8 Р Е Ш Е Н И Е № 239 гр. София, 28 август 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети май през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЮРИЙ КРЪСТЕВ ЧЛЕНОВЕ: БИСЕР ТРОЯНОВ ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар ..……………. НАДЯ ЦЕКОВА …...……… и с участието на прокурор ………… МАДЛЕНА ВЕЛИНОВА ………… разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 563/2015 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 2 от НПК по жалба на подсъдимата П. П. П. чрез служебно назначения й защитник адв. Г. срещу въззивна присъда № 63 от 23.02.2015 г. на Софийския градски съд, НО, V въззивен състав, постановена по ВНОХД № 38/2015 г. по описа на същия съд. С касационната жалба на защитника към ВКС е отправено искане за отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимата П. по повдигнатото й обвинение. Изложени са твърдения за допуснато при постановяване на новата присъда нарушение на материалния закон, изразяващо се в неправилно тълкуване на събраните доказателства от страна на СГС, което е довело до неправилни правни изводи. Според касатора, СРС дал правилна оценка на разминаващите се показания на свидетелите, което говорело за неубедителност по отношение на момента на даването на съгласието. Подсъдимата била въвлечена в деянието чрез интимния й приятел св. Г. А., който подал обявата в интернет, организирал срещата с полицаите и водил преговорите с тях. Подсъдимата единствено кимнала с глава, когато й поставили въпрос за съгласието за продажбата на детето, след което започнала да плаче. Тя била в тежко емоционално състояние непосредствено след раждането, който период бил особено стресиращ за млада и неопитна майка. В съчетание с наркозависимостта й и финансовото й затруднение, можело да се направи обоснован извод за тежко състояние на духа и психиката й, в което е могло много лесно да й бъде въздействано да изрази съгласие за продажбата на детето й. В тази насока мотивите на първоинстанционния съд били достатъчно изчерпателни и представлявали последователен извод от събраните доказателства. В съдебно заседание на ВКС жалбоподателката П. П. не се явява. Защитникът й адв. Г. поддържа касационната жалба и моли да бъде уважена. Представителят на ВКП дава заключение, че касационната жалба е неоснователна, а атакуваната въззивна присъда следва да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С присъда от 24.09.2014 г., постановена по НОХД № 1087/2014 г., СРС, НО, 96 състав, е признал подсъдимата П. П. П. за невиновна в това, че на 14.08.2012 г., в [населено място], дала съгласие за продажба на детето си Й. П. П., род. на 07.08.2012 г., в Република България за сумата от 5 000 лева, поради което и на основание чл. 304 от НПК я е оправдал по повдигнатото й обвинение по чл. 182б, ал. 1 от НК. По протест на прокурор от СРП срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 38/2015 г. по описа на СГС, НО, V въззивен състав, като с атакуваната нова присъда № 63 от 23.02.2015 г. въззивният съд е отменил съдебния акт на СРС, осъдил е подсъдимата П. по предявеното й обвинение по чл. 182б, ал. 1 от НК, като при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК й е наложил наказание осем месеца лишаване от свобода, изтърпяването на което е отложил на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години, а на основание чл. 189, ал. 3 от НПК е възложил в тежест на подсъдимата направените по делото разноски. Присъдата на СГС е обявена на 23.02.2015 г., а касационната жалба на подсъдимата е подадена на 04.03.2015 г., поради което ВКС намира, че е допустима – подадена от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 1, вр. чл. 319, ал. 1 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 2 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба на подсъдимата П. П. П. е неоснователна. На първо място, касационната инстанция следва да посочи, че възведеното с жалбата конкретно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК поначало предполага съгласие на обжалващата страна с изведената в съдебния акт фактология на деянието и ограничава пределите на касационната проверка до съответствието на правните изводи с приетите от въззивния съд факти в оспорената част на въззивното решение. В случая обаче възражението за материална незаконосъобразност на постановената от СГС присъда не е аргументирано с правни доводи, а очевидно е обвързано от защитника на касатора П. с „неправилността” на оценката на гласните доказателствени източници, въз основа на които въззивният съдебен състав е изградил значимите за обективната и субективната съставомерност на поведението на подсъдимата фактически констатации. ВКС следва изрично да подчертае, че така формулирани, възраженията на касатора П. не могат да получат отговор в рамките на настоящото производство. При определянето на допустимите граници на произнасянето на касационната инстанция няма как да не се отчете, че оплакванията на жалбоподателката всъщност са насочени срещу обосноваността на фактическите констатации на СГС, въз основа на които са формирани осъдителните изводи на въззивната присъда, като се оспорва правилността на осъщественото от въззивния съдебен състав „тълкуване” на доказателствата. В същия смисъл в касационната жалба са маркирани твърдения за „разминаване” между свидетелските показания и тяхната неубедителност. По своето съдържание тези аргументи, както и отразения в касационната жалба собствен прочит на защитника на доказателствената съвкупност, недвусмислено обективират недоволство от осъждането на подсъдимата по възведеното й обвинение, несъгласие с дадената от въззивния съд оценка на събраните по делото доказателствени материали и, съответно, одобрение на осъществения от първоинстанционния съд доказателствен анализ. От ВКС на практика се очаква в резултат на собствена преценка на доказателствата да отхвърли приетите от СГС нови фактически положения и да признае обосноваността на установените от първоинстанционния съд факти, като отмени въззивната присъда и оправдае подсъдимата П., какъвто резултат изначално не може да бъде постигнат. Касационният контрол се разпростира само върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на предходните съдебни инстанции по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган. Фактическата необоснованост не е изведена като самостоятелно касационно основание за проверка на въззивния съдебен акт. ВКС е имал възможност многократно и последователно да изтъква в решенията си, че проверява единствено юридическата правилност на съответните контролирани съдебни актове с оглед на изложената в тях фактическа обстановка, без да пререшава въпроса за достоверността на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело. Вътрешното убеждение на инстанциите по фактите относно достоверността на доказателствените материали може да бъде оспорено и поставено под съмнение при касационния контрол, само когато са били нарушени наказателнопроцесуални норми, които регулират формирането му и гарантират неговата правилност. Ако такива не са допуснати, вътрешното убеждение на инстанциите по фактите е суверенно и неотменимо, като касационният съд не разполага с правомощие да контролира субективната му страна. В светлината на тези принципни положения настоящият състав на ВКС може единствено да проследи дали при разглеждането и решаването на делото не са допуснати нарушения на базисни процесуални права на подсъдимата, отстраняването на които оправдава служебната намеса на ВКС и без да е изрично сезиран от страните. В преобладаващата си част приетата от СРС фактическа обстановка и установената от състава на СГС фактология напълно кореспондират. Еднозначно са изведени фактите, че свидетелят Т. и подсъдимата П. били интимни приятели и живели заедно, като близките и на двамата не одобрявали връзката им. Подсъдимата забременяла и на 07.08.2012 г. родила момиченце в САГБАЛ [фирма]. На 10.08.2012 г. св. Т. публикувал обява във форума на сайта BG-M., в която огласил, че двамата станали родители преди три дни, но не можели да се грижат за детенцето, което било момиченце; съобщил, че искали да се откажат от детето, но не искали да попадне в „домове”; изразил предположение, че имало хора, които чакали „подобна възможност да станат родители”; посочил телефон за връзка и името на подсъдимата – „П.”. Администраторът на сайта изпратил сигнал до Интернет – платформата за подаване на сигнали към сектор „Компютърни престъпления” към ГДБОП-МВР. Било установено по IP-адреса, че съобщението било изпратено от адреса, обитаван от подсъдимата П. и св. Т.. На 13.08.2012 г. подсъдимата била изписана от болничното заведение, но детето останало за наблюдение поради преждевременното му раждане. На 14.08.2012 г. служител на ГДБОП се обадил на посочения за връзка в обявата телефонен номер и разговарял със св. Т., като си уговорили лична среща в [населено място],[жк]. Срещата се състояла на уговореното място между подсъдимата и св. Т., от една страна, а от друга – отишли служителите на МВР Д. и Т., които се представили за млада бездетна двойка, и св. К. – като техен приятел адвокат. В хода на разговора св. Т. споделил, че желаят да получат за детето сумата от 5 000 лева. Св. К. предупредил, че това е престъпление, но св. Т. казал, че знае, но нямало какво друго да направят. Различието между приетите от СРС и СГС фактически положения касае решаващото обстоятелство относно поведението на подсъдимата П. при разговора със свидетелите Д., Т. и К.. В тази насока СРС е счел, че тя била изцяло пасивна, не казала нищо и не реагирала по никакъв начин, когато св. Т. поискал сумата от 5 000 лева за детето. СГС пък, позовавайки се на дадените от свидетелите служители на ГДБОП показания пред съда, приел, че по време на срещата подсъдимата разговаряла с тях за състоянието на детето, съобщила, че отношенията й с родителите й били влошени, и след като св. Т. заявил, че желаят да получат за детето сумата от 5 000 лева, се обърнал към нея, а тя „кимнала утвърдително”. Относимите към повдигнатото срещу подсъдимата П. П. обвинение за престъпление по чл. 182б, ал. 1 от НК фактически положения са установени от въззивния съд процесуално изрядно, без да са допуснати нарушения при събирането, проверката и оценката на доказателствените материали. СГС е проконтролирал изцяло първоинстанционната присъда на СРС, като в рамките на правомощията си по чл. 316 от НПК мотивирано е извел новото съществено фактическо положение, дал му е съответната правна оценка, като законосъобразно е намерил основание за осъждане на подсъдимата. Неоснователно е оспорена надлежността на осъществения от СГС анализ на гласните доказателствени източници, като ВКС не намира причини да не се съгласи с оценката на въззивния съд. Показанията на полицейските служители свидетелите Л. Т., В. К. и В. Д., както и на св. Г. А. Т., приятеля на подсъдимата П., са обсъдени според действителното им съдържание, както и в контекста на останалите доказателствени материали – показанията на св. Н. Н., извадка от сайта BG-M. [електронна поща], акт за раждане на детето Й. П. П., документация от отдел „Закрила на детото” към дирекция „Социално подпомагане” – Л., медицинска документация от АГ болница „”. Не са останали извън вниманието на въззивния съд и констатациите на вещите лица по изслушаната комплексна съдебнопсихиатрична и психологична експертиза, които с основание са поставени в основата на изводите относно психическото положение на подсъдимата, нейното емоционално и интелектуално състояние, отражението на факта на скорошното раждане и наркозависимостта й върху инкриминираното й поведение във връзка с даденото съгласие за продажба на новороденото й дете Й.. С основание съставът на СГС не е споделил формалистичния подход на първата инстанция, която е отхвърлила показанията на св. Т. (че на въпроса на св. Т. „Пет хиляди ще ни стигнат, нали?”, подсъдимата кимнала с глава утвърдително), поради противоречие с показанията му от досъдебното производство, прочетени по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, в които свидетелят не споменал подобно обстоятелство. Непосредствено дадените пред съда свидетелски показания не могат да бъдат оспорени единствено на основание, че не кореспондират изцяло със заявеното от него пред органите на досъдебното производство. Именно за преодоляването на подобни ситуации са предвидени съответните процесуалните техники за приобщаване на показанията на свидетел, включително и дадените пред орган на досъдебното производство, които в конкретния случай законосъобразно са били използвани от първоинстанционния съд. Използването на това правомощие дава възможност да се разкрият причините за противоречията, да бъдат отстранени в максимална степен и след внимателен анализ да се установи кои са истинни – прочетените или непосредствено депозираните пред съда. След приобщаване на показанията на свидетеля Т. по реда на чл. 281 от НПК СРС законосъобразно в процесуален план е изяснил, че свидетелят си припомня случая и че поддържа дадените пред органа на досъдебното производство, като ги е допълнил с конкретни детайли от поведението на подсъдимата, които е нямало причина да не бъдат възприети. Съдържанието на приобщените показания на св. Т. от досъдебното производство (а и на останалите свидетели – служители на ГДБОП-МВР) недвусмислено сочи, че разпитът на свидетелите – очевидци на досъдебното производство е бил осъществен в нарушение на основните изисквания за всестранност, обективност и пълнота – бил е проведен формално и повърхностно, като водещият разследването орган не е счел за необходимо да изясни никакви детайли от възприятията на свидетелите за конкретното поведение на подсъдимата, което всъщност е решаващо за установяването на фактическата обстановка на деянието. Разпитът е процес на събиране, проучване, съпоставяне и обобщаване на сведения за престъплението. С оглед на това основната техника на провеждането му всякога следва да включва въпроси за допълване и уточняване на дадените сведения, преодоляване на противоречия, проверка на достоверността на резултатите от разпита или други данни по делото. В разглеждания случай при разпита на свидетелите водещият разследването орган не е събрал правилно и пълноценно интересуващата процеса информация, като се е задоволил информационното съдържание на гласните доказателствени средства, вкл. и на показанията на св. Т., да се изчерпи с обобщени изявления за съвместното поведение на подсъдимата П. и св. Т.. Процесуално незаконосъобразно е било допуснато техните конкретни действия да бъдат възпроизведени буквално като единно поведение – „…те казаха…”, „…съгласиха се…”, „…не се смутиха…”, „…заявиха…” и др., без да се отчете фактът, че за обективната и субективна съставомерност на деянието по чл. 182б, ал. 1 от НК е релевантно само точното поведение на „лицето от женски пол” – подсъдимата П.. За първи път поведението на двамата е било диференцирано едва при разпита на свидетелите в хода на първоинстанционното съдебно следствие, като съдът е концентрирал вниманието си и е поставил на свидетелите множество въпроси относно конкретните прояви и действия на подсъдимата. Това обстоятелство не е убягнало от вниманието на въззивния съд, който професионално компетентно е заключил, че на практика съществени противоречия между свидетелските показания липсват, като при проведеното съдебно следствие изявленията на свидетелите от досъдебната фаза са били детайлизирани и уточнени. В рамките на приетата фактическа обстановка ВКС не констатира наличието на претендираното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. СГС е приложил правилно и точно материалния закон, като законосъобразно е преценил, че извършеното от подсъдимата П. деяние от обективна и субективна страна се субсумира под състава на престъплението по чл. 182б, ал. 1 от НК, за което е осъдена. Изложените на стр. 7 – стр. 10 от мотивите на въззивната присъда правни съображения са верни и манифестират задълбоченост и правни умения при тълкуването на закона. Съгласието като обективен елемент от състава на инкриминираното престъпление е външно обективирано вътрешно психическо изживяване, външно изразен волеви акт от душевната сфера на човека, съставляващ проява на единодушие (единомислие, одобрение, съгласуване) относно конкретно определени последици. Независимо от признатата и от двете предходни съдебни инстанции активна роля на свидетеля Т. при уговорките за продажбата на детето Й., за съставомерността на деянието е меродавно волеизявлението на подсъдимата, насочено към пораждане на посоченото в него действие. Това волеизявление ясно определя желаното от нея действие на уговорката – отстъпване на детето срещу сумата от 5 000 лева. С него са обхванати основните последици – предоставяне на детето на представилите се за бездетна двойка свидетели Д. и Т., както и „цената”, която св. Т. и подсъдимата П. са възнамерявали да получат за детето. Обективното външно проявление на волята на субекта на престъплението, без съмнение, освен изрично, може да бъде осъществено и „мълчаливо”, чрез конклудентни действия, включително и с утвърдително кимане с глава, както се е случило в разглеждания казус. За начина на обективиране на съгласието е съществено да отразява безспорно и несъмнено реалната воля на дееца, като липсва изискване това да е съпътствано и от други активни действия на лицето от женски пол във връзка с реализацията на противозаконната „сделка” (продажба на детето й) – отправяне на оферта, намиране на „купувачи”, преговаряне с тях. В тази насока атакуваният въззивен съдебен акт правилно разкрива действителния разум и съдържание на нормата на чл. 182б, ал. 1 от НК – че за осъществяването на престъпния състав е необходимо и достатъчно майката само да е дала съгласие за продажбата на детето, макар инициативата да е поета и параметрите на „сделката” да са уговорени от друго лице. С оглед на това законосъобразно разбиране, мнозинството от състава на СГС правилно е концентрирало вниманието си върху въпроса дали в случая подсъдимата П. е проявила валидна воля за продажбата на новороденото й дете Й.. Положителният отговор на този въпрос убедително е аргументиран със съображения за цялостното държание на подсъдимата в контекста на повода на срещата, темата на разговора, предшестващото й поведение, както и това на св. Т.. И според настоящия състав на ВКС извършеното от нея действие – утвърдителното кимане с глава – не може да бъде разглеждано самостойно и изолирано от останалите установени по делото факти – че е водила разговори с приятеля си св. Т. във връзка с предоставянето на детето на други лица като реален изход от затрудненото им материално състояние, че по делото не са установени каквито и да е данни да е била противозаконно принудена от св. Т. да предприеме подобно разрешение, че се е съгласила в публикуваната от св. Т. обява да бъдат посочени името и телефонният й номер, че се е явила лично на срещата с потенциалните „купувачи” свидетелите Д. и Т., че им е предоставила информация за местонахождението на детето и състоянието му, както и за влошените си отношения с близките си, че в хода на разговора със свидетелите по никакъв начин не е демонстрирала несъгласие или неразбиране относно причината за срещата и темата на разговора, че от заключението на комплексната съдебнопсихиатрична и психологична експертиза е изяснено, че е разбирала свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си. Неразривната логическа взаимообусловеност на всички тези факти пределно ясно разкрива, че утвърдителното кимане на подсъдимата е обективен израз на съгласието й за продажба на детето й, проява на предварително оформено вътрешно решение, обсъждано и съгласувано с мнението на св. Т., елемент от цялостното й поведение, насочено към реализиране на намерението й да изтъргува детето си, извличайки материална облага от отстъпването му на други лица. По отношение на наложеното на подсъдимата П. наказание в касационната жалба не са наведени конкретни доводи, които ВКС да обсъди. С оглед факта обаче, че жалбоподателката оспорва изцяло ангажирането на наказателната й отговорност, касационната инстанция провери атакувания съдебен акт и в тази му част, като се солидаризира със становището на СГС и по отношение на въпроса за наказанието, което подсъдимата следва да понесе за извършеното от нея престъпление. Въззивният съд е направил пълен преглед на отегчаващите и смекчаващите обстоятелства и при съпоставянето им правилно е приел изключителен превес на втората група, обуславящ приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. Наказанието лишаване от свобода е отмерено в размер, значително под предвидения в санкционната част на наказателната материалноправна норма специален минимум, индивидуализирано е на осем месеца лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за минимален изпитателен срок. Така определено по вид, размер и начин на изтърпяване, наказанието на подсъдимата изпълнява целите по чл. 36 от НК и е справедливо съгласно критериите на чл. 348, ал. 5 от НПК. Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 63 от 23.02.2015 г., постановена по ВНОХД № 38/2015 г. по описа на Софийския градски съд, НО, V въззивен състав. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.