Р Е Ш Е Н И Е № 162 гр. София, 05 октомври 2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на четиринадесети септември през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ БЛАГА ИВАНОВА при секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 627 по описа за 2016 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимата Г. Р. П. срещу решение на Пловдивски апелативен съд № 89 от 7.04.2016 г, по ВНОХД № 103/16, с което е изменена първоинстанционна присъда на Окръжен съд, Стара Загора, № 43 от 20.10.2015 г, по НОХД № 210/15, в гражданскоосъдителната й част, като са увеличени до 80 000 лв размерите на присъдените обезщетения за неимуществени вреди, а присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда жалбоподателката е призната за виновна в това, че на 10.12.2014 г в землището на [населено място], [област], в съучастие като съизвършител с подсъдимия О. С. П., е отнела чужди движими вещи, на обща стойност 8 682, 50 лв, големи размери, от владението на К. И. К., с намерение противозаконно да ги присвои, като за това употребила сила и заплашване, и грабежът е придружен с убийството на пострадалия, с оглед на което и на основание чл. 199, ал. 2, т. 2, пр. 1 вр. ал. 1, т. 1 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 58 а, ал. 2 и 3 НК, е осъдена на двадесет години „лишаване от свобода”, настаняване в затворническо заведение от закрит тип, при „строг” режим, със зачитане на предварителното задържане, считано от 17.12.2014 г, както и да заплати, при условията на солидарност с подсъдимия О. С. П., обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 000 лв, заедно със законните последици, в полза на всеки един от гражданските ищци И. К. И. и П. Н. И., а исковете са отхвърлени за разликата до пълните им предявени размери от 150 000 лв. Със същата присъда е реализирана и наказателната отговорност на подсъдимия О. С. П., осъден на дванадесет години „лишаване от свобода”, настаняване в затворническо общежитие от закрит тип, при „строг” режим, със зачитане на предварителното задържане, считано от 17.12.2014 г. С жалбата на подсъдимата П. се релевират всички касационни основания. Твърди се, че изпълнителното деяние не е надлежно описано в обвинителния акт / липсват факти относно всички квалифициращи елементи на престъплението /, че материалният закон е приложен неправилно / жалбоподателката не е причинила смъртта на пострадалия, настъпила от действията на другия подсъдим /, че наложеното наказание е явно несправедливо / не е съобразено с ниската степен на обществена опасност на подсъдимата, с влошеното й здравословно състояние, със семейния й статус на съпруга и майка на малолетно дете /. С жалбата се правят алтернативни искания: за отмяна на осъдителните съдебни актове и оправдаване на подсъдимата или за преквалификация на деянието по чл. 198 НК, или за връщане на делото за ново разглеждане, или за смекчаване на наказанието, респективно, за отхвърляне на гражданските искове. В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата на подсъдимата пледира за уважаване на жалбата. Жалбоподателката участва чрез писмено становище, с което отрича да е съпричастна към престъплението и моли да бъде оправдана. Частните обвинители и граждански ищци изразяват писмено становище за неоснователност на жалбата. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Производството пред първата инстанция е протекло по реда на Гл. 27 НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 НПК. Подсъдимите Г. Р. П. и О. С. П. са признали фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, и са се съгласили да не се събират доказателства за тези факти. Съдът е извел верния извод, че самопризнанието по чл. 371, т. 2 НПК се подкрепя от доказателствата, събрани на досъдебното производство, тоест, съкратеното съдебно следствие е проведено законосъобразно. При тази хипотеза, последващото отричане на деянието, в какъвто смисъл е изявлението на подсъдимата П., залегнало в писменото й становище, има правната стойност на „оттегляне” на признанието, което е несъвместимо с нормите на НПК. С оглед на това, промяната на процесуалната й позиция може да се цени само като изражение на начина, по който е решила да упражни правото си на защита, но не и да се обсъжда по съществото на делото и да повлияе на неговия изход. ВКС не намери да е допуснато съществено процесуално нарушение при изготвянето на обвинителния акт. В обстоятелствената му част подробно е описана с необходимата прецизност общата престъпна деятелност на съучастниците, включваща замисъла за осъществяване на престъплението, планиране на задружните им усилия и подготовка за реализиране на замисленото, включваща и набавянето на подходящо оръжие. Кръгът от факти по обвинителния акт надлежно очертава действията на съучастниците, насочени към постигане на общия престъпен резултат, откъдето и доводът за нарушение на правото на защита не може да бъде споделен. С оглед на изложеното, ВКС не намери да е допуснато основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, а искането за връщане на делото за ново разглеждане не може да бъде удовлетворено. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Грабежът е съставно престъпление и включва две престъпни прояви: упражняване на насилие / физическо и психическо / спрямо лицето, владелец на имуществото, и отнемане на инкриминираното имущество. В случая, обвинението е за грабеж на движими вещи, придружено с убийството на пострадалия. При тази хипотеза, съизвършители са тези съучастници, които участват в изпълнението на съставното престъпление. Когато само единият съучастник прекъсва владението върху вещта, упражнявано от жертвата, а другият, макар и да не участвал в този акт, се включва в действията по трайно установяване на фактическа власт върху отнетото имущество, то той вече е участвал в изпълнителното деяние, което го превръща в съизвършител. Такъв е случаят, когато съучастниците съвместно превозват отнетата вещ и по този начин трайно установяват своята фактическа власт върху вещта. При съизвършителството не е необходимо всеки от съучастниците да е допринесъл в еднаква степен за засягане на обекта на посегателство. С оглед на изложеното, неоснователно е твърдението, че жалбоподателката не следва да носи отговорност за съучастие под формата на съизвършителство. Вярно е, че подсъдимият П. е произвел смъртоносния изстрел и е взел чантичката на пострадалия, но в причинния процес, довел до умъртвяване на жертвата и отнемане на имуществото, активно се е включила подсъдимата П., действайки координирано със съучастника си, а именно: Тя първа е насочила оръжието към жертвата, опитвайки се да го простреля, след което е предала пистолета на своя съучастник, за да „довърши започнатото”. Тичала е след пострадалия, който се е опитвал да избяга от нападателите си. Достигнала го е и е влязла в схватка с него, с което окончателно е сломила съпротивата му. Безмилостно го е удряла, включително и с нож, макар и да е съзнавала, че е тежко ранен. След това се е качила в автомобила при съучастника си и двамата се отправили към [населено място], превозвайки отнетото имущество. При тези факти, обхванати от признанието на подсъдимите, материалният закон е приложен правилно. Подсъдимата П. е допринесла както за настъпване на смъртта на жертвата, така и за отнемане на неговото имущество / включително, за установяване на трайна фактическа власт върху отнетото /, тоест, участвала е в изпълнението на престъплението, поради което законосъобразно отговорността й е реализирана за съучастие по чл. 20, ал. 2 НК. Следователно, не са налице условия за преквалификация на деянието по чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК, а искането в тази насока не може да бъде уважено. Не е налице и хипотезата на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК / липсва осъждане за деяние, което не съставлява престъпление /, поради което не може да бъде уважено и искането за отмяна на осъдителните съдебни актове и оправдаване на подсъдимата от настоящата инстанция. ВКС намери, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Вярно е оценена степента на обществена опасност на деянието и тази на дееца, респективно, приноса на подсъдимата П. за постигане на престъпния резултат. Идеята за извършване на престъплението е именно на жалбоподателката. Тя е знаела с какви служебни пари разполага пострадалият, по какъв маршрут се движи, в кой ден от седмицата става това. Знанието на тези обстоятелства й е позволило да изготви план за действие, да набави оръжие, да се подготви за изпълнение на замисленото. Злоупотребила е с доверието на пострадалия и с положителното му отношение към нея. Примамила го е на безлюдно място и внезапно го е нападнала, използвайки момента на неочакваност и изненада. Тя е действала хладнокръвно и жестоко през цялото време, като не е изпитала колебание и когато се е борила с ранен и безпомощен човек. Данните за личността й, разкрити чрез деянието, кореспондират и на тези, получени при експертното изследване, посочило, че тя е емоционално хладна, неуравновесена, маниерна, претенциозна, изискваща, манипулативна, лишена от скрупули, проявяваща грубо безразличие към чувствата и преживяванията на околните. За нея не е имало значение, че отнема живота на баща и обрича малолетното му дете на безрадостно детство. Провалила се е и като майка, проявявайки пълно безразличие и към собственото си дете, поради което е нелепо твърдението й, залегнало в писменото становище, че е била „заставена” от съпруга си да участва в престъплението, за да не й „отнеме” детето. Следователно, налице е висока степен на обществена опасност на личността на жалбоподателката, която е от съществено значение при индивидуализацията на наказанието, наред с високата степен на обществена опасност на деянието, проявена чрез механизма на осъществяването му. Ето защо, наказанието „доживотен затвор”, определено на подсъдимата П., е справедлива мяра за извършеното престъпление и не се налага преминаване към по-леката алтернатива на санкцията по чл. 199, ал. 2 НК. С оглед на съкратеното съдебно следствие, при условията на чл. 58 а, ал. 2 и 3 НК, тя следва да изтърпи двадесет години „лишаване от свобода”. Това наказание отговаря на законовия критерий за справедливост по чл. 348, ал. 5 НПК и липсват основания за по-нататъшно смекчаване, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено. Правилно са решени и въпросите относно гражданската отговорност. Доколкото в жалбата липсва надлежно оплакване в тази насока, но се иска отхвърляне на гражданските искове, за пълнота на изложението следва да се посочи, че исковете са уважени по справедливост, поради което и липсва основание за преразглеждане на техния размер. По тези съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 89 от 7.04.2016 г, по ВНОХД № 103/16. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: