Р Е Ш Е Н И Е
№50149
гр. София, 08 ноември 2022 година
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми септември две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА
ДЕНИЦА ВЪЛКОВА
при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурор Ивайло Симов, изслуша докладваното от съдията Каракашева дело № 489/2022 година и съобрази следното:
Касационното производство е образувано по жалба на адв.М. П., упълномощен защитник на подсъдимия Д. П. Л. срещу решение № 126/10.05.2022г. на Апелативен съд – София , постановено по в.н.о.х.д. № 564/2021 година.Релевирани са касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК.В подкрепа на довода за процесуална незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт се сочат допуснати от въззивния съд нарушения по смисъла на чл.107, ал.3; чл.305, ал.3 и чл.339, ал.2 от НПК. Като съществено процесуално нарушение е изтъкната и преквалификацията на инкриминираното на подсъдимия с обвинителния акт нарушение на правилото за движение по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП в такова по чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП.Наличието на касационния повод по чл.348, ал.1, т.1 от НПК е обосновано с твърдението, че въззивният съд, при липса на безспорни гласни и писмени доказателства, установяващи съставомерност в поведението на подсъдимия, незаконосъобразно извел несъмнен извод за осъществено от него престъпление по чл. 343, ал.1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК.Материалната незаконосъобразност се твърди да е налице и поради това, че вмененото на подс.Л. деяние е случайно по смисъла на чл.15 от НК.
Подсъдимият и защитника му, редовно призовани, не се явяват в съдебно заседание пред ВКС.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура намира жалбата за неоснователна, а атакуваното решение - за правилно и законосъобразно.
Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакуваното решение, установи следното:
С присъда от 22.11.2018 г., постановена по нохд №2947/2018 г., Софийски градски съд е признал подсъдимия Д. П. Л. за виновен в това, че на 14.07.2017 г., около 01,50 часа, в [населено място], при управление на МПС- л.а. „К. Ч.“ с рег. [рег.номер на МПС] , по [улица], с посока на движение от [улица]към [улица], в района на кръстовището с [улица]нарушил правилата за движение по пътищата - чл.21 ал.1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Г. И. Г., поради което и на основание чл.343 ал.1 б. „в“ във вр.с чл.342 ал.1 пр.3 от НК във вр.с чл.55 ал.1 т.1 от НК му наложил наказание лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца, чието изпълнение на основание чл.66 ал.1 от НК отложил с изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила.
На основание чл.343г от НК подсъдимият Д. Л. бил лишен и от право да управлява МПС за срок от една година.
В тежест на подсъдимия са били възложени направените по делото разноски.
По въззивна жалба на защитника на подсъдимия, пред Софийски апелативен съд било образувано внохд №307/2019 г., приключило с решение №255 от 17.06.2019 г., с което първоинстанционната присъда била изменена в наказателно -осъдителната й част като бил намален размера на наложените на подсъдимия наказания лишаване от свобода и лишаване от права на осем месеца. В останалата част присъдата била потвърдена.
По касационна жалба, подадена от защитника на подсъдимия било образувано производство пред ВКС - н.д. №1075/2019 г., по което било постановено решение №260 от 09.03.2020 г., с което е отменено решение №255 от 17.06.2019 г. по внохд №307/2019 г. на Софийски апелативен съд и делото върнато за ново разглеждане.
Касационният съдебен състав констатирал допуснато от въззивната инстанция съществено процесуално нарушение, свързано с дейността по събиране и проверка на доказателствата, касаещи скоростта на движение на лекия автомобил и наличието на причинна връзка между неспазването на вмененото на подсъдимия правило, установено в чл.21, ал.1 от ЗДвП и настъпилия вредоносен резултат. След като се позовал на произтичащата от чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК необходимост от ново разглеждане на делото касационният съд дал подробни указания за преодоляване на допуснатите от апелативния съдебен състав процесуални нарушения.
Касационното решение било подписано с особено мнение от член на съдебния състав.
След връщане на делото на Софийски апелативен съд за ново разглеждане било образувано внохд №286/2020 г., приключило с решение №1031/30.09.2020 г., с което първоинстанционната присъда била изменена, като бил намален размера на наложените на подсъдимия Л. наказания на осем месеца лишаване от свобода и осем месеца лишаване от право да управлява МПС. В останалата част присъдата била потвърдена.
По касационна жалба, подадена от защитника на подсъдимия било образувано производство пред ВКС –н.д.№85/2021г., по което било постановено решение №50 от 18.05.2021 г., с което е отменено решение №10301 от 30.09.2020 г. по внохд №286/2020 г. на Софийски апелативен съд и делото върнато за ново разглеждане.
Съдебният състав констатирал непълнота и противоречивост в мотивите към проверявания съдебен акт.Наред с това отбелязал, че стореният от апелативната инстанция анализ на експертните заключения, изготвени по делото, е непълноценен, тъй като извън съдебното внимание било оставено заключението на ДКСМАТЕ /отговор на въпрос първи/, според което ударът е бил непредотвратим и при движение с разрешената скорост на движение от 50км/ч.
Поради тази причина въззивното решение било отменено и делото върнато за ново разглеждане с изрични указания да се обсъдят и съпоставят заключенията на изготвените по делото експертизи и да се преодолеят противоречията в тях, както и да се аргументира наличието/липсата на причинна връзка между вмененото на подсъдимия нарушение по чл.21, ал.1 от ЗДвП и настъпилия резултат.
Третото въззивно производство приключило със сега обжалваното решение №126 от 10.05.2022г., постановено по внохд №564/2021г., с което първоинстанционната присъда била изменена в наказателната част, като нарушението, запълващо бланкетната норма на чл.343, ал.1, б.“в“ от НК било преквалифицирано от чл.21, ал.1 от ЗДвП в такова по чл.20, ал.2 от ЗДвП, както и в санкционната част, като бил намален размера на наложеното на подс.Л. наказание „лишаване от свобода“ от една година и шест месеца на осем месеца, както и този на кумулативното наказание лишаване от право да управлява МПС от една година на осем месеца.
Направените пред въззивната инстанция разноски били възложени в тежест на подсъдимия.
Описаното по-горе процесуално развитие на делото установява, че настоящото касационно производство е трето поред.
В тази връзка се налага уточнението, че не всякога в хипотезата на т. нар. трета касация, ВКС е задължен да осъществява правомощия като въззивен съд. Тълкованието на чл.354,ал.5,изр.2 НПК е еднозначно- законът дава такава възможност /касационният съд да встъпи в правомощията на въззивната инстанция/, която не е налице, ако не се разкрият пороци в съдебната дейност на съда, чийто акт, постановен при последното второстепенно разглеждане на делото, подлежи на контрол. При това констатираните пороци трябва да са довели до неправилно приобщаване и/или интерпретиране на доказателствения материал и/или до извеждане на невярна фактология по инкриминираната престъпна деятелност; откъдето и, но не винаги, до нарушаване на материалното право.
В конкретния случай, касационната проверка установява липса на пороци в доказателствената дейност на въззивния съд, на основата на която са изведени фактическите изводи.Поради тази причина не се налага настоящият съдебен състав да извършва самостоятелна оценка на доказателствените материали, респ. и на фактите.
Според касационния съд атакуваният съдебен акт е задълбочен, детайлен и съдържателен, както по отношение на анализа на доказателствата, така и в юридическата му част. Не се констатира липса на мотиви, непълнота или формалност при излагане на съображенията на съда по нито един въпрос от съществено значение за правилното решаване на делото. Досежно основните релевантни за преценката на отговорността на подсъдимия Л. обстоятелства – факта на извършване на деянието, авторството, общата пътна обстановка, механизма на транспортното произшествие и причините за настъпването му, мястото на удара, конкретното своеобразие на обстоятелствата, при които е настъпило ПТП – фактическата обстановка е подробно и прецизно изяснена от състава на САС. В обхвата на въззивната проверка, определен от разпоредбата на чл. 314 от НПК, апелативният съд е проверил изцяло първоинстанционната присъда на СГС, като е осъществил собствен пълноценен анализ на събраните от първоинстанционния съд доказателствени материали стриктно съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК.Съобразени са от контролираната инстанция и указанията на предходния касационен състав.В тази връзка е проведено въззивно съдебно следствие, в хода на което е извършен допълнителен разпит на експертите, изготвили основната и допълнителна КМАТЕ за преодоляване констатираните от касационния съд при предходното разглеждане на делото противоречия в посочените експертизи в аспекта на изясняване на въпроса, дали ударът е бил предотвратим със скорост в рамките на нормативно разрешената от 50км/ч.
В обобщение, липсват пороци в съдебната дейност на контролирания съд, налагащи касационната инстанция да реализира правомощията си на въззивен съд, произтичащи от чл.354,ал.5,изр.2 НПК.С други думи казано, настоящата касационна проверка ще бъде проведена в рамките на обхвата, очертан в чл.347, ал.1 от НПК.
По конкретните оплаквания на жалбоподателя:
Съдържанието на жалбата налага следното уточнение:
Твърденията в същата, че „съдът не е обсъдил задълбочено обясненията на подсъдимия Л., връзката им с другите гласни доказателства“; че не е изпълнил задълженията си за разкриване на обективната истина; че не е посочил приетите за установени фактически обстоятелства, доказателствата, които ги установяват и правните съображения за взетото решение, не отчитат принципното положение, че касационната проверка поначало се ограничава до конкретната проблематика, посочена в жалбата. Тези възражения са формулирани декларативно, като обобщено разкриват единствено субективното несъгласие на касатора с крайните осъдителни изводи на съдебния акт. За да може да изпълни процесуалната си функция, жалбата следва да съдържа обосновка в достатъчен обем – да конкретизира кои именно доказателства не са изследвани обективно, всестранно и пълно, кои доказателствени материали са останали необсъдени, кои са превратно преценени, кои обстоятелства са игнорирани и т. н. За разлика от контролираната инстанция по фактите, касационният съд не извършва всеобхватен служебен преглед на обжалвания съдебен акт, а съгласно чл. 347, ал. 1 от НПК се произнася единствено по възведените доводи, които трябва да са ясни и недвусмислено уточнени по съдържание.Фактът, че настоящото производство е по реда на чл.354,ал.5,изр.2 НПК не променя този извод, тъй като съдебната дейност на контролираната инстанция не бележи пороци, налагащи касационния съд да упражнява правомощията си на въззивен съд. След като самият жалбоподател не е изяснил в какво точно се състои недоволството му от съдебния акт и не е посочил конкретни доводи, които обосновават искането му, касационният съд няма правомощия по свой почин да замести тази непълнота по собствено усмотрение. Изключения от правилото, че касационната проверка не може да надхвърля рамките на доводите в жалбата, са процесуално допустими само в интерес на правосъдието, когато се касае до невъзведени особено съществени нарушения, които накърняват базисни човешки права, каквито нарушения в разглеждания случай не са допуснати.
С оглед изложеното в предходния абзац, касационната инстанция има възможност да провери само спазването на процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на проверяваната инстанция при установяването на обстоятелствата, относими към предмета на доказване. Затова настоящият съдебен състав ще разгледа единствено залегналите в жалбата на касатора конкретни доводи по оспорване на процесуалната законосъобразност на доказателствената дейност на въззивната инстанция при установяването на фактите в контекста на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, съобразявайки отменителните указания на предходния касационен състав.
Оплакването, че присъдата почива на предположения е несъстоятелно. Въззивният съд е изпълнил в пълен обем процесуалните си задължения за обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото, относими към главния факт от предмета на доказване в процеса. Доказателствените материали не са анализирани едностранчиво, превратно или в разрез с правилата на формалната логика. При изследване на фактологията на деянието доказателствената съвкупност е била анализирана внимателно, като съдилищата са успели да пресъздадат максимално подробно картината на случилото се. При тези констатации относно процесуалната дейност и на двете съдебни инстанции по фактите, релевираните в касационната жалба на подсъдимия и неговия защитник доводи за допуснати процесуални нарушения при разкриването на обективната истина обективират единствено субективното им несъгласие с отхвърлянето на лансираната от тях защитна версия и с осъждането му, което не е законово основание за ревизия на проверявания въззивен съдебен акт.
Основно оплакване на жалбоподателя – относно процесуалната невъзможност за преквалификация от въззивния съд на инкриминираното на подсъдимия с обвинителния акт нарушение на правилото за движение по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП в такова по чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП – не се споделя от настоящия съдебен състав.
Въззивният съд, в изпълнение указанията, дадени от предходния касационен състав, е изследвал внимателно връзката между установената величина на скоростта на движение на автомобила на подсъдимия от 76 км/ч. и настъпилия вредоносен резултат, като е приел отсъствието на причинно-следствена връзка между тях. След като експертните изводи недвусмислено са установили, че и при движение с нормативно допустимата скорост от 50 км/ч. ударът също е бил непредотвратим, а безопасната скорост на движение на процесния автомобил е определена на 40.79 км/ч., съставът на САС напълно резонно е изследвал поведението на подсъдимия на плоскостта на задълженията му по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. Защитникът незаконосъобразно поддържа становище за непреодолим антагонизъм между понятията несъобразена и неразрешена (нормативно недопустима скорост). Още с решение с ТР № 28 от 28.ХІ.1984 г. по н.д. № 10/84 г., т. 4, е категорично изяснено, че съотношението между основното правило по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и нормите, определящи пределно допустимата скорост, представлява съотношение на общ състав към частен случай на пътна обстановка. Задълженията на водачите на пътните превозни средства по основното правило и по конкретните пътни обстановки са едни и същи и следователно, когато водачите не се движат със съобразена скорост и не вземат предписаните мерки при възникване на опасност, не нарушават едновременно основното и специалното правило, а само едно от тях. Именно идентичната същност на разпоредбите на чл. 20, ал. 2 и чл. 21, ал. 1 от ЗДвП – все изисквания към водачите на превозни средства досежно режима скоростта – позволява деецът да бъде признат за виновен за нарушение на общото правило, ако не бъде доказано наличието на съответния частен случай на транспортна обстановка. При разпоредбите на чл. 20, ал. 2 и чл. 21, ал. 1 от ЗДвП различието се свежда единствено до конкретната величина на избраната от водача скорост. Надвишаването на съответния нормативно фиксиран предел на скоростта е възведено в специален състав заради особеното значение на скоростта като фактор за безопасността на движението. Няма обаче правно основание задълженията по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП да не бъдат отнесени към водачите, които се движат с неразрешена по смисъла на чл. 21, ал. 1 от НК скорост. Следователно, ако не е налице причинно-следствена връзка между превишената скорост на движение и настъпилите общественоопасни последици, какъвто е разглежданият казус, или ако в хода на съдебното следствие се установи величина на скоростта за движение, ненадвишаваща нормативно допустимата, няма пречки отговорността на водача да се търси на плоскостта на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, доколкото посочените в тази разпоредба изисквания се отнасят до всички пътни обстановки по време на движение, включително и в хипотезата на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП. Обратно, ако обвинението е за несъобразена скорост по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, а при разглеждане на делото се установи, че се касае за превишена скорост, водачът не може да бъде осъден за нарушение на специалното правило без надлежно изменение на обвинението, но доколкото превишената скорост винаги е несъобразена, отговорността му може да се реализира на плоскостта на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. Тази разпоредба обхваща и ситуациите на движение с неразрешена скорост, при които не отпада задължението на водачите да съобразяват всички конкретни фактори, свързани с безопасността на трафика. Законосъобразно становище в такъв смисъл е застъпено на л. 11 от атакувания съдебен акт, като съображенията на въззивният съд са в синхрон със съдебната практика (Решение № 111 от 08.09.2000 г. по н. д. № 2/2000 г., І н. о., Решение № 533/2000 г. от 31.01.2001 г. по н. д. № 397/2000 г., І н. о. и др.).
От друга страна, конкретните неблагоприятни условия от значение за безопасността на движението на водача Л. , изброени и анализирани от въззивния съд на л. 11 от решението, не са нови за защитата му. Тези факти са изрично отразени в обстоятелствената част на обвинителния акт, поради което не може да се приеме, че с преквалификацията на нарушеното правило за движение от чл. 21, ал. 1 от ЗДвП в това по чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП правото на защита на подсъдимия е било злепоставено. Обвинението му е включвало съответните точно определени особености на пътната обстановка, обуславящи необходимост от движение с намалена скорост.
По изложените съображения ВКС намира, че въззивният съд не е нарушил правото на защита на подсъдимия Л., като със съдебния си акт за първи път му е вменил факти и обстоятелства от значение за правната квалификация на инкриминираното му деяние. САС не е приел никакви нови фактически положения, извън фиксираните в обвинителния акт фактологични предели на доказване, които да изненадат недопустимо защитата, поставяйки пред нея нови задачи. От самото начало на наказателното производство защитата е имала неограничена възможност да представя доказателства в опровержение на обвинението за движение с неразрешена скорост, което нарушение по изложените вече доводи не е несъвместимо с обвинението за движение с несъобразена скорост, тъй като нормативно недопустимата скорост по естеството си е и несъобразена.
Неоснователно е и оплакването за допуснато нарушение по смисъла на чл.339, ал.2 от НПК.В негова подкрепа се твърди, че не са обсъдени възраженията, обективирани в жалбата, изготвена от адв.Т..Прегледът на материалите по делото установява, че жалба от този защитник е била отправена срещу първоинстанционната присъда пред първия въззивен състав, разгледал делото.Наред с това, в тази жалба не се съдържат оплаквания, които да са останали извън вниманието на проверявания съд.С нея са повдигнати въпроси, свързани със скоростта на движение на автомобила, управляван от подсъдимия, причинната връзка между нея и вредоносния резултат и с механизма на инкриминираното ПТП, които са намерили обоснован отговор при третото въззивно разглеждане на делото.
На последно място, във връзка с оплакванията по този пункт от жалбата, ВКС ще отбележи и неоснователността на твърдението, че скоростта на движение е била определена от експертите, изготвили ДКМАТЕ след удара.Това оплакване не почива на истината, тъй като посочената експертиза, която е назначена от втория въззивен съд в изпълнение на указанията, дадени в първото отменително решение, има за задача да определи скоростта на движение на лекия автомобил по метод, различен от използвания от първоначалната експертиза.Експертите са дали отговор и на въпроса, каква е била скоростта на движение непосредствено след удара, но освен това и към моментите непосредствено преди, а и към момента на удара.
Във връзка с релевирания от жалбоподателя касационен повод по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК ВКС прие, че в пределите на доказаните фактически положения материалният закон е приложен правилно и точно в частта за осъждането на жалбоподателя Л.. Налице са всички съставомерни признаци от обективния и субективен състав на престъплението по чл. 343, ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1 от НК. Изложените в мотивите на присъдата юридически доводи са изчерпателни, ясно формулирани, логически последователни. Въззивният съд компетентно е дефинирал главната причина за сблъсъка между управлявания от подсъдимия лек автомобил и пострадалия Г. Г. – несъобразената скорост на водача с конкретната пътна обстановка, обективно затруднена от движение на фарове, в тъмната част на денонощието, наближаване на кръстовище в оживена централна градска част и при находяща се в района трамвайна спирка, при наличие на автомобил, чакащ за ляв завой и ограничаващ видимостта към пътното платно, чието неправомерно пресичане е предприел пешеходеца. Тези фактори се включват в обхвата на визираните от чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП основни изисквания за безопасност на движението, при съобразяването на които препятствието на пътя може да бъде своевременно възприето и моторното превозно средство може да бъде безопасно спряно. Правомерното поведение на подсъдимия Л. обективно е изисквало избиране на скорост от или под 40.79 км/ч., в който диапазон на скоростта той е щял да предотврати настъпването на удара с пешеходеца. Разглежданият казус е типична пътна ситуация, при която поради неизпълнение на задължението за движение с безопасна скорост деецът не е могъл да отреагира ефективно чрез своевременно спиране на появилото се препятствие в лентата му за движение. Въпреки установеното обстоятелство, че пострадалият Г. е попаднал в опасната зона за спиране на лекия автомобил, въззивният съд законосъобразно е анализирал поведението на жалбоподателя на плоскостта на чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП – с оглед забраната за движение с несъобразена скорост. Когато водачът допуска нарушения на правилата за движение, възникването на опасността в опасната зона за спиране на превозното средство не е основание за оневиняването му, доколкото със собственото си неправомерно поведение той сам се е поставил в невъзможност да предотврати настъпването на общественоопасния резултат. Чл. 15 от НК намира приложение, само когато водачът не е допуснал нарушения за правилата за движение, стоящи в причинна връзка с настъпилия общественоопасен резултат, какъвто настоящият случай не е.В този смисъл, искането на касатора за оправдаване на подсъдимия Л., поради това, че деянието му е случайно, не може да бъде удовлетворено.
Както в правната доктрина, така и в съдебната практика еднозначно се приема, че за да бъде изключено виновното поведение на водача е необходимо кумулативното наличие на няколко предпоставки: първо, деецът да е съобразил предписанията на правно регламентираната дейност, която осъществява при управление на МПС и второ, да са налице условията, при които той да е бил поставен в невъзможност да изпълни задълженията си и да предотврати настъпването на вредните последици. С оглед общия правен принцип, че никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение, водачът на МПС не би могъл да се позове успешно на случайно деяние, щом е допуснал нарушения на правилата за движение, намиращи се в пряка причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат, вследствие на които нарушения сам се е поставил в невъзможност да предотврати настъпването на общественоопасните последици. Настоящият случай попада именно в тази хипотеза.
Същевременно, изложените по-горе съображения не позволяват оправдаване на подсъдимия и поради това, че деянието му е обективно и субективно несъставомерно, с каквито доводи също е защитено твърдението за материална незаконосъобразност на проверявания съдебен акт.
В касационната жалба не се съдържа оплакване за несправедливост на наложеното наказание, поради което ВКС намира за необходимо единствено да посочи, че размерът на наложеното наказание /лишаване от свобода в размер на 8 месеца, с три-годишен изпитателен срок по чл.66, ал.1 от НК и 8 месеца лишаване от право да се управлява МПС/ е справедлив и съответства на обществената опасност на деянието и дееца, както и на обстоятелствата, релевантни за индивидуализацията му. Не се констатират неотчетени и подценени от съдилищата данни, като наказанието е определено в размер близък до общия минимум, предвиден в закона.
При така посоченото и на осн. чл.354, ал.1, т.1 , Върховният касационен съд, първо наказателно отделение:
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 126/10.05.2022г., постановено по внохд № 564/2021г. по описа на Софийски апелативен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|