2решение по гр.д.№ 4177 от 2017 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
Р Е Ш Е Н И Е
№ 165
София, 22.01. 2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в открито съдебно заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
При участието на секретаря Анета Иванова, след като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 4177 по описа за 2017 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Й. Х., Г. Д. Х., К. Й. Х. /починал в хода на касационното производство/, С. К. Х. и Л. К. Х. срещу решение № 1289 от 26.07.2017 г. по в.гр.д.№ 2284 от 2016 г. на Варненския окръжен съд, гражданско отделение, първи състав, с което е потвърдено решение № 3265 от 21.07.2015 г. по гр.д.№ 16126 от 2014 г. на Варненския районен съд, 39 състав за отхвърляне на предявения от С. Й. Х., Г. Д. Х., К. Й. Х., С. К. Х. и Л. К. Х. срещу Г. К. Н. и Г. К. Н. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване правото на собственост на ищците върху следния недвижим имот: вилно място с площ от 877 кв.м., находящо се във вилната зона на [населено място], обл.В., представляващо парцел V в кв.14 по плана на вилната зона при съседи на имота: парцел IV, парцел VI и път, на основание договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № ..... от 1970 г. и в условията на евентуалност- на основание придобивна давност в периода от 1970 г. до настоящия момент.
Касаторите С. Й. Х., Г. Д. Х., С. К. Х. и Л. К. Х. поддържат касационната жалба. Молят решението на Варненския окръжен съд да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго решение за уважаване на предявения иск.
В писмени отговори от 09.10.2017 г. и от 13.10.2017 г. и в писмена защита от 19.11.2018 г. ответниците по жалбата Г. К. Н. и Г. К. Н. оспорват касационната жалба. Молят обжалваното решение да бъде оставено в сила, както и да им се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.
С определение № 335 от 22.06.2018 г. настоящият състав на ВКС е допуснал касационно обжалване на решението на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК /редакция преди изм. на ГПК с ДВ бр.86 от 2017 г./- поради противоречието му със задължителна практика на ВКС по въпроса: Задължителни ли са указанията на ВКС в отменителното му решение за въззивния съд, на който делото е върнато за ново разглеждане ? Въпросът е свързан с тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл.294, ал.1, изр.последно ГПК и по него има константна и непротиворечива практика на ВКС /например решение № 128 от 29.04.2011 г. по гр.д.№ 1356 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о./. Обжалваното решение противоречи на тази практика на ВКС, тъй като при постановяването му въззивният съд не се е съобразил с указанията по прилагането и тълкуването на закона, дадени в отменителното решение на ВКС- решение № 149 от 24.11.2016 г. по гр.д.№ 1281 от 2016 г. на ВКС, ГК, II г.о.
Поради това обжалваното решение следва да бъде отменено, а на основание чл.295 ГПК настоящият състав на ВКС /който се явява втора касационна инстанция по делото/ следва да постанови решение по съществото на спора.
ПО СЪЩЕСТВОТО НА СПОРА: Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване правото на собственост на ищците върху следния недвижим имот: вилно място с площ от 877 кв.м., находящо се във вилната зона на [населено място], обл.В., представляващо парцел V в кв.14 по плана на вилната зона при съседи на имота: парцел IV, парцел VI и път, на основание договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № ..... от 1970 г. и в условията на евентуалност- на основание придобивна давност в периода от 1970 г. до настоящия момент.
Ответниците Г. К. Н. и Г. К. Н. са оспорили иска, като са твърдяли, че са придобили спорния имот по давностно владение, осъществявано през периода от 1992 г. до завеждане на делото през 2014 г.
От удостоверение за наследници № ...../..... от 26.03.1997 г., издадено от СО- район Лозенец се установява, че ищците по делото К. Й. Х., С. К. Х. и Л. К. Х. са наследници на С. С. П., починала на 22.02.1998 г. Видно от препис извлечение от акт за смърт и удостоверение за наследници № 2573 от 10.05.2018 г. в хода на делото е починал и ищецът К. Й. Х. като е оставил за свои наследници двете си дъщери и ищци по делото Л. К. Х. и С. К. Х..
Видно от представените по делото договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № ..... , том ..... по нот.д.№ ..... от 14.03.1970 г., скици № 100 от 10.02.1993 г., № 200 от 23.06.2009 г. и № 262 от 18.07.2014 г., копие от разписни листи към плана, удостоверение за брак № 352, издадено на 16.04.1967 г. и удостоверение за наследници № ...../..... от 26.03.1997 г., издадено от СО- район Лозенец, С. Й. Х. и К. Й. Х. заедно със съпругите си Г. Д. Г. и С. С. П. са придобили при условията на СИО процесния имот: вилно място с площ от 877 кв.м., находящо се във вилната зона на [населено място], обл.В., представляващо парцел V в кв.14 по регулационния план на вилната зона, одобрен със заповед № 3554 от 1968 г.
Неоснователно и недоказано е възражението на ответниците Г. Н. и Г. Н., че договорът за покупко-продажба от 14.03.1970 г. е нищожен на основание чл.10, ал.4 от Примерния устав на ТКЗС, обн.в ДВ бр.83 от 25.10.1968 г. /съответно и на чл.26 от ЗС /отм./, тъй като е бил сключен от продавача ТКЗС „Отряд В. Л.“- [населено място], В., без преди това да е било взето надлежно решение на Общото събрание на това ТКЗС за продажбата на имота. Действително, по делото не е представено решение на ОС на ТКЗС „Отряд В. Л.“- [населено място], В. за продажбата на процесния имот от ТКЗС на С. Х. и К. Х.. От удостоверение изх.№ 1100-49 от 06.02.2017 г. от Община Долни Чифлик, обаче се установява, че това решение е загубено не по вина на ищците /че по преписката за продажба на имоти на ТКЗС във вилната зона на [населено място] са запазени и се съхраняват само молбата на С. Х. и К. Х. за закупуване на имота, списък на лицата, закупили парцели във вилната зона на [населено място] от ТКЗС, в който С. Х. и К. Х. фигурират като купувачи на процесния парцел и разписен лист към плана, в който С. и К. Х. са записани като собственици на този парцел/. Предвид на това и на основание чл.165, ал.1 ГПК за доказване на това обстоятелство /взето решение на ОС на ТКЗС за продажбата на процесния имот/ са допустими всякакви доказателства, включително и гласни. По делото са представени други писмени доказателства, от които безспорно се установява, че ОС на ТКЗС „Отряд В. Л.“ е взело решение за продажба на вилните места във вилна зона на [населено място]: нотариалния акт за продажба № ..... от 14.03.1970 г., в който сред представените пред нотариуса документи при изповядване на сделката е записано решение по протокол № 4 от 1970 г. на ОС на стопанството; протокол № 3 от 03.04.1968 г. на УС на ТКЗС „Отряд В. Л.“, в т.4 разни, подточка 7 от който е коментирано решението за продажба на имоти на ТКЗС във вилната зона на [населено място]; списък с имената на лицата, които закупуват от ТКЗС „Отряд В. Л.“ имоти във вилната зона на [населено място] и др.
Неоснователно е и възражението на ответниците, че договорът от 14.03.1970 г. за продажба на имота от ТКЗС на ищците е нищожен, тъй като нямало взето решение на ОНС за продажбата. По закон не съществува изискване за вземане на такова решение от ОНС за продажба на имоти на ТКЗС, а и не се установява с решение на ОС или на УС на ТКЗС “Отряд В. Л.“ да е било въведено такова изискване за валидността на конкретната продажба. В решението от 03.04.1968 г. на УС на ТКЗС е предвидено, че големината на имотите във вилната зона на [населено място], които ТКЗС ще продаде, ще зависи от определената с решение на ОНС цена на 1 кв.м /1 лв. на кв.м. или 0,50 лв. на кв.м./, но не е въведено изискване ОНС да вземе решение за продажбата на тези имоти.
Действително, през периода от 1973 г. до 1991 г. ищците не са били собственици на процесния имот, тъй като същият е бил отчужден за държавни нужди: С разпореждане № 93 от 10.05.1973 г. на Бюрото на МС за отреждане на терени за нуждите на обществения отдих и туризъм в Т., Варненски и Бургаски окръг имотът е бил отчужден- т.1 от разпореждането. С решение, обективирано в протокол № 136 от 29.08.1973 г. на комисията по пар.13 от ПОИДОН, е определено обезщетението, което държавата следва да заплати на ищците за отчуждения им имот- 877 лв. По делото е представена разписка, че това решение е било получено от ищеца С. Й. Х. на 03.04.1974 г. От приетата по делото съдебно-графологическа експертиза обаче се установява, че положеният подпис за С. Х. на разписката от 03.04.1974 г. не е негов. Поради това съдът приема, че по делото не е доказано ищците да са били уведомени за определеното от комисията по пар.13 ПОИДОН обезщетение за имота им. Няма и доказателства за реално плащане на това обезщетение на ищците. Горното обаче е без значение за настъпване на отчуждителното действие на разпореждане № 93 от 10.05.1973 г. на Бюрото на МС по отношение на имота на ищците поради следното: Видно от т.3 от разпореждането, то е издадено на основание чл.101 от Закона за собствеността, който в редакцията си към 10.05.1973 г. е предвиждал, че за особено важни случай на държавата могат да се отчуждават имоти, принадлежащи на частни лица, кооперации и други обществени организации, както и на основание пар.6, ал.2 от ПЗР на Закона за собствеността на гражданите /отм.с ДВ бр.21 от 1990 г./, който е предвиждал че по реда на ЗС могат да бъдат отчуждавани вилни имоти, които са необходими за нуждите на стопанския туризъм или за организиране на почивното и културно дело. Съгласно чл.101, ал.3 ЗС /редакция, действаща към 10.05.1973 г./ отчуждаването по този ред се извършва с разрешение на Министерския съвет и собствеността се придобива от датата на решението. Следователно с тази изрична норма на закона е предвидено, че за настъпването на отчуждителния ефект на това отчуждаване е без значение дали определеното парично обезщетение е изплатено или не на бившите собственици.
След 1991 г. обаче ищците са си възстановили правото на собственост върху процесния имот. С разпореждане № 15 от 24.07.1991 г. на МС е било отменено извършеното с разпореждане № 93 от 1973 г. отчуждаване на имоти на територията на в.з.“Ш.“, с изключение на следните имотни: имоти, които към 1991 г. са застроени по установения ред с масивни сгради или други обекти; имоти, чийто собственици са били обезщетени с друг недвижим имот и имоти, които са били отредени по застроителния или регулационния план за специални обекти за нуждите на отбраната на страната /т.2 от разпореждането/. Съгласно т.1, т.4 и т.5 от разпореждането, отчуждаването се отменя при условие, че бившите собствениците върнат полученото обезщетение и заплатят направените в имота им подобрения и насаждения в 6-месечен срок от влизане в сила на заповедта по чл.4 /заповед на Председателя на ИК на ОНС за определяне на размера на обезщетенията, които собствениците на отчуждения имот трябва да върнат и цената, която трябва да заплатят за подобренията и насажденията в имота/.
По отношение на имота на ищците се установява, че са били налице посочените в разпореждане № 15 от 24.07.1991 г. условия за отмяна на отчуждаването: Имотът не е бил застроен към 1991 г. /нещо повече- не е застроен и към настоящия момент/, за него ищците не са получили обезщетение друг недвижим имот /видно от протокол № 136 от 29.08.1973 г., за имота е било определено не имотно, а парично обезщетение в размер на 877 лв./ и няма доказателства, а и не се твърди от никоя от страните по делото, имотът да е отреден по застроителния или регулационния план за специални обекти за нуждите на отбраната на страната. Освен това, тъй като по делото няма доказателства ищците да са получили парично обезщетение за имота при отчуждаването му пред 1973 г. /такова е било определено с решението, обективирано в протокол № 136 от 29.08.1973 г. в размер на 877 лв., но няма доказателства да е реално заплатено на С. Х. и К. Х./, то ищците не са имали задължение да връщат на държавата такава сума. Няма и доказателства в имота да са направени подобрения и насаждения през периода 1973 г.-1991 г., поради което и сума за подобрения и насаждения не се дължи: видно от заповед № 61 от 17.02.1992 г. на Кмета на Община гр. Долни Чифлик и решението, обективирано в протокол № 36 от 12.03.1992 г., процесният имот е бил оценен на 877 лв. /колкото е било определеното при отчуждаването през 1973 г. с решението по протокол № 136 от 29.08.1973 г. парично обезщетение/, а подобрения и насаждения не са оценявани, поради липсата на такива. Тоест, ищците не са дължали връщане на никакви суми на държавата, поради което отмяната на отчуждаването на имота им е настъпило от датата на издаване на разпореждане № 15 от 24.07.1991 г. на МС и от този момент ищците са си възстановили собствеността.
Неправилно е приетото от въззивният съд, че извършеното отчуждаване на имота по реда на чл.101 ЗС попадало в приложното поле на чл.3, ал.1 от Закона за възстановяване на собствеността върху някои отчуждени имоти по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, поради което неговата отмяна е можела да бъде постигната само чрез предявяване на искане пред административния съд по реда на този закон и в предвидените в него срокове. Действително, през 1973 г. имотът е бил отчужден на основание чл.101 ЗС, но това отчуждаване е отменено с нарочен акт на МС още преди приемането на Закона за възстановяване на собствеността върху някои отчуждени имоти по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС: Законът е публикуван в ДВ бр.15 от 21.02.1992 г., а разпореждането на МС за отмяна на отчуждаването на процесния имот е от 24.07.1991 г. и това разпореждане не предвижда провеждането на специална административна процедура за настъпване на реституционния ефект на отмяната на отчуждаването, каквато административна процедура предвижда Законът за възстановяване на собствеността върху някои отчуждени имоти по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС.
Обстоятелството, че след 1991 г. имотът вече не е държавна собственост се установява и от представеното по делото удостоверение № ДИ-73 от 15.02.1993 г. на Служба „Държавни имоти“ при община, Долни Чифлик, Варненско.
Неправилно е приетото от въззивния съд в обжалваното решение, че ищците не са собственици на процесния имот, предвид разпоредбата на чл.10, ал.13 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи /ЗСПЗЗ/ и т.2 от Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. по тълк.д.№ 6 от 2005 г. на ОСГК на ВКС. Действително, поради това, че процесният имот е бил собственост на член- кооператор на ТКЗС /видно от нотариалния акт № ..... от 14.03.1970 г., ищците са закупили имота от ТКЗС/ и не е застроен, правото на собственост върху него е подлежало на възстановяване на бившите собственици по административния ред на ЗСПЗЗ, макар към датата на продажбата имотът да се е намирал и понастоящем да се намира в урбанизирана територия /в територия, урегулирана с дворищно-регулационен план/. По делото обаче не са представени доказателства /нещо повече- не се и твърдяло от ответниците/ наследниците на бившия собственик на този имот да са подали заявление за възстановяване на собствеността им в предвидения в чл.11, ал.1 ЗСПЗЗ преклузивен срок и в полза на същите да е бил издаден административен акт за възстановяване на собствеността им. След влизане в сила на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи /ЗСПЗЗ/ правото на собственост на ищците върху имота не се е погасило по силата на закона. Разпоредбата на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ урежда само конкуренцията между правата на лицата, закупили или придобили по друг ред имоти от ТКЗС и правата на бившите /преди образуване на ТКЗС/ собственици на тези имоти, като отдава предпочитание на бившите собственици, когато същите са си възстановили правото на собственост върху имота по предвидения в ЗСПЗЗ административен ред /с решение на общинската служба „Земеделие“ или на поземлената комисия/ и то само ако върху имота не е извършено строителство при спазване на всички нормативни изисквания или не е отстъпено право на строеж и законно разрешеният строеж не е започнал към 01.03.1991 г. /чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ/. Само в този случай и само по отношение на бившите собственици на земеделската земя може да се приеме, че лицата, закупили имот от ТКЗС, вече не са негови собственици. В случай, като настоящия, при който няма спор, а и няма доказателства правото на собственост върху процесния имот да е било възстановено на бившите собственици, следва да се приеме, че и към настоящия момент ищците са собственици на този имот. Още повече, че спорът по делото е за собственост с лица, които не твърдят да са бивши собственици на имота от преди включването му в ТКЗС.
С оглед на всичко гореизложеното настоящият състав на ВКС, ГК счита, че ищците С. Й. Х., Г. Д. Х. и наследниците на починалия в хода на делото ищец К. Й. Х. /ищците Л. К. Х. и С. К. Х./ са собственици на процесния имот на посоченото от тях главно основание- по силата на договора за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № ..... от 14.03.1970 г. Поради това съдът не следва да се произнася по посоченото от тях евентуално основание за придобиване на собствеността- придобивна давност поради осъществявано явно и непрекъснато давностно владение за периода от 1970 г. до настоящия момент.
Неоснователно е възражението на ответниците, че те са придобили имота по давност поради осъществявано от тях непрекъснато владение за повече от 10 години, считано от 1992 г.: Действително за претендирания от ответниците период /след 1992 г. до 2014 г./ не е имало пречки имотът да бъде придобит по давност, тъй като след разпореждането на МС № 15 от 24.07.1991 г. имотът вече не е бил държавна собственост, а частна собственост на ищците по делото. За този период обаче ответниците не са доказали да са осъществявали трайно и непрекъснато владение върху имота: От показанията на свидетелите Д. Г. Ж. и Х. К. Б. се установява, че ответниците не са владяли имота на ищците. От 1970 г. имотът не се е обработвал от никого, не е бил ограден и се е намирал в границите на местност от около 17-18 дка, която представлявала трайно зачимена поляна със саморасли храсти и дървета.
Показанията на свидетелите И. С. И. и Д. Д. П. не доказват установяване на трайна фактическа власт върху имота от страна на ответниците. Съдът намира за недостоверни показанията на тези свидетели, че още от 1992-1993 г. ответниците използвали имота за добив на селскостопанска продукция, тъй като тези показания противоречат на останалите събрани по делото свидетелски показания и на писмените доказателства /скици и експертизи на в.л инж.Ш. Х., арх.Ц. Ц., инж.Р. П., Е. Б. и инж.Й. А./, според които по видими белези цялата местност, в която се намира процесния имот, не е обработвана през последните 15 години, тъй като представлявала самозалесила се рехава широколистна гора /дървета габър, цер, благун, дъб, клен/, храсти от капини и шипка и трайно зачимена поляна; не е подходяща за земеделско производство, тъй като се намира в усойно място /от три страни граничи с гори/, в зона, която не е определена за земеделско ползване, а за вилен отдих и достъпът до която е много затруднен /само с джип или с трактор/ и то само през определени периоди от време /когато времето не е дъждовно и придошлата река не е съборила мостчето над дерето и самото дере е сухо, за да може да се премине през него с тежки автомобили/. Обстоятелството, че към датата, на която вещите лица по последната назначена по делото експертиза са извършили оглед на имота /през 2017 г./, свободната от дървета част от процесния имот е била изорана, доказва единствено, че към този момент най-вероятно ответниците са изорали част от имота, но не и че са упражнявали непрекъсната фактическа власт върху него през периода от 1992 г. до 2014 г.
Показанията на свидетеля Д. Д. П., че в имота имало сливови и ябълкови дървета и че в него ответниците имали барачка за инструменти, са явно недостоверни, предвид установеното по делото от заключението на комплексната съдебно-техническа експертиза, че в имота няма постройки и има само две дървета: 4-годишна слива /която очевидно през периода 1992-1997 г. не е била все още засадена/ и изрязана 30-годишна круша в северната част на имота от към дерето. А ако е имало други дървета в имота преди 10-20 години, на място щеше да се виждат други дънери, а такива нямало /освен дънера на крушата/.
Дори и да се приемат за достоверни, показанията на тези двама свидетели не установяват ответниците да са установили трайна и явна фактическа власт в имота на ищците. Свидетелите И. и П. свидетелстват за периодични посещения на ответника Г. Н. на местността, в която се намира процесния имот и за разораването й през определени години, но не и за установяване на владение върху конкретния имот и то с явни и несъмнени действия /например чрез заграждане на имота/. Не установяват и действията на ответниците да са продължили повече от 10 години, какъвто е изискуемият съгласно чл.79, ал.1 ЗС срок за придобиване на имот по давност при недобросъвестно владение: свидетелят И. И. свидетелства, че ответникът Г. Н. ползвал имота още от 1992-1993 г., но не свидетелства докога е продължило това ползване, а свидетелят Д. П. е свидетелствал за разораване на имота в период от 7 години /от 1990 г. до 1997 г./.
Предвид всичко гореизложено предявеният от ищците установителен иск за собственост е основателен и следва да се уважи.
С оглед уважаването на иска и на основание чл.537, ал.2 ГПК следва да бъде отменен издадения в полза на ответниците констативен нотариален акт /за собственост на основание давностно владение/ № ...., том ....., рег.№ ..... по нот.д.№ ..... от ..... г., в частта му, касаеща спорни имот.
Предвид изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК ответниците дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ищците направените от тях разноски по делото за трите съдебни инстанции в размер на 4 628 лв. съгласно представените списъци за разноски /50 лв. държавна такса за завеждане на делото, 26 лв. държавна такса за вписване на исковата молба, 15 лв. държавни такси за издаване на съдебни удостоверения, 200 лв. възнаграждение за единична съдебно-техническа експертиза, 500 лв. за възнаграждение на вещите лица по комплексната техническа експертиза, 200 лв. за възнаграждение на вещото лице по съдебно-графологическа експертиза, 1000 лв. адвокатско възнаграждение за първата съдебна инстанция, 25 лв. държавна такса за въззивно обжалване, 200 лв. адвокатско възнаграждение за представителство при първото въззивно разглеждане на делото, 597 лв. адвокатско възнаграждение за представителство при второто въззивно разглеждане на делото, 145 лв. държавни такси при първото касационно обжалване, 170 лв. държавни такси при второто касационно обжалване и 1500 лв. адвокатско възнаграждение за представителство при второто касационно разглеждане на делото.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 1289 от 26.07.2017 г. по в.гр.д.№ 2284 от 2016 г. на Варненския окръжен съд, гражданско отделение, първи състав И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от С. Й. Х., Г. Д. Х. и двамата от [населено място], м-ст „Т.“ [улица], С. К. Х. и Л. К. Х. и двете с адрес: [населено място], [улица] срещу Г. К. Н. и Г. К. Н. и двамата от [населено място],[жк], [жилищен адрес] иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, че С. Й. Х., Г. Д. Х., С. К. Х. и Л. К. Х. са собственици на следния недвижим имот: вилно място с площ от 877 кв.м., находящо се във вилната зона на [населено място], обл.В., представляващо парцел V в кв.14 по регулационния план на вилната зона, одобрен със заповед № 3554 от 1968 г., при съседи: парцел IV, парцел VI и път, а съгласно кадастралната карта на [населено място], Бяла, одобрена със заповед № РД-18-1 от 25.01.2016 г. на ИД на АГКК представлява ПИ с идентификатор ..... , с площ от 879 кв.м., в урбанизирана територия и с начин на трайно ползване- ниско застрояване до 10 м.
ОТМЕНЯ на основание чл.537, ал.2 ГПК нотариален акт № ....., том ....., рег.№ ..... по нот.д.№ ..... от 08.07.2013 г. В ЧАСТТА МУ, касаеща спорния парцел V в кв.14 по регулационния план на вилната зона на [населено място], обл.В., одобрен със заповед № 3554 от 1968 г.
ОСЪЖДА Г. К. Н. и Г. К. Н. с горепосочения адрес да заплатят на С. Й. Х., Г. Д. Х., С. К. Х. и Л. К. Х. на основание чл.78 ГПК сумата 4 628 лв. /четири хиляди шестстотин двадесет и осем лева/, представляваща разноски по делото за трите съдебни инстанции.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. |