за осъществяване на процесните превози, съдът е изтъкнал, че осчетоводяването е извършено без първични документи. Приел е, че показанията на разпитаните по делото служители на „Метро Плюс“ ООД не следва да се кредитират, тъй като не са подкрепени от останалите събрани доказателства – писмени и ССчЕ, а и в частта им установяваща данни за предоставяне на парични средства /т.нар. „фиксове“/, са недопустими, предвид забраната на чл.164, ал.1, т.3, т.5 и т.6 от ГПК. Предвид извода за основателността на предявения иск за възнаграждение по договора за превоз, е приел за основателен и обусловения иск по чл.92 от ЗЗД. Според задължителните за съдилищата в страната указания в т. 1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба. В случая не е налице вероятност за недопустимост на въззивното решение на Пловдивски апелативен съд. Съгласно задължителната практика на ВКС / ППВС №1/10.11.1985г. и ТР №1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС/ недопустимо е това съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване и ако съдът е бил десезиран. Недопустимо е и решението, когато съдът е разгледал непредявен иск. В конкретния случай при служебната проверка за допустимост на въззивното решение настоящият съдебен състав счита, че същото е процесуално допустимо, като въззивният съд е разгледал исковата претенция съобразно въведените от ищеца твърдения, при наличие на всички процесуални предпоставки за допустимост на производството и при липса на процесуални пречки. Неоснователни са доводите на касатора за недопустимост на обжалваното решение, основаващи се на тезата, че непроведеното от съда производство по възстановяване на срока за отговор на исковата молба, има преюдициален характер по отношение на исковото производство по делото. Преюдициално значение за правилното разрешаване на настоящия правен спор може да има само друго образувано съдебно производство, каквото в случая не е налице. Не са налице и предпоставки за допускане на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК. Всички въпроси в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаят възможността за възстановяване на срока за отговор на искова молба, когато първоинстанционният съд е приел срока за спазен, а въззивният съд прецени, че срокът е пропуснат. Въпросите са обусловени от оплакването на касатора, че въззивният съд не му е указал, че счита за пропуснат срока за подаване на отговор на исковата молба, а е обективирал този свой извод във въззивното решение и по този начин е лишил касатора – ответник по иска от възможността да поиска възстановяване на срока. Поставените въпроси не са обуславящи за изхода на производството, доколкото не отразяват специфичните за спора обстоятелства. Те са израз на разбирането на касатора, че единственият способ за защита на ответника при наличие на непредвидени обстоятелства, вследствие на които е пропуснат срок за отговор на исковата молба, е провеждането на производство по възстановяване на срока по реда на чл.64 ал.2 от ГПК. Съгласно чл.131, ал.1 от ГПК с изпращане на преписа от исковата молба и доказателствата към нея съдът дава указания на ответника да подаде писмен отговор в едномесечен срок като посочва задължителното съдържание на отговора и последиците от неподаването му, както и възможността да ползва правна помощ. Разпоредбата на чл.133, ал.1 от ГПК, изразяваща концентрационното начало в гражданския процес, предвижда, че ако страната бездейства и не подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, не оспори истинността на представен документ, не посочи и представи доказателства или не упражни правата си по чл.211, ал.1, чл.212 и чл.219 от ГПК, тя губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. Аналогично правило съдържа и разпоредбата на чл.370 от ГПК относно производствата по търговски спорове. Наличието на обстоятелствата следва да се докаже от ответника, като те трябва да са настъпили през времетраенето на срока, който е пропуснат, а не преди той да започне да тече или след изтичането му, и именно те да са станали причина за пропускането му. Тежестта на доказване е за страната, която твърди, че е пропуснала срока и иска възстановяването му. Наличието на особени непредвидени обстоятелства по смисъла на чл.133 от ГПК и чл.370 от ГПК, позволява зачитане на извършените след срока процесуални действия и без да е проведено самостоятелно производство по възстановяване на срока. За разлика от останалите хипотези на пропускане на срокове, като тези за обжалване и за подаване на молба за отмяна на влязло в сила решение, при които пропускът на страната може да бъде релевиран и отстранен само чрез провеждане на производството по възстановяване на срока, в хипотезата на чл.133 от ГПК съдът може да констатира наличието на особени непредвидени обстоятелства в изричен акт за възстановяване на срока, в производство по повод на подадена от страната молба по чл.64 от ГПК или чрез друго процесуално действие, с което фактически възстановява вече изтеклия срок – например обсъждане на въведени след срока възражения, приемане на представени след срока доказателства и др. Във втория случай независимо от липсата на изричен акт за възстановяване на срока, преценката на съответния съд за наличието на особени, непредвидени обстоятелства, позволяващи зачитане на извършените след срока процесуални действия, ще подлежи на проверка по реда на инстанционния контрол на постановеното от съда решение. При всички случаи преценката за тези обстоятелства не се извършва служебно от съда, твърденията и доказателствата за наличие на такива обстоятелства следва да бъдат въведени от заинтересуваната страна. В настоящата хипотеза от ищеца „Снеик 13“ ЕООД, [населено място] са били въдени възражения пред първоинстанционния съд, че отговорът на исковата молба е подаден от ответника след изтичането на установения двуседмичен срок. Същите възражения са въведени изрично и в подадената от него въззивна жалба, в която са изложени оплаквания относно неправилната преценка на първоинстанционния съд за спазването на срока по чл.367 от ГПК. С оглед на тези възражения и доводите на ответника – въззиваем в отговора на въззивната жалба, съдът е допуснал поисканите от страните доказателства относно обстоятелствата, при които е осъществено връчването на преписа от исковата молба. При анализа на събраните доказателства е приел, че връчването е редовно и че ответникът не е доказал наличието на особени, непредвидени обстоятелства, позволяващи зачитане на извършените след срока процесуални действия. П. по този начин въззивният съд е съобразил изцяло и практиката на ВКС, формирана с решение № 384 от 13.09.2010г. по гр. д. №1836/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о. В същото се приема, че при наличието на поддържано становище от страна на жалбоподателя за особени непредвидени обстоятелства за пропускане на срока за подаване на писмен отговор по чл.131 от ГПК във връзка с възможността за преодоляване на преклузията по чл.133 от ГПК, въззивният съд е длъжен да предостави възможност за събиране на доказателства за наличието на такива обстоятелства. Формираната съдебна практика, с която въззивното решение е съобразено, изключва наличието на допълнителните основания за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Още повече, че въпреки извода на съда, че възражението на ответника за погасяване на процесните вземания чрез извършено извънсъдебно прихващане е направено след преклузивния срок по чл.370 от ГПК и е преклудирано, въззивният съд е изложил и доводи за неоснователност на същото възражение, като е отрекъл съществуването на насрещното вземане на ответника – касатор. Поради това и с оглед указанията в т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване по този поставен от касатора правен въпрос не би могло да се допусне, тъй като разглеждането му от касационната инстанция не би довело до промяна в изхода на делото. Твърденията в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, че съдът се е произнесъл по допустимостта на събраните по делото свидетелски показания относно спорните факти в противоречие с трайната практика на ВКС, не съставляват въпроси, а оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост. Съответно те биха съставлявали основания за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основания за допускане на касационен контрол на решението. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. Дори и да се приеме, че е поставен въпрос за допустимостта на свидетелските показания относно установената между страните практика при изпълнението на сключен между страните договор, той също не се явява единствено обуславящ за крайния изход на делото, предвид приетото от въззивната инстанция, че показанията на свидетелите не се подкрепят от данните в заключението на съдебно – счетоводната експертиза. Изводите за липса на възникнало в патримониума на „Метро Плюс“ ООД вземане за възстановяване на средства, предоставени от него на превозвача по повод изпълнението на възложените превози, без да е поето такова задължение по договора, са формирани въз основа на съвкупната преценка на събрания по делото доказателствен материал, а не само на отказ да бъдат кредитирани свидетелските показания. Въззивният съд е отчел изрично липсата на документална обоснованост на счетоводните записвания, като е преценил, че при липса на първични счетоводни записвания същите не могат да бъдат кредитирани. В тази връзка въззивният съд е съобразил и трайната практика на ВКС по приложението на чл.182 от ГПК, изразена в решение №169 от 31.01.2013г. по т. д. №664/11г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №57 от 29.04.2013г. по гр. д. №354/12г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №62/25.06.2009г. по т. д. №546/2008г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №7/22.02.2011г. по т. д. №264/2010г. по описа на ВКС, І т.о. В тях се приема, че редовно водените счетоводни книги на търговеца могат да служат като доказателство в негова полза, но те не се ползват със задължителна доказателствена сила, а същата трябва да бъде преценена от съда с оглед всички събрани по делото доказателства. Също така следва да се вземе предвид, че преценката на съда относно това дали заявените от свидетелите фактически твърдения, сочат на сключване на допълнително споразумение между страните, наред с уговорките на сключения договор за превоз, или на изменение на договора за превоз, или съдържат само данни за фактическото изпълнение, е част от решаващата дейност на съда въз основа на събраните доказателства. Евентуалната необоснованост на посочения извод и неправилната преценка на доказателствата са извън обхвата на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не подлежат на ревизиране в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 от ГПК за допускане на касационен контрол на постановеното от Пловдивски апелативен съд въззивно решение. На ответника по касация не следва да бъдат присъждани разноски, доколкото не са ангажирани доказателства за уговорено и заплатено от него адвокатско възнаграждение. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №260111/07.12.2020г. по в.т.д.№347/2020г. на Пловдивски апелативен съд, в обжалваната част. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.