Р Е Ш Е Н И Е
№ 148
гр. София, 07 януари 2021 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА
ДИМИТРИНА АНГЕЛОВА
при секретаря Невена Пелова
и в присъствието на прокурора Тома Комов
изслуша докладваното от
съдия ИВАНОВА касационно дело № 635 по описа за 2020 г
Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимата, депозирана чрез защитата, срещу решение на Софийски апелативен съд № 120 от 14.04.2020, по ВНОХД № 1005/19, с което е потвърдена присъда на Софийски градски съд № 80 от 26.03.2019, по НОХД № 1325/18, с която жалбоподателката е призната за виновна в това, че от неустановена дата през 2005 г до 5.07.2012 г, в [населено място], без съответно разрешение / лиценз от БНБ /, е извършила по занятие банкови сделки: приемала е парични суми със задължение за връщане, на повече от 30 лица, като с дейността си е причинила значителни вреди, на обща стойност 1 116 973, 50 лв, с оглед на което и на основание чл. 252, ал. 2 вр. ал. 1 и чл. 54 НК, е осъдена на седем години „лишаване от свобода”, при „строг” режим, и глоба от 10 000 лв.
С жалбата се релевират основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 НПК. Изтъква се следните аргументи: Материалният закон е приложен неправилно. Поведението на подсъдимата не съставлява престъпление, тъй като се касае за получаване на заеми от физически лица, които са подпомагали дейността на дружеството, чийто управител е била жалбоподателката. Липсва елемент от обективната страна на състава: „без съответно разрешение”, тъй като подсъдимата не е осъществявала типична банкова дейност. Инкриминираните парични средства не са използвани, за да функционира обменното бюро, откъдето следва, че деянието не е съставомерно по чл. 252 НК. Липсва и другият белег на типичната банкова дейност, а именно: предложението за набиране на парични средства срещу лихва да е било отправяно публично, до неопределен кръг от лица, по общодостъпен начин, каквото е изискването на специалния закон / Законът за кредитните институции/. Деянието не е извършено от обективна и субективна страна, а изводът за съставомерно поведение на подсъдимата е изведен в противоречие с нормата на чл. 252, ал. 2 вр. ал. 1 НК. Не е съобразено, че жалбоподателката е действала с цел да укрепи финансовото положение на дружеството, чийто управител е била, което има значение при преценката за субективната страна на деянието. Неправилно е квалифицирано деянието по ал. 2 на чл. 252 НК, тъй като не е установено подсъдимата да е реализирала значителна материална облага. Наложеното наказание е явно несправедливо.
Не е отдадено дължимото значение на смекчаващите обстоятелства: че подсъдимата е с чисто съдебно минало, че не е била едноличен собственик на дружеството, че е станала „жертва” на лихвар/св. Л. И./, че срокът на воденото наказателно производство надхвърля „разумния” такъв. Налице са основания за смекчаване на наказанието „лишаване от свобода” чрез приложение на чл. 55 НК и чл. 66 НК. Завишено е и наказанието „глоба”, което следва да бъде намалено до предвидения в закона минимум.
С жалбата се прави искане за отмяна на осъдителните съдебни актове и оправдаване на подсъдимата или за намаляване на наложеното наказание.
В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата.
Подсъдимата се присъединява към становището на защитата. В представените по делото писмени бележки акцентира на част от доказателствата в насока на това, че липсва престъпление, поради което следва да бъде оправдана.
Частните обвинители считат, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
Представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата и пледира обжалваният въззивен акт да бъде оставен в сила.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното:
Релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК не е допуснато.
В обобщен вид, от фактическа страна е прието за установено следното: Дружество „фирма”, в което подсъдимата била един от съдружниците и управител на дружеството, имало предмет на дейност: обмяна на валута. Първоначално съдружниците работели с лични средства, но поради възникнали финансови затруднения, решили да набавят парични суми от физически лица, на които обещавали да върнат получената сума заедно с лихва, надвишаваща лихвения процент на банковия пазар. Уговаряли се лихви от 1 % до 4 % месечно или до 20 % годишно. Писмени договори не били съставяни, а на кредиторите се издавали записи на заповед, включващи общото задължение: главница и лихва. Получените суми не били осчетоводявани. Подсъдимата реализира дейността по набавяне на финансови средства от физически лица срещу задължение за връщане заедно с уговорената лихва в течение на седем години: от неустановен период на 2005 г до лятото на 2012 г. В резултат на неизпълнение на поетите задължения, в рамките на посочения период, кредиторите били увредени финансово със сума, на обща стойност 1 116 973, 50 лв.
ВКС споделя извода на въззивната инстанция, че инкриминираното деяние покрива признаците на престъпление по чл. 252, ал. 2 вр. ал. 1 НК. Съображенията на състава на САС по приложението на материалния закон са верни и се възприемат от настоящата инстанция. Неоснователно е възражението, че се касае за отпускане на заеми срещу лихва с цел подпомагане дейността на дружеството, чийто управител е била подсъдимата. Това е така, защото получаването на заеми от физически лица срещу задължение за връщане на сумата заедно с лихва, не е извършвано от подсъдимата епизодично, а системно, като приемането на чужди средства се е превърнало в източник на допълнителни доходи, тоест, налице е белегът „по занятие” по смисъла на чл. 252 НК. Именно по този белег се разграничава правомерното получаване на заеми от физически лица срещу задължение за връщане на сумата с лихва, позволено от нормите на гражданското право, от инкриминираното деяние, което, по същността си, представлява „публично привличане на влогове”, тоест, банкова дейност, за осъществяването на която се изисква лиценз от БНБ. Във въззивния акт е дадена вярна интерпретация на специалните закони, уреждащи банковата дейност през инкриминирания период, каквито са Законът за банките и кредитното дело и Законът за кредитните институции, съдържащи белезите на банковите сделки.
Субективното разбиране на подсъдимата, че кумулирането на парични средства по избрания от нея начин, е правомерно, не отменя съставомерността на деянието, тъй като гражданите са длъжни да познават законите и да ги спазват. Освен това, установено е, че получените средства не са били осчетоводявани, което опровергава тезата на жалбоподателката, че е целяла да подпомогне финансово дейността на дружеството. Вярно е становището на въззивния съд, че са налице всички елементи от състава на престъплението по чл. 252, ал. 2 вр. ал. 1 НК, а именно: при липса на разрешение от БНБ, е осъществено „влогонабиране”, изразило се в приемане на парични суми от повече от 30 лица срещу задължение за връщане с лихва, осъществено „по занятие”, в резултат от което кредиторите били увредени, с общата сума, в размер на 1 116 973, 50 лв. Неоснователно е възражението, че правната квалификация не е съобразена с обстоятелството, че деецът не е реализирал значителна финансова облага. Това е така, защото такова обвинение / за реализиране на „значителни неправомерни доходи” / на подсъдимата не е повдигнато, а осъждането й е за причинени „значителни вреди” по смисъла на чл. 252, ал. 2 вр. ал. 1 НК, който квалифициращ елемент е налице. Правилно е решен въпросът, че „влогонабирането” е осъществено „публично”, в какъвто аспект, водещо значение има, че предложението за „влогонабиране” е отправено към неограничен брой лица. Този извод не се променя от липсата на писмено обявление в офиса на обменното бюро, тъй като такова изискване специалните закони не поставят. На следващо място, при „публично” привличане на средства, в хипотезата на „влогонабиране”, законът не се интересува от това дали някои от кредиторите са познати или роднини на дееца. Обстоятелството, че в началото на престъпната дейност, финансовите средства са набирани от близки и познати, а след това и от други лица, не се отразява на изводите за съставомерност, тъй като личността на кредиторите е без правно значение.
Неоснователно се твърди, че липсва субективната страна на деянието. В тази насока правилно е прието, че жалбоподателката е имала знание относно наличието на разрешителен режим за извършване на банкови сделки, съзнавала е, че набирането на средства по избрания начин се покрива с нерегламентирана банкова дейност, но въпреки това, е извършила престъплението. Следователно, изводът, че деянието е извършено умишлено, при пряк умисъл, е верен и се споделя от настоящата инстанция. Що се отнася до това, че жалбоподателката е станала „жертва” на друг „лихвар” / за какъвто се сочи св. Л. И. /, следва да се има предвид, че по делото такъв факт / че св. И. е бил „лихвар” / не е приет. В посочената хипотеза, е недопустимо да се извеждат правни изводи, въз основа на факти, каквито липсват. Обстоятелството, че жалбоподателката е била съдружник в дружеството, а не единствен собственик, не влияе на наказателната й отговорност, тъй като деецът отговаря за личните си действия, а обвинение на нейните съдружници не е предявено.
С оглед на изложеното, настоящата инстанция намери, че материалният закон е приложен правилно, а искането на жалбоподателката за нейното оправдаване от настоящата инстанция е неоснователно и като такова не може да бъде удовлетворено.
Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК.
Въззивният съд е приел, че наказанието следва да се определи при балансиращи отговорността обстоятелства, при лек превес на смекчаващите такива. Като отегчаващи обстоятелства са отчетени завишената степен на обществена опасност на деянието, произтичаща от продължителния период на извършване на престъпната деятелност, както и от размера на причинените вреди, надхвърлящ многократно критерия на „значителни вреди”. Налице е и друго отегчаващо обстоятелство, изводимо от факта, че престъпното „лихварство” е осъществено и спрямо други лица, извън предявеното обвинение, в която насока по делото са събрани доказателства. Като смекчаващи обстоятелства са съобразени: чистото съдебно минало на подсъдимата и продължителния срок на наказателното производство, независимо от това, че забавянето се дължи на фактическата и правна сложност на делото, а не на бездействие на компетентните органи.
При съвкупната преценка на релевантните за наказателната отговорност обстоятелства и при съобразяване на целите по чл. 36 НК, следва, че наказанието седем години „лишаване от свобода”, при „строг” режим, и глоба от 10 000 лв, е определено при съобразяване с критерия за справедливост по чл. 348, ал. 5 НПК. В тази насока, следва да се отбележи, че е отдадено дължимото значение на смекчаващите обстоятелства, но е съобразена и тежестта на отегчаващите такива, които имат важен относителен дял сред кръга от релевантни обстоятелства. Правилно е становището, че липсват условията на чл. 55 НК, поради което посочената хипотеза е неприложима. Това е така, защото смекчаващите обстоятелства не носят белезите на „многобройност” или „изключителност”, тоест, липсва първата кумулативна предпоставка на чл. 55 НК, както и липсва другата кумулативна предпоставка / когато и най-лекото, предвидено в закона, наказание се окаже несъразмерно тежко на извършеното /. Размерът на наказанието „глоба” е в съответствие с релевантните за наказателната отговорност обстоятелства, поради което искането за неговото смекчаване до законовия минимум не може да бъде удовлетворено.
По изложените съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО,
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ в СИЛА въззивно решение на Софийски апелативен съд № 120 от 14.04.2020 г, по ВНОХД № 1005/19.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |