6 РЕШЕНИЕ № 178 София, 17.12.2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на първи октомври две хиляди и петнадесета година в състав: Председател:Добрила Василева Членове:Маргарита Соколова Гълъбина Генчева При секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1770/2015 г., и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл. 295 ГПК. С определение № 434/09.07.2015 г., постановено по касационна жалба на [фирма] [населено място], е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 1961 от 28.10.2014 г. по в. гр. д. № 639/2014 г. на Софийския апелативен съд. Касационните отменителни основания са за недопустимост и неправилност на обжалвания съдебен акт, чиято отмяна се иска, поради нарушения на материалния и процесуалния закони и необоснованост. Ответникът по касация З. Г. М. счита, че касационната жалба е неоснователна, а от третото лице - помагач на касатора „С. Б. П. Ф.” А. не е изразено становище. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решението от 28.02.2011 г. по гр. д. № 1098/2009 г. на Софийския окръжен съд, с което е уважен иск за собственост, произхождаща от възстановяване по ЗВСОНИ, на застроен недвижим имот, национализиран по ЗМЧИМП, като от предмета на ревандикацията са изключени част от построените след 1949 г. сгради. Признато е за установено, че ищецът З. М. е собственик на 29/1 000 от дворно място с площ 10 298 кв. м., съставляващо имот пл. № 2332 от кв. 166 по плана на [населено място] от 1955 г., имот № 4241 от кв. 206 по плана от 1978 г., попадащ в границите на ПИ с идентификатор 65231.913.302 с площ от 53 047 кв. м. по кадастралната карта на града, без обект с кадастрални идентификатори № 65231.913.302.3 и № 65231.913.302.4 с обща застроена площ 118.00 кв. м., и обект с кадастрален идентификатор № 65231.913.302.14 с обща застроена площ 57.00 кв. м., и касаторът е осъден да предаде на собственика владението на имота. Касационно обжалване е допуснато по процесуалноправния въпрос за задължителността на указанията на Върховния касационен съд при връщане на делото за ново разглеждане, дадени по иск за собственост на възстановен по ЗВСОНИ недвижим имот, относно индивидуализацията на тази част от имота, върху която ответникът по иска притежава право на строеж за сградите, изградени след национализацията. Когато отменя въззивното решение и връща делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, Върховният касационен съд дава указания относно тълкуването и прилагането на закона. Тези указания са задължителни за въззивния съд, на когото делото е върнато за ново разглеждане. Разпоредбата на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК задължава въззивния съд да процедира по посочения от касационната инстанция начин или да приеме по съответния материалноправен въпрос същото, каквото е приела касационната инстанция. В този смисъл е задължителната съдебна практика, формирана с многобройни решения по чл. 290 ГПК /напр. решение № 195/04.07.2012 г. по гр. д. № 632/2011 г., решение № 28/04.05.2010 г. по гр. д. № 844/2009 г., двете на ВКС, І-во г. о., решение № 193/04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2009 г. и решение № 128/29.04.2011 г. по гр. д. № 1356/2009 г., двете на ВКС, ІV-то г. о., и др./. Предмет на делото е иск за собственост, произхождаща от реституция по ЗВСОНИ на национализиран застроен имот, в който, след предоставянето му от държавата на държавни предприятия за стопанисване и управление, са построени сгради с държавни средства. Приложена към разглеждания случай, практиката по приложението на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК налага да се приеме, че указанията, дадени в отменителното решение на ВКС, задължават въззивния съд да предприеме съответните процесуални действия по установяване обема на правото на строеж върху сградите, построени в имота след национализацията, и да изключи същото от предмета на ревандикацията, защото възстановяването на собствеността по ЗВСОНИ няма действие спрямо имоти, непринадлежащи към момента на одържавяването на правоимащите по този закон лица. Трайната съдебна практика приема, че за построените след одържавяването сгради възниква суперфициарна собственост в полза на държавата, респективно на общините, а ако те са включени в капитала на търговски дружества с държавно или общинско участие - в полза на тези дружества, като отношенията със собственика на терена се уреждат съгласно чл. 63 ЗС. Правната фикция, установена от закона за тези случаи, придава на държавата качеството на пълноправен носител на вещното право на строеж, което означава, че в предметното съдържание на това право се включва и правомощието да се държи постройка върху чужд имот. Затова искът за собственост следва да се уважи по отношение на земята, застроена със сгради, в установителната част, но не и в осъдителната, тъй като държането от суперфициаря на частта, върху която сградите са построени, е на посоченото правно основание. Различен е случаят, при който построените след национализацията и съществували при влизане в сила на ЗВСОНИ сгради, впоследствие са погинали. Суперфициарят има право да ползва чуждия имот при условията на чл. 64 ЗС, именно защото върху него се намира сграда - суперфициарна собственост. След погиването на сградата собственикът на терена не е ограничен в правомощията си да владее и ползва целия терен, докато и ако правото на строеж бъде отново реализирано в същия обем, вид и предназначение, каквото е било учредено по силата на закона /ЗВСОНИ/ за погиналата постройка. При уважаване на иск за ревандикация на правоимащите по ЗВСОНИ лица, възстановеният поземлен имот ще бъде индивидуализиран чрез изключване на площта, заета от съществуващите сгради - суперфициарна собственост. По касационната жалба: Делото е за втори път във ВКС, след като при предходното разглеждане с отменителното решение № 6 от 19.02.2014 г. по гр. д. № 4009/2013 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., е прието, че ответното дружество /сега касатор/ не притежава противопоставими на ищеца права спрямо имота, с изключение на правото на строеж върху построените след одържавяването сгради, за които не е настъпила реституция и те са останали с режим на суперфициарна собственост. Тъй като при уважаване на ревандикацията правото на строеж следва да се изключи, а липсват данни за неговата индивидуализация, делото е върнато на въззивния съд за ново разглеждане с указания за назначаване на експертиза, която да установи обема на правото на строеж чрез посочване на местоположението, застроената площ и етажност на сгради 1, 4, 8, 9, 10 и 11. Указано е да се установи и настоящата индивидуализация на имот пл. № 4241 от кв. 206 по плана на [населено място] от 1978 г., съобразно кадастралната карта и подробния устройствен план, и тя да бъде отразена в акта на съда. При новото разглеждане на делото въззивният съд приел, че при преценката кое се възстановява на ищеца, кое от построеното след 1949 г. остава в режим на суперфициарна собственост на ответното дружество, и в какъв обем е правото на строеж, следва да държи сметка за актуалното състояние на сградите. Съобразно установеното с техническа експертиза, че към настоящия момент са налични в съответните строителни обеми само две от построените след одържавяването сгради, е прието, че спрямо тях реституционният ефект не е настъпил и те са останали суперфициарна собственост на ответника. Въззивният съд приел, че с актуалните кадастрална карта и кадастрален регистър обозначението на възстановения поземлен имот не се е променило спрямо описанието му в обжалваното първоинстанционно решение, но уточнил, че ревандикацията касае само поземления имот, без съществуващите в момента сгради, намиращи се в режим на суперфициарна собственост на ответника. Поддържа се оплакване за наличие на касационно отменително основание по чл. 281, т. 2 ГПК - недопустимост на обжалваното решение, обосновано от касатора с довода, че вместо ищеца, съдът служебно добавил липсващата индивидуализация на спорния имот. Индивидуализацията на един недвижим имот, предмет на иск за собственост, е част от изискванията за редовност на исковата молба, а оттам - и за допустимост на постановеното съдебно решение. Тя се извършва чрез посочване на основните белези на имота: вид, местонахождение, граници, съседи, площ, номер по действащия план, а когато за населеното място има влязла в сила кадастрална карта - според дадения му идентификатор. В разглеждания случай се твърди в исковата молба, че дворното място - част от национализирания имот на акционерното търговско индустриално дружество „Б.”, един от наследниците на чиито акционери е ищецът, съставлява имот пл. № 2332 от кв. 166 по регулационния план на [населено място] от 1955 г., а по плана на града от 1978 г. - имот пл. № 4241 от кв. 206. В изпълнение на задължението си служебно да следи за допустимостта на обжалваното решение, с оглед данните за изменение на плана за застрояване и регулация със заповед № ЛС-01-1136 от 01.10.2008 г., съставът на касационната инстанция при предходното разглеждане на делото указал да се установи настоящата индивидуализация на имота, която да бъде отразена в акта на съда. С назначената при новото разглеждане на делото експертиза е установено, че имотът попада в новообразувания УПИ ІІ-493, отреден за комплексно жилищно строителство, а графично е изобразен на скицата, приложена на л. 73 по гр. д. № 639/2014 г. на Софийския апелативен съд, очертан със зелен цвят и непрекъсната линия. Ищецът не е възразил по така направените от вещото лице констатации, от което следва, че е възприел заключението и установената чрез него индивидуализация на спорния предмет. Указанието на касационната инстанция е изпълнено и въззивното решение е допустимо, а доводът на касатора в обратен смисъл не се подкрепя от данните по делото. Следващото оплакване е за неправилност на въззивното решение. То се състои от няколко части. Неоснователно е оплакването по въпроса за предпоставките за възстановяване на собствеността върху имоти, попадащи в приложното поле на ЗВСОНИ, и за момента, към който се извършва преценката за тяхното наличие. Този въпрос е разгледан подробно в отменителното решение на касационната инстанция, която е приела, че имотът е одържавен по силата на ЗНЧИМП, изрично посочен в чл. 2, ал. 1 ЗВСОНИ; като собственост на държавата, е предоставен на държавни предприятия - първоначално на Д. „С. комуна”, а впоследствие на ДСП „Р.”, и допълнително е застроен със сгради; макар и не като самостоятелна кадастрална единица, съществува реално до размера, в който е отчужден, в рамките на един по-голям имот, индивидуализиран при новото разглеждане на делото като УПИ ІІ-493 съгласно плана за застрояване и регулация. Не е вярно твърдението на касатора, че едва с отменителното решение на ВКС релевантен за спора се оказал въпросът кои са национализираните сгради и кои допълнително са построени след национализацията. Данните по делото сочат, че още при първоначалното разглеждане на делото от въззивната инстанция са изслушани заключения на вещото лице инж. П. по поставени задачи както от съда, така и от страните, в т. ч. от касатора /л.л. 79,80, л.л. 85,86 и л.л. 93-95 по гр. д. № 1573/2011 г. на Софийския апелативен съд/. Те са преценени при съпоставка с представените писмени доказателства, а не само със споразумителния протокол от 1997 г., както счита касаторът, и е установено кои са национализираните сгради и кои са построените след това. Съответно - по този въпрос има произнасяне и в отменителното решение на ВКС, а съдебно-техническата експертиза с вещо лице арх. Г. не налага неговото преразглеждане. Макар данните за застроена и разгъната площ, етажност, конструктивни елементи, преустройства, надстрояване и пристрояване на някои от национализираните сгради, да са много подробни, от новоприетото заключение не може да се направи извод в поддържаната от касатора насока, а именно, че извършеното от ДСП „Р.” мероприятие е засегнало и конструкцията на национализираните сгради по начин, че те не могат механично да се обособят /отделят/ от новото строителство и така се е запазила собствеността на държавата. Видно от изявленията в съдебното заседание на 29.09.2014 г., вещото лице е изразило предположения, но те не са достатъчни за формиране на безпротиворечив извод, че е налице пречка за реституция поради извършени в заварените сгради такива промени, които са довели до създаване на нов обект на собственост съгласно разясненията в б. А, т. 1 на ТР № 1/1995 г. на ОСГК на ВС. По изложените съображения неоснователно е и следващото оплакване за неправилно приложение на материалния закон предвид установеното с новото заключение застрояване и благоустрояване на имота, довели според вещото лице арх. Г. до създаване от национализирания имот на нов организъм. Липсата на самостоятелна кадастрална единица към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ също не е пречка за реституция, тъй като законът и съдебната практика по приложението му не предвиждат като елемент от фактическия състав на възстановяването имотът да бъде предварително обособен като самостоятелен по действащите понастоящем кадастрална карта, кадастрален, регулационен или подробен устройствен план. Неоснователно е и оплакването за съществено нарушение на съдопроизводствените правила поради отказа на въззивния съд да възложи допълнителна задача на вещото лице. Поставеният от касатора въпрос е: дали с оглед състоянието на имота и неговото застрояване към 1992 г., от него е могло да се обособи самостоятелен урегулиран поземлен имот. Съгласно разясненията в б. А, т. 2 на ТР № 1/1995 г. на ОСГК на ВС, този въпрос е относим към хипотезата на частично застрояване на отчужден незастроен имот, но тя е различна от разглеждания случай, както е прието и в отменителното решение на ВКС, тъй като е одържавен застроен имот. По тези съображения въззивният съд правилно не е допуснал събирането на исканото от касатора доказателство. Следващото оплакване за необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила е формулирано от касатора като „отнасящо се към коректната индивидуализация на спорното право и рефлектиращо в недопустимо или поне неправилно решение, чрез индивидуализиране на имота посредством несъществуващи обозначения, на които не съответстват никакви кадастрални отразявания”. Действително, в диспозитива на съдебното решение са упоменати предходни планове, но както се посочи при обсъждане на довода за недопустимост, съдебното решение не страда от порока по чл. 281, т. 2 ГПК, защото в мотивите спорният имот е описан според положението му по актуалното състояние на кадастралната карта след изменението й от 2008 г.; има и негово графично изобразяване на скица към заключението на арх. Г.. Евентуално несъответствие между формираната от съда правораздавателна воля и нейното външно проявление в постановения съдебен акт, може да бъде отстранено по реда на чл. 247 ГПК, но то не води до поддържаните от касатора пороци - недопустимост или неправилност на съдебното решение. Оплакването за нарушение на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК е за неизпълнение на задължителните указания в отменителното решение, довело до намаляване обема на суперфициарните права на касатора. Поддържа се, че според приетото от касационната инстанция при предходното разглеждане на делото, от ревандикацията се изключва обемът на правото на строеж за конкретно посочени шест сгради, а въззивният съд съобразил само две от тях, с мотиви, че при преценката за това кое се възстановява на ищеца и кое от построеното след национализацията остава в режим на суперфициарна собственост, следва да се държи сметка за актуалното състояние на сградите. Оплакването е неоснователно. В изпълнение на дадените указания въззивният съд е назначил техническа експертиза и е съобразил данните, че от наличните към момента на реституцията шест сгради, понастоящем съществуват две, индивидуализирани чрез дадения им идентификатор, застроена площ, строително ниво и местоположение. В съответствие с отговора на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, те са и изключени от ревандикацията на терена. Правомощията владение и ползване, като съставна част от възстановеното право на собственост върху дворното място, не са ограничени от правното положение на ответника, аналогично на суперфициар в имота, по отношение на площта, която е била заета от останалите четири сгради, изградени след национализацията, но които понастоящем не съществуват. Затова ищецът има правото да ползва и частта от терена, заета от погиналите сгради, както правилно е прието в обжалваното решение. Д. на ищеца /ответник по касация/, че правото на строеж е погасено поради неупражняването му след разрушаване на сградите през 2007 г., не подлежи на обсъждане като несвоевременно заявено - едва в отговора на касационната жалба. В обобщение, касационната жалба на заявените в нея основания е неоснователна, а обжалваното решение е допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила. Ответникът по касация-ищец по делото, не е представил доказателства за сторени в производството пред ВКС разноски, които да му бъдат присъдени съобразно направеното искане. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о. Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 1961 от 28.10.2014 г. по в. гр. д. № 639/2014 г. на Софийския апелативен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: