Р Е Ш Е Н И Е № 55 Гр.София, 11.04.2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи март, 2022 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ:ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ПЕТЯ КОЛЕВА При участието на секретаря ИВАНОВА В присъствието на прокурора БЛИЗНАКОВА Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.148/22 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 7/03.06.21 г., постановена от ОС-Сливен /СлОС/ по Н.Д.565/20 г., подсъдимият Ц. Л. Ш. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.123,ал.3,пр.2 вр.ал.2 вр.ал.1 НК и вр.чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години, търпимо при първоначален общ режим. Цитираната присъда е потвърдена с решение № 3/06.01.22 г., постановено от АС-Бургас /БАС/, НО, по В.Н.Д.178/21 г. Срещу посочения съдебен акт е постъпила касационна жалба от подсъдимия, в която са развити всички основания по чл.348,ал.1 НПК. Иска се отмяна на решението и оправдаване на дееца; или отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с оглед отстраняване на съществени процесуални нарушения; или изменение на съдебния акт с прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление-такова по чл.123,ал.4 НК; съответно намаляване на наложеното наказание и прилагане на разпоредбата на чл.66 НК. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият, редовно призован, не се явява. Неговият защитник поддържа жалбата с отразените в нея доводи и искания. Представителят на ВКП намира, че решението следва да бъде оставено в сила. Същото е изискването на повереника на частните обвинители П., И. и К. К. /неявяващи се пред ВКС, редовно призовани/, който освен това настоява и за присъждане на направените пред тази инстанция разноски за адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид депозираната жалба и изразените в нея съображения и искания, като прецени становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с всички материали по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: ПО ОПЛАКВАНИЯТА ЗА ДОПУСНАТИ ПРОЦЕСУАЛНИ НАРУШЕНИЯ: Претенциите в тази връзка са свързани с личен прочит на жалбоподателя на събраните в хода на производството доказателства, и в частност на свидетелските показания, относими към поведението му. Прегледът на този прочит охарактеризира последователни оплаквания по необоснованост, която не е касационно основание и не следва да бъде обсъждана при първо редовно разглеждане на делото пред ВКС, каквото е настоящото такова /липсват предпоставките на чл.354,ал.5,изр.2 НПК/. В жалбата са изложени доводи, от които ясно личи, че макар и да се възвеждат нарушения на правилата, залегнали в чл.13 и чл.14 НПК от страна на решаващата втора инстанция, по същество се констатира несъгласие не с годността на обсъжданите доказателствени материали /което следва да се релевира пред тази инстанция/, а с оценката на същите по правдоподобност. ВКС не може да се съгласи, че БАС не е подложил на задълбочен анализ доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност. Напротив, той го е направил, като нито е игнорирал, нито е омаловажил относимите за преценка доказателствени материали, нито пък ги е преценил не по съдържанието, заложено в тях. Затова не отговаря на процесуалната действителност отразеното оплакване относно сериозни разминавания в показания на свидетели по определени съставомерни факти, от чието обсъждане не ставало ясно защо контролираният съд приема едни изявления за достоверни, а други-не. Показанията на свидетелите са отнесени както към обясненията на подсъдимия със съответен техен разбор, така и към останалия събран по делото материал, в частност направените в хода на производството експертни изводи относно техническите параметри на дължимото поведение. Именно последното казано стои в основата на състоятелната претенция на защитата относно това, че съдът е бил задължен да констатира неспазени задължения от страна на трети лица, които те е следвало да изпълнят, и които са в причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат. Действително, изрични съдебни изявления в такава насока липсват в проверявания съдебен акт. Но същевременно повече от ясно както по фактите, така и по доказателствата, БАС залага съпричинителско поведение от други лица, свързани с процесния обект, реалните действия по който са представлявали строеж от пета категория. Това е поне свидетелят Кремов, който е трябвало като собственик стабилно да се увери доколко е било необходимо предприемане на съответни стъпки по ЗУТ и Наредба №4 от 21.05.01 г. за обхвата и съдържанието на инвестиционните проекти, подлежащи на съгласувателен режим с Националния институт за недвижимо културно наследство, тъй като имотът му е в [населено място], [община], обявено за архитектурен резерват с решение №151/07.07.64 г. на Държавния комитет по строителство и архитектура. Неслучайно впрочем, пренебрегвайки задълженията си, но указвайки на касатора и неговите подчинени своите архитектурни изисквания и следейки извършващия се строеж, Кремов постигнал устна договорка за строителни дейности с подсъдимия, без да сключва договор. Съгласно нея деецът и бригадата му трябвало да извършат ремонт на процесната къща за определена сума, в която били включени възнагражденията на работниците за труд и строителните материали. Приетата теза, макар и при липса на експлицитно съобщаване от страна на БАС, в крайна сметка установява за този съд обстоятелството, че с оглед казаното поведението на Ш. е достатъчно да бъде обмислено при индивидуализиране на дължимото наказание и респективно, по отношение на начина на изтърпяването му, без да се налага отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. За това ще се говори по-надолу в настоящото изложение. ПО ОПЛАКВАНИЯТА ЗА ДОПУСНАТИ НАРУШЕНИЯ НА МАТЕРИАЛНОТО ПРАВО: 1/ Най-общо казано, оплакванията за нарушение на материалния закон, що се касае до основната правна квалификация, се отнасят до неправилното според касатора охарактеризиране от страна на въззивния съд на неговото поведение като такова на „строител“ и „бригадир“ по силата на ЗУТ, а оттам- и към вменените му още с обвинителния инструмент нарушения на Наредба №2/22.03.04 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строително-монтажни работи, от една страна. От друга-според Ш. незаконосъобразно е прието от съдилищата, че могат да бъдат съвместявани едновременно две качества- на строител и бригадир. Няма съмнение, че подсъдимият не е регистриран в Камарата на строителите, както той сам признава. С оглед доказателствата по делото, няма съмнение, че никога формално не е бил назначаван като строител или бригадир. Именно поради липсата на такива предпоставки впрочем основното обвинение спрямо Ш. е по ал.2,пр.2 на чл.123 НК- за причиняване на смърт по непредпазливост чрез действия, които спадат към дейност по ал.1 на посочения законов текст, която той НЯМА ПРАВО ДА УПРАЖНЯВА! Всичките отразени доводи в касационната жалба по коментирания въпрос би имало смисъл да се обсъждат при положение, че деецът притежаваше съответна правоспособност към момента на извършване на деянието. А той никога не е притежавал, поради което впрочем и не се е наложило съдилищата да разсъждават съществено по прилагане или не на наказанието лишаване от право. В атакуваното решение безпределно ясно е изведена фактическата роля на касатора, очертаваща неговото поведение като такова и на строител, и на бригадир по смисъла на специалното законодателство. Дали е възможно съвместяване на двете функции отново следва да се каже, че би било предмет на обсъждане в случай, че действията, извършени от дееца бяха осъществени в рамките на съответна правоспособност за упражняване на определена дейност. В конкретния казус не е така и законосъобразно, с посочване и на богата съдебна практика по въпроса, въззивната инстанция е стигнала до извода, че без да има нужната квалификация, деецът фактически се е нагърбил да реализира правата и задълженията на строител и бригадир, каквито биха били нужни при процесния строеж пета категория. В тази насока са изложени пространни мотиви в контролирания съдебен акт, с които ВКС се съгласява. Ето защо и в рамките на приетата фактология по престъпната деятелност на касатора не може да бъдат експлоатирани правомощията по чл.354,ал.1, т.2,пр. посл.вр.чл.24,ал.1,т.1 НПК и той да бъде оправдан, каквато претенция се отправя пред този съд. Отделен е въпросът, че прочитът на касационната жалба, обмислен комплексно по отношение на процесуалноправните и материалноправните изисквания, насочва по-скоро на лансирано искане за оправдаване след лично за ВКС преразглеждане на събраната по делото доказателствена съвкупност. Това от съд по правото, какъвто е настоящият такъв, не може да бъде осъществено при първо редовно разглеждане на делото по касационен ред, защото установява оплакване за необоснованост. 2/ Вторият довод, поставен на плоскостта на развито нарушение на материалното право от страна на БАС, при отхвърляне на гореказаното, касае непреквалифициране на процесното деяние по чл.123,ал.4 НК. Според дееца са налице доказателства, че той е направил всичко, зависещо от него, за оказване помощ на пострадалите, поради което неправилно не е приложен посоченият привилегирован престъпен състав. Като оставим настрана, че отчасти коментираният довод е отнесен към необходимостта за определяне на наказанието в тази връзка и прилагане на института на условното осъждане, трябва да се отбележи, че въззивната инстанция е изложила съображения за неналичие на предпоставки за реализиране на наказателната отговорност на Ш. по чл.123,ал.4 НК. Наистина, самият подсъдим също е бил леко затрупан под срутилата се стена и има доказателства, че се е опитал да откопава двамата пострадали. Единият обаче е бил починал, а другият- издъхнал при самото му разкриване от подсъдимия и свидетеля Б.. В такъв смисъл БАС е приел, че оказаната помощ от подсъдимия не е била необходима, тъй като двамата пострадали са починали непосредствено след затрупването им. А, както е известно, за да бъде необходима помощта, тя трябва да се окаже на жив човек, независимо от характера и степента на нараняването му. Ето защо не може да бъде уважено и следващото отправено в касационната жалба искане за обсъжданото преквалифициране на процесното деяние. 3/ На последно място, законосъобразно по принцип в частта по оплакванията за нарушено материално право, е отправено възражение за неприлагане на нормата на чл.55 НК при индивидуализиране на наказанието. БАС е изразил съображения в тази насока, с които ВКС се солидаризира и не намира за нужно да ги повтаря. Затова и сам не пристъпва към разсъждения по такъв въпрос. А що се касае до двойното отчитане на обстоятелството, че е настъпила смърт на повече от едно лице-веднъж при квалификацията и веднъж като отегчаващо обстоятелство; както и относно незачитане в пълна степен на факта, че подсъдимият е направил всичко, зависещо от него, за оказване на помощ на пострадалите-както при квалифицирането /който довод бе отхвърлен като неприемлив/, така и при определяне на наказанието, тези фактори са очертани като нарушения, оформящи касационното основание по чл.348,ал.1,т.1 НПК в жалбата в частта по обсъждане на нормата на чл.55 НК, но без сериозна обосновка. Поради това ВКС ще заяви, че не намира повод да ги обмисля на плоскостта на посочения текст, но няма пречка да го стори при преценка на аргументацията по касационното основание по чл.348,ал.1,т.3 НПК. ПО ОПЛАКВАНИЯТА ЗА ЯВНА НЕСПРАВЕДЛИВОСТ НА НАЛОЖЕНОТО НАКАЗАНИЕ: 1/ Видно от атакуваното решение, БАС е приел позицията на първата инстанция по налагане на подсъдимия на наказание при условията на чл.54 НК. Веднага трябва да се заяви, че е определеното лишаване от свобода е за срок от три години. Това е абсолютният минимум, визиран в санкционната част на наказателната матариалноправна норма на чл.123,ал.3,пр.2 НК, под която е субсумирано поведението на Ш.. Ерго, би следвало съдът да е оразмерил дължимото наказание единствено при наличие на смекчаващи обстоятелства или поне на сериозна доминантност на облекчаващите фактори спрямо отегчаващите такива. Същевременно и двете инстанции не са конструирали размишленията си по този начин, а рутинно са излагали съображения по съотносимост на утежняващи и смекчаващи обстоятелства. Това се отнася и за БАС, но спецификата за този съд е, че пред него не е имало сезиращ го документ, позволяващ му да разсъждава по увеличаване на наложеното наказание. Последното изложено се отнася и за ВКС. Ето защо понастоящем няма да се разсъждава по обстоятелството дали е налице принципно нарушение на правилото, заложено в нормата на чл.54,ал.2 НК, нито пък доколко е явно несправедливо наложеното наказание в посока на негова завишеност /по отношение на липсата на предпоставките на чл.55 НК вече бе взето отношение/. Този съдебен състав ще изложи своите размисли на фона на реализираните пред него доводи за окачествяване на отегчаващи и смекчаващи обстоятелства единствено с оглед принципен подход, който трябва да бъде съблюдаван от съдилищата. Няма условия за удовлетворяване на претенцията за намаляване на наказанието. Първият аргумент по касационната жалба е свързан с помощта, която е оказал подсъдимият на пострадалите, но отново е поставена на основата на искането за преквалификация на деянието по чл.123,ал.4 НК. Както вече бе казано, то е неоснователно. А що се касае до очертаване на коментираната помощ като смекчаващо обстоятелство, може да се твърди, че е направен неуспешен опит да се помогне на потърпевшите, който не е в състояние рефлектира върху размера на наложеното наказание. По отношение на продължителността на процеса, този фактор е обсъден в атакуваното решение, макар и предвид отказа да се отчете като изключително смекчаващо обстоятелство с оглед прилагане разпоредбата на чл.55 НК. ВКС се съгласява с изложеното и не счита за нужно да го повтаря. Независимо че в частта от жалбата, изразяваща недоволство по конкретно индивидуализираното наказание, не е отразено възражение относно незаконосъобразност на съдебната теза по дублиращо отчитане на обстоятелството, че пострадалите са две лица, все пак този въпрос е повдигнат, както вече бе заявено. Затова ВКС намира повод за отговор по него в настоящата част на изложението си. От една страна в обжалваното решение е изписано вярното обстоятелство, че третираното обстоятелство определя правната квалификация по чл.123,ал.3,пр.2 НК- причинена смърт на повече от едно лице. От друга, този фактор е приет като отегчаващ на плоскостта на висока степен на обществена опасност на деянието с оглед настъпил тежък вредоносен резултат-смърт на две лица /л.57 гръб и 58 лице, както и л.59 лице от въззивното дело/. Поне по описания начин се възприема изложената от решаващата втора инстанция позиция. Логиката на обмисляне на материалноправната квалификация по чл.123, ал.3,пр.2 НК установява, че за да е налице същата, трябва да е причинена смърт минимум на две лица. Ако не бе така, то не би бил приложим и квалифицираният състав на престъплението по чл.123 НК. Възприемайки казаното, БАС е следвало да съобрази нормата на чл.56 НК, съгласно която не са смекчаващи и отегчаващи обстоятелства тези, които са взети предвид от закона при определяне на съответното престъпление. Той не го е сторил, но дори и да отпадне обсъжданото обстоятелство като отегчаващо такова, няма повлияване върху размера на наложеното наказание лишаване от свобода. ВКС не може да не добави като допълнителен смекчаващ отговорността фактор /макар и да липсва конкретно оплакване в частта от жалбата, посветена на явна несправедливост на наложеното наказание/, приетото по-горе по друг повод установено в хода на производството съпричинителство в престъпния резултат от страна на собственика на имота, в който са се извършвали строителни дейности. По този въпрос бе взето отношение в частта по преценка на основателност на оплакванията по касационното основание по чл.348,ал.1,т.2 НПК. 2/Казаното дотук в достатъчна степен реферира към основния проблем, който остава за разрешаване, очертан от оплакването по чл.348,ал.5,т.2,пр.2 вр. ал.1,т.3 НПК- доколко правилно или не решаващата втора инстанция не е приложила института на условното осъждане. За това са изтъкнати сериозни аргументи, заслужаващи да им бъде обърнато внимание. В мотивите и на първостепенната присъда, и на второстепенния съдебен акт е отразена тезата на решаващите съдилища, че в конкретния случай трябва да бъде отдадено първенстващо място на генералната превенция, залегнала в разпоредбата на чл.36 НК, поради което и не следва да бъде прилаган институтът на условното осъждане. В касационната жалба се спори именно с тази позиция. ВКС се съгласява с изразеното в последната недоволство. Видно от разпоредбата на чл.36,ал.1 НК, наказанието се налага, за да се поправи и превъзпита осъденият към спазване на законите и добрите нрави, както и да се въздейства предупредително върху него и да му се отнеме възможността да върши други престъпления- т.е., преди всичко е поставена специалната превенция. Едва на трето място се формулира като цел възпитателното и предупредително въздействие върху другите членове на обществото. Несъмнено генералната превенция трябва да бъде съобразявана, но едва след внимателна преценка на индивидуалната такава, и респективно те прецизно да бъдат съотнесени. Към подобен извод насочва и разпоредбата на чл.66,ал.1 НК. Според същата, наред с изискването за присъствие на ясните законови предпоставки- наложеното наказание лишаване от свобода да е до три години и лицето да не е осъждано на лишаване от свобода за престъпление от общ характер, налични за процесния подсъдим- стои и изискването съдът да намери, че за постигане целите на наказанието и ПРЕДИ ВСИЧКО ЗА ПОПРАВЯНЕТО му не е наложително той да изтърпи ефективно отмереното наказание. Както е известно, и наказателноправната теория, и съдебната практика са предписали постановката, от която се ръководят решаващите органи в такива случаи- преценката за личността на дееца. Същата трябва да е винаги конкретна, с оглед информацията от съответните доказателствени източници. Затова и се изразява съгласие от страна на ВКС по отразеното в касационната жалба за семейното положение на подсъдимия, трудовата му ангажираност, добрите му характеристични данни, в какъвто аспект и БАС е приел, че се ползва с добро име и изключителна известност сред местната общественост. Общо казано, тази инстанция споделя всички аргументи в положителна насока, изведени за Ш. от решаващия въззивен съд, които стоят в основата на обмислянето на ефикасното реализиране на личната превенция. Що се касае до генералната такава, възпитателното и предупредително въздействие върху другите членове на обществото ще бъдат изпълнени чрез наложеното на подсъдимия наказание и начина на неговото изтърпяване, най-малко като те самите бъдат мотивирани да спазват строго всички правила, изисквани при опериране с правнорегламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, и необходимостта от ангажиране на лица с относима трудова квалификация при изпълнение на съответни подобни дейности. Предвид изложеното, този съд намира, че решението на БАС следва да бъде изменено в частта по потвърждаване на първоинстанционната присъда относно начина на изтърпяване на наложеното на касатора наказание лишаване от свобода за срок от три години, като на основание чл.66,ал.1 НК отлага изтърпяването му за срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила. Не е необходимо касаторът да бъде изолиран от обитаваната от него среда, за да бъдат ефикасно изпълнени заложените в чл.36 НК цели. Налице е изискването на чл.348,ал.5,т.2, пр.2 вр.ал.1,т.3 НПК. В съответствие с приетото, подсъдимият следва да бъде осъден да заплати на частните обвинители направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция в размер на по петстотин лв.за всеки от тях, в каквато връзка са представени три броя договори за правна защита и съдействие. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.2,т.3,пр.2 вр.ал.1,т.4 вр.чл.348,ал.5,т.2,пр.2 вр.ал.1,т.3 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА решение № 3/06.01.22 г., постановено от АС-Бургас, НО, по В.Н.Д.178/21 г.в частта, с която е потвърдена присъда №7/03.06.21 г., постановена от ОС-Сливен по Н.Д.565/20 г., относно начина на изтърпяване на наложеното на подсъдимия Ц. Л. Ш. наказание лишаване от свобода за срок от три години, като: На основание чл.66,ал.1 НК ОТЛАГА изтърпяването на така наложеното наказание за срок от ПЕТ ГОДИНИ, считано от влизане на присъдата в сила. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част. ОСЪЖА Ц. Л. Ш. да заплати на П. К. К., И. Д. К. и К. Д. К. направените пред ВКС разноски за адвокатско възнаграждение в размер на по ПЕТСТОТИН лв. за всеки от тях. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/