Р Е Ш Е Н И Е
№ 115
Гр.София, 17.05.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на единадесети май, 2016 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
БИСЕР ТРОЯНОВ
При участието на секретаря Рангелова
В присъствието на прокурора Генчев
Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 414/16 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда, постановена от РС-София /СРС/, НО, 6 състав по Н.О.ХД.12525/ 13 г., подсъдимите П. К. Д. и Г. К. Б. са признати за виновни и осъдени за извършено от тях престъпление по чл.129, ал.2, алт.2 вр.ал.1 вр.чл.20, ал.2 вр.ал.1 НК и вр.чл.55,ал.1,т.2,б.Б НК им е наложено наказание пробация, изразяваща се в задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от шест месеца два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от шест месеца и за двамата дейци. Те са осъдени да заплатят на конституирания граждански ищец К. Ц. К. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3 000 лв., считано от 01.01.13 г., до окончателното изплащане на сумата, като искът е отхвърлен в останалата част до пълния претендиран размер от 9 201,30 лв.
С присъда № 44/15.02.16 г., постановена от ГС-София /СГС/, НО, 4 въззивен състав по В.Н.О.Х.Д.5014/15 г., съдебният акт на СРС е отменен и подсъдимите са оправдани да са извършили вмененото им с обвинителния инструмент деяние. Потвърден е в частта по уважения граждански иск.
Срещу тази присъда е постъпил протест от представител на СГП, в който са релевирани и развити оплаквания по касационните основания по чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК. Иска се отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за отстраняване на допуснатото нарушение и за правилно приложение на материалния закон.
Постъпила е касационна жалба и от конституирания частен обвинител и граждански ищец К. К., ведно с допълнение. В нея са развити съображения, които биха могли да бъдат субсумирани под оплаквания по касационните основания по чл.348,ал.1,т.1-3 НПК. Освен че се иска назначаване на нова съдебно-медицинска експертиза, се претендира осъждане на дейците директно от ВКС, налагане на високи наказания лишаване от свобода и уважаване на граждански иск за претърпени вреди и пропуснати ползи в размер на 18 400 лв.
Постъпила е жалба от подсъдимия Д. чрез неговия защитник, в която се твърди, че решението относно гражданската част е незаконосъобразно и постановено при съществено нарушение на процесуалните правила. Иска се изменение на същото, като бъде отхвърлен гражданският иск или намалено присъденото обезщетение.
Постъпила е жалба от подсъдимия Б. чрез неговия защитник, в която се набляга на незаконосъобразност на атакувания съдебен акт с уважаване на граждански иск срещу този деец и на постановяването на присъдата при допускане на съществени процесуални нарушения. Моли се решението да бъде изменено и гражданският иск срещу Б. да бъде отхвърлен изцяло.
В съдебно заседание пред ВКС представителят на прокуратурата поддържа протеста, като настоява жалбите на подсъдимите да бъдат оставени без уважение.
Частният обвинител и граждански ищец поддържа жалбата си и допълнението към нея с отразените в тях доводи.
Подсъдимите лично и чрез своите защитници настояват жалбите им да бъдат уважени, а протестът на държавното и жалбата на частното обвинение- да бъдат отхвърлени.
Конкретно по отношение на жалбата на частния обвинител освен това защитникът на подсъдимия Д. заявява, че тя не отговаря на предпоставките на чл.351,ал.1 НПК. А след като е приета несъставомерност на вмененото обвинение за извършено престъпление по чл.129 НК, е законосъобразно да се възприеме и липса на деликт, което пък води до неправилност на уважения граждански иск. Друго би било, ако въззивната инстанция бе приела консумиране на състава на престъпление по чл.130 НК и бе освободила дееца от наказателна отговорност на основание чл.78 А НК с налагане на наказание глоба.
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид протеста и жалбите /ведно с допълнение/ и изразените в тях доводи, като прецени становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното:
ПО КАСАЦИОННИЯ ПРОТЕСТ:
В същия са визирани и развити касационните основания по чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК. Видно от съдържанието му обаче, се наблюдава объркване между доказването на тезата по двете основания, наред с други противоречия и неверни от теоретична гледна точка твърдения. На първо място е говорено за нарушение на материалния закон, в рамките на която позиция е разяснявано несъгласието на представителя на държавното обвинение с доказателствената преценка на решаващата втора инстанция. Като оставим настрана доколко изложените аргументи по това оплакване могат да бъдат субусмирани не под такова за необоснованост, която не е касационно основание, доколкото касае не съд по правото, какъвто е ВКС, а съдилищата по фактите, а под оплакване за нарушение по чл.348,ал.1,т.2 НПК, по-нататък по нарочен начин е изведено отделно възражение по соченото основание. Твърди се,че са нарушени законовите изисквания относно оценката на доказателствата и правилата за формиране на вътрешното убеждение, формирано при нарушение правилата на чл.14 и чл.107,ал.3 и 5 НПК, тъй като не били подложени на съпоставка и анализ всички събрани по делото доказателства, което от своя страна е неизпълнение от страна на СГС на задължението му по чл.339, ал.2 НПК.
На второ място, в началото на протеста представителят на СГП изрично е посочил,че е „нарушен материалният закон, тъй като при правилно установена фактическа обстановка, въззивният съд е приложил неправилно тълкуване на съответния нормативен тест.” По-нататък обаче се набляга на обстоятелството,че „при превратно тълкуване на доказателствата, анализирани от СРС при очертаване на установената фактическа обстановка, СГС е достигнал до неправилен извод за поведението на подсъдимата” /явно е налице техническа грешка, тъй като няма подсъдимо лице от женски пол/ и „с така постановената присъда са били приети фактически положения, които са в противоречие със събраните по делото доказателства и това е довело до неправилно приложение на материалния закон.” Т.е., тезата вече е претърпяла развитие и все в частта по коментираните доводи за нарушение на материалния закон, се заявява наличие на неправилно установена фактология по престъпната деятелност.
На трето място, при отстояване на своята позиция след личен анализ на доказателствения материал, държавният обвинител заявява,че „от субективна страна деянието е извършено при единствено възможната за този вид престъпление форма на вина-пряк умисъл...” Този съд няма да се занимава с теоретична разработка на въпроса за видовете на умишлена вина при престъплението по чл.129 НК, а само ще отбележи, че основните състави на убийството и причиняване на телесна повреда при умишлена форма на вината, както са очертани в раздел І и ІІ от глава Втора на особената част на НК, предвиждат и осъществяване на престъплението при евентуален умисъл.
Погледнат по същество, касационният протест е неоснователен.
В решението на СГС са изложени пространни аргументи по развитието на случката, по време на която пострадалият е получил вмененото на подсъдимите средно телесно увреждане-счупване на пета предкитова кост, довела до трайно затруднение движението на горен десен крайник за период, по-дълъг от 30 дни. Обсъдени са показанията на разпитаните по делото свидетели, обясненията на дейците и депозираните разяснения на вещото лице-медицински експерт, преразпитано пред въззивната инстанция по отношение на възможните механизми за причиняване на споменатото увреждане и най-вероятния механизъм за получаването му. Изложени са съображения защо се кредитират определени източници на доказателства и в коя част. Липсват каквито и да са процесуални или логически грешки при събиране,проверка и разбор на доказателствената съвкупност, които да водят до извод за неясно, непълно или изопачено нейно разглеждане.
Всъщност, основният доказателствен проблем, третиран различно от съда от една страна и прокурора и частното обвинение от друга, е свързан с обстоятелството по какъв начин потърпевшият е получил процесната средна телесна повреда. С безспорен юридически усет и с внимателно съпоставяне на информацията, изведена от гласните доказателствени средства и изводите, направени по експертен път, е преценено, че единствено възможният вариант за причиняване на увреждането на К., е когато той самият е нанесъл удар в областта на лицето около окото на подсъдимия Д. при първоначалното стълкновение между двамата. Този удар се явява установен не само от обясненията на Д. и показанията на други свидетели /без пострадалия и приятелката му/, от дошлите след случката полицаи, които са видели, че този деец е насинен, но и от изясняването на въпроса от вещото лице-медицински експерт.
Т.нар.”боксьорска фрактура”, резултат от удар със свита в юмрук ръка, попаднал върху твърд,тъп предмет, е приета за установена, след като решаващата втора инстанция е обсъдила и останалите от медицинска гледна точка възможности за получаване на телесната повреда. Липсват доказателства пострадалият по време на борбата да е паднал върху терена и да е получил счупването при свита в юмрук ръка. Освен че това е малко вероятно, защото при падане опората се осъществява преимуществено с отворена длан и счупването се локализира в дисталната /долната/ част на лъчевата кост в областта на гривнената става, никой от присъстващите на станалото, включително и самият К., не говорят за подобно протичане на инцидента.
А що се касае до основното твърдение на частния обвинител, прието и от представителя на държавното обвинение, за причиняване на средната телесна повреда при защитно поведение, при което е нанесен удар от Д., докато К. е защитавал агресията върху приятелката му, прегръщайки я с изпъната ръка през тялото, то тогава травмиращата сила би била по дължина на костта, а при удар странично върху дланта или тялото на костта, счупването би имало друга характеристика. Освен това пострадалият се е освидетелствал незабавно, а в медицинската документация липсват данни за мекотъканнни увреждания в травмираната област. Такива несъмнено биха били налице при механизъм на увреждане като описания от частния обвинител.
Ето защо законосъобразно СГС е извел липса на доказателствени предпоставки да се приеме,че причинената на пострадалия средна телесна повреда е нанесена от подсъдимия Д., поради което той и подсъдимият Б. са оправдани в съучастие да са извършили престъпление по чл.129 НК. Неприемливо е изложеното възражение в протеста,че съдебният акт не отговаря на правилата,заложени в чл.339,ал.2 НПК.
ПО КАСАЦИОННАТА ЖАЛБА НА ЧАСТНИЯ ОБВНИТЕЛ И ГРАЖДАНСКИ ИЩЕЦ:
Преди да вземе отношение по съществото на същата, е необходимо ВКС да даде пояснения за качеството на тази жалба,ведно с допълнението към нея, доколкото се възразява от страна на защитата на подсъдимия Д., че тя не отговаря на правилата за изготвяне на касационна жаба, залегнали в разпоредбата на чл.351,ал.1 НПК от една страна, ерго, следва да бъде оставена без разглеждане. От друга- в съответствие с изложените в самата нея възражения и искания, трябва да се отразят пределите на проверка и правомощията на върховната съдебна инстанция по наказателни дела.
Съгласно разпоредбата на чл.347,ал.1 НПК ВКС се произнася в рамките на обжалваната част и по отношение на обжалвалите лица. Нормата на чл.351,ал.1 НПК поставя определени изисквания за изготвяне на касационни протест и/или жалба, които са свързани с основанията, прогласени в текста на чл.348,ал.1 НПК. Иначе казано,тъй като става дума за атакуване на съдебен акт, за който се твърди, че противоречи на материалното и процесуалното право и/или наложеното по него наказание е явно несправедливо, това трябва да бъде подчинено на процесуалните изисквания, заложени в НПК и предвидени за съда по правото, какъвто е ВКС. Изтъкнатото означава, че на изложение в сезиращите настоящата инстанция документи, което не се схожда с постулатите, залегнали в процесуалния закон, върховната съдебна инстанция не дължи никакъв отговор, каквито и претенции в тази връзка да се отправят от иницииращите производството страни.
В коментиранияа контекст е нужно да се отбележи следното: частният обвинител иска не само подсъдимите да бъдат осъдени директно от касационната инстанция,но при това и по невъзведено им с обвинителния акт обвинение по чл.131,ал.1,т.4, пр.2,т.5,т.9,пр.2 и т.12,алт.1 НК; иска осъждане на дейците на наказание лишаване от свобода, което да бъде максимално високо, като обосновава заниженост на определеното от първата инстанция такова, въпреки постановената от СГС оправдателна присъда, предмет на разглеждане от ВКС; прави преценка кои фактори, възприети от СГС, следва да се отчитат като утежняващи отговорността обстоятелства; държи на допускане на нови доказателства чрез назначаване на вещ медицински експерт, който да даде единствено възможния според К. отговор за причиняване на неговото увреждане /като при излагането на тези аргументи жалбоподателят сам встъпва в ролята на експерт/; прави собствен анализ на събраните доказателства, отличаващ се по същество с даване на показания и с извънпроцесуални намеци за липса на обективност при постановяване на съдебния акт поради вероятно създаване на коруптивна среда, както и с отправяне на религиозно-морални тежки укори към участващите в събитията; цитира съдебни изявления, които не се съзират в мотивите на атакуваната присъда на СГС; на последно място желае уважаване на граждански иск далеч над първоначално претендирания от него в размер на 9 201,30 лв.- 18 400 лв. /с включване на пропуснати ползи/. Предвид казаното и предвид конкретно изложени съображения в защита на претенциите, които са неотносими към съд по правото като ВКС, има известен резон в отправеното от защитника на подсъдимия Д. възражение, че касационната жалба на К. не отговаря на правилата на чл.351,ал.1 НПК и не се дължи произнасяне по нея.
Всъщност, тази инстанция не може да постанови осъждане въобще, още по-малко по нововъзведени от частния обвинител обвинения,различни от залегналите в обвинителния акт, предвид липсата на правомощия за това /при явно неприсъстваие на предпоставките на чл.354,ал.5,изр.2 НПК, тъй като настоящото разглеждане пред върховната съдебна инстанция по наказателни дела е първо поред/- чл.354,ал.3,т.3 вр.ал.1,т.4 НПК. Все поради това не е легитимирана въобще да наложи наказание, както и сама да увеличи наложено такова, по което се изразява недоволство-чл.354,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.4 НПК, нито пък да дава отговор по претендирани утежняващи обстоятелства при постановена оправдателна присъда, с оглед явна несправедливост на наложеното наказание от първия съд. Отново предвид казаното ВКС не следва да се произнесе по увеличаване на гражданския иск до размер, два пъти по-висок от първоначално претендирания такъв, без в хода на производството да е налице предявено по съответния ред и допуснато увеличение на иска.
Останалите съображения могат да бъдат обобщени като оплаквания за непълнота на доказателствата и необоснованост на атакувания съдебен акт. Внимателният прочит по аргументацията на същите обаче дава възможност за подвеждането й под касационното основание по чл.348,ал.1,т.2 вр.ал.3,т.1 НПК-съществено нарушение на процедурните правила,довело до ограничаване на процесуалните права на тази страна в процеса. Просто казано, при прилагане на минимален стандарт към изготвената касационна жалба и допълнението към нея, би могло да се изведе,че частният обвинител и граждански ищец се оплаква от превратен доказателствен анализ, основан на грешно приети гласни доказателствени източници и некомпетентно изготвено съдебно-медицинско заключение. А предвид това, е допуснато нарушение на материалния закон с оправдаване на дейците-касационно основание по чл.348,ал.1,т.1 НПК.
Погледната от този ъгъл и само с оглед възведени доводи в този аспект, върховната съдебна инстанция по наказателни дела намира,че е допустимо да се произнесе по жалбата на К., въпреки възражението на защитата на подсъдимия Д.. Въззивният съд е изложил подробни съображения, както бе споменато по-горе при преценката на основанията по касационния протест, по отношение на кредитирането на гласните доказателствени източници и възприемането на изводите на вещото лице-медицински експерт. Процедурно правилно и логически издържано е защитил своята позиция. Казаното се отнася и до видимо за свидетелите причинено увреждане на подсъдимия Д., за което той не се е освидетелствал по-късно, но пък е било прието в съответствие със законосъобразно обсъдените свидетелски показания и причиненото на потърпевшия увреждане. Затова ВКС няма да повтаря становището си, изразено по съществото на настоящата процедура по повод протеста на СГП.
Частният обвинител е присъствал на разпита на вещото лице пред СГС в съдебно заседание на 15.02.16 г., не е направил доказателствено искане по силата на чл.153 НПК-за назначаване на допълнителна или повторна експертиза поради непълнота,неяснота, необоснованост и/или съмнителност на експертните изводи и е заявил, че няма да сочи други доказателства. Искането за назначаване на нова експертиза, дори и да се счете, че е отправено като претенция за пред долустоящ съд след отмяна на решението на СГС и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав, не трябва да е самоцелно или обосновано просто като претенция на искащата страна, а ясно защитимо в процесуален план с оглед предмета на доказване, както е очертан в разпоредбата на чл.102 НПК. Експертизата като способ за доказване в наказателния процес се възлага на лица-специалисти /чл.147 НПК/ по предвиден в НПК ред. Обстоятелството, че в кориците на делото има приложено съдебномедицинско удостоверение за първоначалното освидетелстване на пострадалия, изготвено от лекар, не прави същия вещо лице, назначено по съответния процесуален ред и не предполага, както желае в жалбата си К., неговото допускане до разпит в това качество. Обстоятелствата по удостоверението обаче са ползвани при изготвяне на назначените медицински експертизи. Това, че заключението на вещото лице, разпитано пред въззивната инстанция, се струва едностранчиво на жалбоподателя, е негова лична преценка, неподплатена с процесуални аргументи за основателността й. ПО ЖАЛБИТЕ НА ПОДСЪДИМИТЕ Д. и Б.:
Касационните жалби и на двамата дейци касаят присъдата на СГС в гражданско-осъдителната й част, като се твърди, че по отношение на нея решаващият съд е нарушил процесуалните правила и материалния закон. И това е така, защото след като по отношение на Д. е приета несъставомерност на вмененото престъпно деяние, той не може да бъде осъден за осъществен деликт по силата на чл.45 ЗЗД. Що се касае до Б. пък, се атакува като незаконосъобразна доказателствената преценка за участието му в причиняване на уврежданията на частния обвинител, но и присъствието на негово виновно и в причинна връзка с настъпилия противоправен резултат поведение.
Произнасянето на СГС в гражданско-осъдителната част е поначало законосъобразно, доколкото касае деликтната отговорност на дейците с оглед причиняване на увреждания на пострадалия-леки телесни такива, стоящи извън прякото квалифициране на деянието с оглед най-тежкото вменено увреждане. Същите фигурират не само в обстоятелствената част на обвинителния акт, но и в неговия диспозитив, така че правото на защита на подсъдимите касателно тях е осъществено напълно. Решаващият съд по принцип дължи произнасяне по отношение на това доколко изведените фактически обстоятелства представляват основа за деликтна отговорност и произнасяне по нея, независимо дали конкретното вменено престъпно поведение е намерено за престъпно или не. В този смисъл е основателно възражението на защитниците на подсъдимия, че ТРОСНК 1/04.02.13 г.на ВКС на РБ не е пряко относимо към процесния казус, въпреки че се касае за постановяване на оправдателен съдебен акт. Все с оглед горните разсъждения не е състоятелен доводът на защитника на подсъдимия Д., че произнасяне по гражданския иск би се дължало единствено, ако съдът би преквалифицирал инкриминираното престъпно деяние в такова по чл.130 НК с дължимо приложение на чл.78 А НК.
Последното казано предизвиква ВКС към разсъждения по отношение на това дали решаващата втора инстанция не е допуснала нарушение на процесуалния с липса на размишления за осъждане на подсъдимите при ясно отграничена тяхна отговорност за извършено престъпление по чл.130 НК. Основания за такова обсъждане се съзират в протеста на прокурора от СГП и жалбата на частния обвинител, които се борят за постигане на най-тежкия възможен за Д. и Б. резултат- осъждането им по вмененото обвинение по чл.129 НК.
При установено авторство на нанесена лека телесна повреда спрямо пострадалия, на основание чл.161,ал.1 НК производството се трансформира от общ характер в такова от частен. Но тъй като въззивната инстанция за първи път е приела липса на причиняване на по-тежката вменена телесна повреда, не е било допустимо приложение на разпоредбата на чл.287,ал.5 НПК. Дали поради това или поради възприета невъзможност да има произнасяне за извършено престъпление по чл.130 НК, предвид вмененото престъпно деяние въобще, СГС не е коментирал извършено ли престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия.
Но ВКС е задължен да вземе отношение по правилността или не на действията на второстепенния съд по третирания проблем. За да се постигне законосъобразен и справедлив финал по отношение на прокуратурата и пострадалия, е нужно да се проследи развитието на процесното производство. Още с внасяне на обвинителния инструмент в СРС, и държавното, и частното обвинение, и подсъдимите са били наясно с медицинската същност на изброените причинени увреждания на потърпевшия- леки телесни повреди и една средна, обуславяща ангажиране на отговорност по чл.129 НК. Пред първостепенния съд е поддържана инкриминираната с обвинителния акт квалификация, приета от СРС.
Същата е била поставена на разглеждане и пред СГС. Последният от своя страна е намерил липса на престъпно поведение на дейците по отношение на причинената на К. средна телесна повреда. Очевидно обаче и с оглед обсъжданията по гражданския иск се е счело, че са причинени няколко отделни леки телесни повреди. Което, ако се има предвид умишлената форма на вината, е престъпление, водещо до преминаване на производството от общ в частен характер.
По-нататък, пред ВКС държавният и частният обвинител настояват за необходимост от приложение на материалноправната норма на чл.129 НК. Следователно тезите им, обмислени в тяхната същина, демонстрират желание за осъждане на Д. и Б. за установеното според тях поведение спрямо К., изразяващо се в средна телесна повреда. Предвид изначалната квалификация на деянието и нейното неотклонно поддържане, за тези страни не са били налице предпоставките на процедурата по чл.287,ал.5 НПК пред първата инстанция. Макар и СГС като съд по фактите и правото да е прав относно непричиняване на средна телесна повреда на К., претенциите на държавното и частното обвинение е било редно да бъдат счетени за сигнал да бъдат осъдени подсъдимите за извършеното спрямо този частен обвинител, без значение дали то се преследва по общ, публично-частен или частен ред. Затова е било необходимо второинстанционният съд да се произнесе със съответна присъда по наказателноправната същност по осъщественото спрямо частния обвинител, освен ако от мотивите не е видно,че причиняването на леките телесни повреди от страна на дейците не се приема за престъпление на някакво друго основание.
Подход като предприетия от СГС лишава прокурора и частния обвинител от правото да защитят интересите си по опредметеното престъпно поведение. К. не следва да търпи неблагоприятни последици, тъй като държавата в лицето на прокуратурата е защитавала интересите му, приемайки, че стореното спрямо него се преследва по общ ред и продължава да настоява за обосноваваща този ред квалификация. Деянието е извършено на 01.01.13 г. и още тогава е било сигнализирано и е започнало досъдебното производство. То е образувано преди изтичане на предвидения в чл.81,ал.3 НПК шестмесечен срок от деня, когато е узнато за извършване на престъплението, който в процесния казус съвпада с деня на неговото извършване.
Като не е следвал предписаното процесуално поведение, въззивният съд е допуснал нарушение на нормата на чл.348,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК, ограничавайки съществено правото на участие на държавното и частно обвинение като страни в процеса. Ето защо присъдата на СГС следва да бъде отменена /частично нейно оставяне в сила е невъзможно поради обсъжданата по-горе част по правото/ и делото- върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
С оглед приетото, ВКС не намира за нужно да прави по-нататъшен преглед на жалбите на подсъдимите по претенциите им в гражданско-осъдителната част. Всъщност, при новото разглеждане на делото трябва ясно да бъдат изследвани действията на подсъдимите и да се изясни конкретният принос на всеки при причиняване на отделните телесни увреждания на потърпевшия. Няма пречка, разбира се, правната квалификация да търпи развитие и предвид предхождащото престъпния инцидент поведение на пострадалия и неговата приятелка. За това обаче е необходим прецизен доказателствен разбор, който е недопустимо да бъде указван от този съд.
Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.3,т.2 вр.ал.1,т.4 вр.чл.348,ал.1,т.2 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА присъда № 44/15.02.16 г.,постановена от ГС-София, НО, 4 въззивен състав по В.Н.О.Х.Д.5014/15 г.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/
|