О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 559
гр. София, 09.10.2019 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осми октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА

като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 3217 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ“ АД срещу решение № 2207/17.08.2018г. по в.т.д. № 1801/2018г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 7/15.01.2018г. по т.д.№ 127 /2016г. на Окръжен съд – Враца, с което е уважен предявения от Б. Х. Т. срещу дружеството главен иск по чл.59, ал.1 ЗЗД в размер на сумата от 31 690,10 лева, представляваща дължимо обезщетение за ползване на енергийните му съоръжения за периода от 20.10.2011г. до 20.10.2016г., като касаторът е осъден да заплати и разноски по делото в размер на 3216,90 лева.
В касационната жалба са изложени твърдения за неправилност на атакуваното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът счита, че не са налице елементите на фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл.59 ЗЗД, тъй като ищецът не е собственик на трафопоста за процесния период, поради което не е налице обедняване на ищеца и обогатяване на ответника, съответно връзка между двете. Претендира направените разноски за настоящото производство - юрисконсултско възнаграждение и държавна такса.
Ответникът по касацията и ищец по делото, Б. Х. Т., в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, както и основателността на касационната жалба. Претендира направените в касационното производство съдебни и деловодни разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първостепенното осъдително решение в частта за главния иск, въззивният състав е намерил за неоснователно оплакването за недоказаност на правото на собственост на ищеца. Позовал се е на ТР № 11/2012г. на ОСГК на ВКС, съгласно което нотариалният акт за сделка (какъвто е представен в настоящия случай, според който ищецът е закупил процесния трафопост от трето лице на 27.07.2006 г.), се ползва с обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда, като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота. В този случай в тежест на оспорващия е да посочи обстоятелствата, на които основава оспорването си и да представи доказателства, които по несъмнен начин да обосноват извод за отсъствие на оспореното право на собственост. Посочено е, че в разглеждания случай такива доказателства не са налице, поради което съдът е приел, че правото на собственост на ищеца е установено. Въззивният състав е счел за правилно установен присъдения от първоинстанционния съд размер на вземането от 31 690,10 лева въз основа на неоспореното последно заключение на техническата експертиза по задача, поставена от ответника, с което при изчисляване на цената за достъп съобразно утвърдената от КЕВР методика, базирана на стойността на ползвания актив, установената обща стойност на трафопоста е намалена със стойността на неизползвания трансформатор. Съставът е приел за неоснователно и възражението на дружеството за настъпила погасителна давност на вземанията на основание чл.111, б.”в” ЗЗД. Аргументирал се е, че вземанията за неоснователно обогатяване по чл.59, ал.1 ЗЗД за обезщетения за ползване без основание на чужд имот не са периодични. Позовал се е на ТР № 3/2011г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което повтарящите се задължения за плащане са периодични само тогава, когато падежът е предварително определен, а не и в случаите когото те случайно са се оказали изискуеми през определени периоди. Апелативният съд е съобразил задължителната съдебна практика на ВС, че вземанията, произтичащи от всички състави на неоснователното обогатяване, се погасяват с общата 5-годишна давност – т. 7 от ППВС № 1/1979г.
Касаторът формулира в представеното от него изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК следния процесуалноправен въпрос: Следва ли при постановяване на решението съдът да обсъди всички доказателства по делото, респ. липсата на такива и направените от страните възражения във връзка с техните правни доводи като ги съпостави едно с друго и изложи съображения относно кредитирането на определен факт?”. Поддържа се, че въззивният съд не е обсъдил направеното от ответника по иска - настоящ жалбоподател, възражение в отговора на исковата молба и оплакване във въззивната жалба, че нотариалният акт за покупко – продажба е сключен в нарушение на императивни разпоредби, поради което не поражда целените правни последици. Не са взети предвид доводите, че с оглед специфичното функционално предназначение на енергийния обект и липсата на специално качество, както на праводателя на ищеца, така и на самия ищец, последният не може да се легитимира като собственик на имота, тъй като вещта по силата на закона е изключена от гражданския оборот и е налице забрана тя да бъде обект на разпоредителни сделки, като никой не може да прехвърли повече права, от тези които притежава. Не е взето предвид, че трафопостът, съобразно заключението на СТЕ, е изграден и въведен в експлоатация през 1980г. по време на действието на Закона за електростопанството (действал от 1975г. до 1999г.), поради което на основание чл.2, ал.1 от същия закон е станал държавна собственост. По изключение посочената разпоредба допуска кооперациите и други обществени организации да придобият и притежават отделни енергийни обекти, но само с разрешение на Асоциация «Енергетика» за задоволяване на собствени нужди. Не е обсъдено и възражението за нарушение на пар.4, ал.1 ПЗР на Закона за енергетиката, която забранява включването на обекта в приватизационни сделки, тъй като е част от електроразпределителната мрежа на [населено място], поради което той е извън търговския оборот, както и доводът, че ищецът не притежава качеството на енергийно предприятие по ЗЕ, поради което не може да придобие въз основа на нотариалната сделка от 2006г. правото на собственост върху процесния трафопост. Касаторът се позовава на допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поддържа се наличие на противоречие между обжалваното въззивно решение и дадените разрешения в практиката на ВКС, обективирана в: решение № 27/02.02.2015г. по гр.д. № 4265/2014г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 92 по гр.д. № 980/2011г. на ІІ г.о. на ВКС, решение № 217 по гр.д. № 761/2010г. на ІV г.о на ВКС, решение № 235 по гр.д. № 513/2010г. на ІV г.о на ВКС и решение № 324 по гр.д. № 1413/2009 на ІV г.о. на ВКС. Жалбоподателят навежда и предпоставката по чл.280, ал.2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност.
Настоящият състав на ВКС намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по формулирания от касатора процесуално правен въпрос: „Следва ли при постановяване на решението съдът да обсъди направените от страните възражения във връзка с техните правни доводи и всички доказателства по делото, респ. липсата на такива, като ги съпостави едно с друго и изложи съображения относно кредитирането на определен факт?”, тъй като съдът в нарушение на цитираната практика на ВКС по чл.290 ГПК не е обсъдил направените от ответника по иска възражения в отговора на исковата молба, въведени като оплаквания във въззивната му жалба относно непридобиването на собствеността от ищеца върху трафопоста, поради наличие на очертаните по – горе законови забрани, както и СТЕ в частта относно момента на изграждането и въвеждането в експлоатация на обекта.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 633,80 лева.
Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2207/17.08.2018г. по в.т.д. № 1801/2018г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 7/15.01.2018г. по т.д.№ 127 /2016г. на Окръжен съд – Враца, с което е уважен предявения от Б. Х. Т. срещу „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ“ АД главен иск по чл.59, ал.1 ЗЗД в размер на сумата от 31 690,10 лева, представляваща дължимо обезщетение за ползване на енергийните му съоръжения за периода от 20.10.2011г. до 20.10.2016г., като „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ“ АД е осъдено да заплати и разноски по делото в размер на 3216,90 лева.
УКАЗВА на касатора „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ“ АД в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 633,80 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на II ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок - да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.