Р Е Ш Е Н И Е № 233 София, 17 юни 2014 година Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми май две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: САША РАДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ СЕВДАЛИН МАВРОВ при участието на секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от съдията Красимир ХАРАЛАМПИЕВ н. дело № 708/2014 година. Производството е образувано по касационни жалби от защитниците на подсъдимата Ю. А. И.-адв. Х. Х. от АК-Пазарджик и от адв. Т. С. от АК-Пловдив против решение № 160 от 17.03.2014год. по внохд № 58/2014год. по описа на Пловдивския апелативен съд. В първата жалба-тази, изготвена от адв. Х., могат да се изведат основания за проверка по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 и 2 от НПК, подкрепени с довода, че в производството проведено по гл. ХХVІІ НПК и реда на чл. 371, т. 2 от НПК, признавайки фактите, подсъдимата не е признала вина за умишлено лишаване от живот на роденото от нея дете. Съдилищата са отдали изключителна доказателствена тежест на заключението на съдебно-медицинската експертиза, въз основа на което са извели неправилни заключения за прекия й умисъл да умъртви рожбата си, като неоснователно са игнорирали обясненията на подсъдимата, че е притиснала детето към себе си непремерено, в следствие на което е настъпил леталния изход. Иска се изменяване на обжалваното решение с преквалифициране на деянието по чл. 122, ал. 1 от НК и индивидуализиране на наказанието в размер, позволяващ приложението на чл. 66, ал. 1 от НК. В жалбата на адв.С. се прави анализ на доказателствената съвкупност и в основни линии се преповтарят основанията, доводите и исканията, изложени в жалбата на първия защитник, като се акцентира, че определеното наказание е завишено и явно несправедливо. В условията на алтернативност, при неуважаване на искането за изменяване на решението с преквалифицирането на деянието по по-леко наказуем наказателен състав, се иска намаляване на определеното на подсъдимата наказание в размер, неналагащ ефективното му изтърпяване с довода, че макар и определено при условията на чл. 58а, ал. 4, във вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, то е завишено и явно несправедливо, тъй като не са отчетени правилно обстоятелствата за индивидуализирането му. Пред касационната инстанция подсъдимата и защитникът й адв. Х. поддържат жалбата по изложените в нея и в представените писмени бележки основания и искания. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че не са налице релевираните от защитата основания за отмяна или изменяване на обжалвания съдебен акт, който като правилен и законосъобразен, следва да се остави в сила. За да се произнесе, Върховният касационен съд съобрази следното: С присъда № 119 от 22.11.2013год. по нохд № 1381/2013год. на Пловдивския окръжен съд подсъдимата Ю. А. И. е призната за виновна в това, че на 18.06.2012год. в [населено място], умишлено умъртвила малолетния си рожден син-Ю. Н. И. с ЕГН [ЕГН], който се намирал в безпомощно състояние, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 3, предл. 3 и т .4, предл. 2 и т. 5, във вр. чл. 115, във вр. чл. 58а, ал. 4 и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъдена на осем години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален „Строг“ режим в затвор или в затворническо общежитие от закрит тип. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и по направените деловодни разноски, които възложил в тежест на подсъдимата. С решение № 160 от 17.03.2014год. по внохд № 58/2014год. Пловдивският апелативен съд е потвърдил присъдата. Като прецени доводите на страните и доказателствата по делото, проверявайки решението в пределите на чл. 347 НПК, Върховният касационен съд намира жалбата на подсъдимата за неоснователна. Първоинстанционното производство пред ПОС е проведено по реда на глава Х. от НПК, в рамките на съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК, при което подсъдимата И. е признала изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като сe е съгласила да не се събират доказателства за тях. Съдът е изпълнил задължението си по чл.372, ал.4 от НПК, като е постановил, че производството ще се проведе в рамките на диференцираната процедура, след като е установил, че самопризнанията на подсъдимата се подкрепят от събраните на досъдебното производство доказателства. Критиката към двете решаващи по фактите инстанции в аналитичната им дейност на доказателствения материал не може да бъде споделена. Напротив, внимателният прочит на обжалваното решение сочи, че въззивният съд е направил задълбочен анализ на доказателствата, подкрепящи направените самопризнания, при това в съответствие с изискванията на чл.14 от НПК. В рамките на направените самопризнания, подкрепящи се от доказателствената съвкупност, събрана на досъдебното производство, решаващите съдилища са направили и верни правни изводи. Последните се оспорват от подсъдимата чрез нейните защитници, но възраженията им са неоснователни и не могат да бъдат възприети от настоящата инстанция. В посочения аспект не може да се приеме, че е допуснато нарушение от въззивния съд след реализиране на процедурата по Глава двадесет и седма от НПК, тъй като делото е решено на основата на фактическа обстановка, идентична с очертаната в обвинителния акт, при приети фактически положения съответни с признатите факти. Основните доводи за нарушение на закона се обосновават с оспорване на приетите от съдилищата изводи, относими към правната квалификация на деянието. Не може да бъде споделено оплакването, че съдът е игнорирал обясненията на подсъдимата, които освен право на защита е и източник на доказателства. Напротив, обясненията й в частта, че не умишлено, а по непредпазливост, с непремерена сила е притиснала рожбата към рамото си, са били предмет на внимателна преценка при съпоставяне с останалите писмени и гласни доказателства и експертни заключения. Пловдивският окръжен, както и Пловдивският апелативен съд, детайлно са проследили хронологията на събитията във връзка със зачеването на подсъдимата от началото на м. януари 2012год. до раждането на детето, както и последващото му умишлено умъртвяване от И. и разкриване на деянието на 18. 06. 2012 г.,като въз основа на тях са направени обосновани правни изводи. По делото безспорно е установено, че бременността била нежелана от И. е била нежелана и не съобщила за нея на съпруга, близките и приятелите си, а видимите й признаци обяснявала със здравословни, гинекологични проблеми. Опитът й в началото на 2012 г. да прекъсне бременността в АГ «С.» не бил успешен, тъй като лекарят установил, че бременността е в четвърти лунарен месец и отказал да извърши интервенцията, поради високите рискове от прекъсване на бременността в този етап на развитието й. Действията на подсъдимата за укриване на бременността, раждането в болнично заведение без знанието на близките си, търсенето на възможност за оставяне на роденото дете в болничното заведение или предоставянето му за осиновяване, както и укриването на личните данни на съпруга си, необходими за издаването от Общината на акт за раждане, правилно са оценени от съдилищата, като опити на И. да се освободи от детето си и никой да не узнае, че е била родилка, като тези безуспешни опити са я мотивирали да се отърве по физически начин от детето си. Намисленото сторила в ранните часове на 18.06.2012год. като прегърнала бебето и силно притиснала лицето му към рамото си за около три минути и след като то се задушило, го оставила в кушетката му. Доводът, че в случая е налице не умишлено убийство, а проявена груба небрежност по смисъла на чл. 122, ал. 1 от НК, правилно е отхвърлен като неподкрепен от доказателствена основа и опроверган от уличаващите подсъдимата гласни и писмени доказателства. В хода на досъдебното производство е назначена тройна съдебно-медицинска експертиза, която дала заключение, че смъртта на детето Ю. е причинена от запушване, респ. затискане на дихателните отвори нос и уста, довело до задушаване в сравнително кратки срокове-до няколко минути. Според експертите се касае за запушване и притискане отворите на носа и устата на детето с или към рамото на майката, с или към възглавничката на детето, като те не са изключили възможността за притискане с ръка, при констатираните силно изразени видими травматични увреждания по кожата около носа и устата, предполагащи по-груби действия или притискане в тези области. Направените пред Апелативния съд възражения по възприетата вина на подсъдимата в насока за липса на интелектуален и волеви момент за извършване на престъплението са отхвърлени с обосновани съображения, основаващи се на установената съдебна практика в Решение № 72 от 1977год. на II н.о. на ВС, според което…“ изводите досежно субективната страна - за вината, под формата на пряк или евентуален умисъл или непредпазливост, следва да се основават на обективни данни по делото…“ и по нататък:“... Решавайки въпроса за съдържанието на умисъла при престъпленията против личността е необходимо да се изхожда от съвкупността на всички обстоятелства за извършеното престъпление - да отчете по-специалното предшестващо поведение на виновния и пострадалия, техните взаимоотношения, способа и оръдието на престъплението, а така също и характера на нараняването“. Пред касационната инстанция отново се прави довод за несъставомерност на деянието по чл. 116 от НК, тъй като според показанието на свидетеля-дежурният лекар д-р Х. К., след като я уведомили за смъртта на детето, тя изпаднала в шок, в ступор, което опровергава обвинението, че с притискането на детето към рамото си тя е имала намерение да го умъртви. Искането да се преквалифицира поведението на И., като извършено при форма на вина по смисъла на чл. 11, ал. 3 НК е поддържано и във въззивната жалба, по повод на което съдът е изложил подробни съображения/л.9-10 от мотивите/, основани на конкретно установените фактически обстоятелства, че няма основание да се преквалифицира деянието като престъпление по чл. 122, ал. 1 НК - при обикновена непредпазливост, предвид обективно установеното, че със задушаването на малолетното си дете, подсъдимата е желала настъпилите общественоопасни последици. Умисълът се извлича от действията на подсъдимия, а не от неговите обяснения след извършване на престъплението /Решение № 837 от 29.01.1993год. по н.д. № 935/1992год. на І-во н. о./. Всички действия, предхождащи, съпътстващи и последващи деянието, водят до единствено възможния и категоричен извод, че подсъдимата е извършила престъплението с пряк умисъл, тъй като е съзнавала общественоопасния характер на деянието, предвиждала е неговите общественоопасни последици и е искала тяхното настъпване. Поради това и защитната теза, която се поддържа и пред настоящата инстанция, за извършено деяние не по чл. 116, а по чл. 122, ал.1 от НК, не може да бъде възприета. Изводът, че са налице всички елементи от състава на престъплението, че извършеното е при пряк умисъл, е основан на вярната и правилна оценка на доказателствения материал, съответстваща на действителния му смисъл, за конкретно извършеното, за социалния и житейския опит на подсъдимата като майка, за психическото й здраве и годност към момента на деянието да осъзнава извършеното и последиците от поведението си. Ето защо, доводите за допуснати процесуални нарушения и за нарушения на материалния закон са неоснователни. При възприетата правна квалификация Пловдивският окръжен съд е наложил справедливо наказание, като е преценил, че са налице основанията на чл. 55, ал.1, т.1 НК, понеже и най-лекото, предвидено в закона наказание, ще се окаже несъразмерно тежко. Отчетена е високата степен на обществена опасност на деянието, предвид отнемането на един човешки живот, продължил едва четири дни, а от друга-семейното и социалното положение на подсъдимата, грижите които полага за двете си малолетни деца, младата й възраст и чистото й съдебно минало. Съдът е приел наличие на многобройни смекчаващи вината обстоятелства по смисъла на чл. 55, ал.1 от НК, което е обусловило определяне на наказание под законовия минимум от петнадесет години лишаване от свобода, по първата алтернатива на предвидени в чл. 116, ал. 1 от НК санкции. Настоящият касационен състав се солидаризира с това становище, споделено и от Пловдивския апелативен съд и не намира за нужно да излага допълнителни аргументи. Няма никакви основания за изменяване на обжалваното решение с намаляване на размера на индивидуализираното наказание, защото обратното би довело до неоправдано с нищо снизхождение и нарушаване на изискването за справедливост по чл. 35, ал. 3 от НК. Размерът на наказанието изключва възможността за удовлетворяване на искането на касатора за отлагане на неговото изтърпяване при условията на чл. 66 , ал.1 от НК. Тезата на защитата за явна несправедливост на наказанието, като завишено по размер, е подкрепена с довода, че в пледоарията си пред първоинстанционния съд, представителят на държавното обвинение е поискал определяне на наказание в такъв размер, при който да няма пречка да се приложи и института на „условното осъждане” на чл. 66 НК. Този довод не се споделя от настоящата инстанция, тъй като по-леко по размер наказание, няма да доведе до постигане целите на наказанието по чл. 36 от НК с визираните в него поправителни, превъзпитателни и предупредителни функции, както по отношение на подсъдимата, така и по отношение на другите членове на обществото. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето н.о. Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 160 от 17.03.2014год. по внохд № 58/2014год. по описа на Пловдивския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: