Р Е Ш Е Н И Е
№87
София , 06 юни 2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на петнадесети април две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА
ВАЛЯ РУШАНОВА
при секретар: Марияна Петрова
и в присъствието на прокурора Мария Михайлова
изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова
н. дело № 288 /2016 година
Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба, депозирана от защитника на подсъдимия Д. Ю. Д., против въззивно решение №12/15.01.2016 г., постановено по ВНОХД № 249/2015 г. от Апелативен съд - Пловдив.
В касационната жалба се претендира наличието на основанията по чл. 348, ал.1 от НПК. Излагат се доводи, че органите по разследване не са извършили задължителни действия – оглед на местопрестъплението и съставяне на „фоторобот” с помощта на пострадалата Е. О. . Счита се още, че решението на апелативния съд е постановено в нарушение на чл. 6 от КЗПЧОС, тъй като подсъдимият е лишен от справедлив процес. Претендира се, че съдът е отказал незаконосъобразно да назначи комплексна медицинско-психологопсихиатрична експертиза по отношение на свидетелката Н. К.-Т.. Твърди се, че е допуснато нарушение на чл. 94 от НПК в досъдебната фаза на процеса. Отправеното искане е за отмяна на постановения съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане в онзи стадии, в който са допуснати нарушенията.
В съдебното заседание, проведено пред Върховния касационен съд, подсъдимият Д. и защитата му поддържат жалбата по съображенията, изложени в същата.
Гражданският ищец и частен обвинител Е. О., представлявана от нейната майка и законен представител И. Д., не се явява, редовно призована. Не се явява и упълномощеният повереник. По делото е постъпило възражение от повереника, в което е отразено становище, че жалбата на подсъдимия е неоснователна.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение, че решението следва да се остави в сила.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :
С присъда № 23/19.05.2015 г., постановена по НОХД №136 /2015 г., Окръжният съд – Стара Загора признал подсъдимия Д. Ю. Д. за виновен в това, че на 19.10.2014 г. в [населено място] извършил действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление по отношение на лице, ненавършило 14- годишна възраст – Е. О. (на 8 години), като блудството е извършено с употреба на сила и деянието представлява опасен рецидив, поради което и на основание чл. 149, ал. 5, т. 3 във вр. с ал. 2, във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 29 и чл. 54 от НК му наложил наказание десет години лишаване от свобода.
Подсъдимият Д. е осъден да заплати на малолетната Е. О., представлявана от своята майка и законна представителка И. Д., сумата от 8 000лева, обезщетение за неимуществени вреди.
С атакуваното сега въззивно решение присъдата е потвърдена.
Жалбата е неоснователна.
Упреците на жалбоподателя за неизвършени от разследващите органи „задължителни” процесуални действия (оглед и изготвяне на „фоторобот”) не могат да бъдат отправени към съдебните инстанции. В отговор на възражението следва да се посочи, че НПК не съдържа изискване подлежащите на установяване факти да се доказват само с определени доказателствени способи. Отделен е въпросът дали изготвянето на „фоторобот” е способ, предвиден в НПК. По важното е, че неизвършването на оглед, съответно несъставянето на „фоторобот на дееца”, не е пречка обстоятелствата, включени в предмета на доказване, да бъдат установени с гласни и/или други писмени доказателствени средства.
Основните доказателства за авторството на деянието се съдържат в показанията на свидетелката К. и данните от протокола за разпознаване. Анализирайки тези доказателствени източници, въззивният съд (а преди това и първата инстанция) е дал обстоен отговор на въпроса, свързан с тяхното кредитиране. Преди да възприеме за обективна информацията, депозирана от свидетелката К., съдът детайлно е анализирал съдържанието на показанията й. Констатирал е тяхната логическа последователност, конкретност и категоричност. Свидетелката е разпитвана няколкократно в хода на наказателния процес. Още в първия си разпит е дала описание на извършителя на престъпното посегателство и се е ангажирала с неговото идентифициране. Предходните инстанции са се спрели на обстановката, в която свидетелката е могла да огледа и възприеме белезите на подсъдимия, така че да не го сбърка с останалите лица при разпознаването му. С основание съдебните инстанции са приели, че свидетелката се е намирала на място, от което е могла да наблюдава инкриминираното събитие. В тази връзка логично са акцентирали върху факта, че именно възприетите от нея действия на подсъдимия по отношение на пострадалото дете са предизвикали ответната й реакция – незабавното уведомяване близките на детето.За последно посочените действия на К. се съдържа информация и в показанията на свидетелката Д..
Съобщеното от свидетелката К., че между разпознаваните лица е присъствало и такова, което е приличало на подсъдимия, се интерпретира в жалбата по начин, извън съдържанието на нейните изявления. Представянето на лица, сходни по външност, при провеждане на действия по разпознаване е изискване на закона – чл. 171, ал.2 от НПК. При категоричността на свидетелката К., че именно подсъдимият е реализирал престъпните действия спрямо пострадалото дете, споменатото от нея не налага извод, че „има още една версия за личността на дееца”, както се твърди в жалбата.
Не намира опора в закона твърдението на защитата, че след като разпознаването на подсъдимия от К. е извършено 14 дни след деянието, това е основание по чл. 144, ал. 2, т. 5 от НПК, поради което и съдът е бил задължен да назначи експертиза по отношение на свидетелката, което не е сторил. Цитираната в жалбата разпоредба на чл. 144, ал. 2, т. 5 от НПК безспорно очертава задължителност на експертизата, когато съществува съмнение относно способността на свидетеля с оглед неговото физическо и психическо състояние правилно да възприема фактите, които имат значение за делото, и да дава достоверни обяснения за това. При всички случаи обаче съмнението следва да има някаква обективна основа. От материалите по делото не се установяват данни, които да дават повод за съмнение в свидетелската годност на К.. Способността на свидетелката да възпроизвежда събития е установена чрез задълбочения анализ на подробния й разпит, при който свидетелката не е проявила никакво колебание в позицията си по отношение личността на дееца. Сам по себе си фактът, че разпознаването е извършено 14 дни след деянието, не поражда съмнение в свидетелската годност на К..
Искането да се извърши следствен експеримент, поддържано във възивната жалба, е било отхвърлено от съда, мотивирано с определението, постановено по реда на чл. 327 от НПК. Защитата не е конкретизирала кои данни следва да се проверят и/или уточняват чрез следствения експеримент, а и в съдебните заседания, проведени пред въззивния съд, искането не е подновено. Ето защо касационната инстанция намира, че въззивният съд не е нарушил процесуалният закон и с това не е лишил подсъдимия от възможността да се защити, тъй като изцяло в дискрецията на съда е разрешаването на въпроса доколко искането за извършване на следствен експеримент е от значение за правилното решаване на делото, с оглед степента на конкретната изясненост на фактите по делото
В жалбата се твърди, че съдът е допуснал нарушение на чл. 6 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, тъй като решението е основано „изключително и в решаваща степен” върху показанията на свидетел (малолетната пострадала), когото подсъдимият и защитата не са имали възможност да разпитат.
Несъмнено, правото на обвиненото лице да участва в разпита на свидетелите е основно право, което макар и да не е абсолютно, е елемент от правото на справедлив процес. Претенцията на защитата е за нарушаване на принципите, визирани в чл. 6, § 3, б. „d” от Конвенцията, но в конкретния случай е неоснователна.
Данните по делото сочат, че малолетната свидетелка О. е била разпитана в хода на досъдебното производство по реда на чл. 223 от НПК. Разпитът е проведен преди привличането на подсъдимия Д. като обвиняем, поради което и изискването на чл. 223, ал. 2 от НПК формално не е нарушено. За съдебното заседание, проведено на 19.05.2015 г., пострадалата О. е била редовно призована, но не се е явила. В същото съдебно заседание подсъдимият Д. и неговата защита изрично са изразили съгласие показанията на пострадалата, депозирани в хода на досъдебното производство пред съдия, да бъдат прочетени. Изявлението, направено от подсъдимия и неговата защита, е недвусмислено и доброволно, поради което е налице отказ от правото, гарантирано от Конвенцията, да разпитат свидетел на обвинението.
На следващо място, по делото е изслушана и приета комплексна психологопсихиатрична експертиза за пострадалата О.. Експертите са установили, че тя страда от остра стресова реакция преминала в разстройство в адаптацията, което заболяване е пряко следствие на преживяното на 19.10.2014 г. психотравмено събитие. В експертното заключение, а и в дадените разяснения пред съда, вещите лица са обосновали своя извод, че явяването на пострадалата в съдебно заседание за разпит, съответно за извършване на действия по разпознаване, би се отразило изключително негативно върху психичното й състояние (тежка психотравма), особено при среща с подсъдимия. В разпита си пред съда свидетелката Д. излага информация за състоянието на пострадалото дете и за отказа му да обсъжда отново събитието (виж, протокол от с.з., порведено на 19.05.2015 г., - л. 48, стр.14). От посочените данни и експертни мнения следва заключението, че е налице основателна причина за отсъствието на малолетната пострадала, тъй като действително съществува риск за нея и че тя не е в състояние да дава показания в открито съдебно заседание.
Въззивният съд също е проявил дължимото процесуално усърдие, назначавайки комплексна експертиза, чийто предмет е бил въпросът дали явяването на пострадалото дете пред съда и срещата с подсъдимия ще представлява заплаха за психичното му здраве. В резултат на извършеното изследване е получен експертен отговор, че явяването на пострадалото дете пред съда и срещата му с подсъдимия представляват заплаха за психичното му здраве, нова психотравма, както и че евентуалният разпит няма да бъде достатъчно информативен по отношение на инкриминираното деяние, защото е възможно да се засилят защитните механизми на детето.
В отговор на възраженията във въззивната жалба съдът пространно е обосновал своето становище, че пострадалата О. с оглед възрастта й, личностното й развитие и предмета на делото има качество на „уязвима жертва”, поради което на нея й се дължи специална закрила. Съдът е отчел създадената допълнителна гаранция в закона за защита на малолетни свидетели - чл. 280, ал. 6 от НПК. Съобразявайки качеството на пострадалата О. като „уязвима жертва”, законовата уредба, както и факта, че подсъдимият и защитата му са изразили съгласие за прочитане на показанията на свидетелката, въззивният съд правилно е приел, че процедурата по чл. 281, ал. 1, т. 5 от НПК е допустима. В тази връзка следва да се посочи и още, че в практиката си ЕСПЧ приема за възможно показанията на неприсъстващ свидетел да бъдат допуснати в съдебния процес, за да се избегне срещата на пострадал от сексуално престъпление с предполагаемия извършител.
Данните по делото не подкрепят доводите, че осъждането се основава единствено и в решаваща степен на показанията на малолетната пострадала.
В принципен план понятието „решаващо” указва на такова доказателство, което е толкова значимо, че би могло да определи изхода на делото. Когато посоченото доказателство е подкрепено от други потвърждаващи го доказателствени факти, оценката дали то е „решаващо” зависи от доказателственото значение на подкрепящите го доказателства.
В конкретния случай съдебните инстанции са мотивирали изводите си за деянието и неговото авторство не само върху показанията на пострадалата. Чрез разпита на свидетелката К., очевидец на престъпното посегателство, в процеса са въведени преки доказателства, изясняващи както обстоятелствата, свързани с авторството на деянието, така и тези по осъществяване на принудата и на блудствените действия. Както вече се каза, проявената от нея категоричност още в първия й разпит, че може да идентифицира извършителя, придава на извършеното по- късно разпознаване не само в досъдебната фаза, но и в съдебната зала чрез посочването му значителна тежест в подкрепа на обвинението. Доказателствените факти, съдържащи се в показанията на свидетелка Д., макар и производни, също са подкрепили съобщеното от пострадалото дете относно действията, осъществени спрямо него.
Освен това предходните инстанции са проверили задълбочено достоверността на показанията на пострадалата. Установили са съвместимост на съобщената от нея информация с останалите доказателствени източници. Свидетелската годност на пострадалата О. е изследвана не само чрез анализ на показанията й, приобщени по реда на чл. 281 от НПК, но и със средствата на психологопсихиатрична експертиза, изслушана и приета от съда. В заключението си експертите са направили извод, че пострадалата О. е могла правилно да възприема, запаметява и възпроизвежда фактите, имащи значение за делото, и да дава достоверни обяснения за тях. При разпита им в съдебното заседание вещите лица са заявили, че показанията на пострадалата не са резултат от фантазии и преувеличаване от нейна страна, тъй като на тази възраст децата са непосредствени и споделят всичко, което им се е случило. С оглед казаното, направената от съдебните инстанции оценка за надеждност на показанията на пострадалото дете не търпи упрек.
По делото не са пренебрегнати и онези доказателствени източници, които по искане на защитата в досъдебното производство (виж, молби, л. 91, 93 от ДП) са били допуснати за установяване на алиби на подсъдимия. Разпитани са свидетелите А. М. и К. К.. Предходните инстанции са проследили всички данни, сочени от тези свидетели. Показанията им са анализирани обективно и така е формирано убеждението на съда, че на инкриминираната дата и времеви отрязък подсъдимият не е бил съвместно с посочените свидетели на място, различно от местопрестъплението.
Възражението за допуснато нарушение на чл. 94 от НПК, тъй като на подсъдимият не е била осигурена адвокатска защита, също е неоснователно.
Съгласно разпоредбата на чл. 54 от НПК обвиняем е лицето, което е привлечено в това качество при условията и реда, предвидени в закона. Подсъдимият е привлечен като обвиняем по реда на чл. 219, ал. 1 от НПК на 04.11.2014 г. и е проведен разпит в това му процесуално качество. Тези действия са извършени в присъствието на адвокат Г. М. от АК – Стара Загора. Съгласно разпоредбата на чл. 97, ал. 1 от НПК защитникът може да участва в наказателното производство от момента на задържането на лицето или на привличането му в качеството на обвиняем. За подсъдимия Д. тези събития са настъпили на 04.11.2014 г., тъй като в 11,00 часа му е било предявено постановлението за привличане, а в 11,31 часа е бил задържан за 72 часа на основание чл. 64, ал. 2 от НПК (виж, постановления, л. 13, съответно, л. 14 и 15 от ДП).
В съдебното заседание, проведено пред касационната инстанция, претенцията за нарушаване на чл. 94 от НПК се свързва и с това, че след задържането на подсъдимия е „проведена очна ставка без присъствието на защитата”. Така заявеното не внася яснота в поддържания довод, но с оглед изчерпателност на проверката ВКС намира за необходимо да посочи следното: Съгласно чл. 55 от НПК, обвиняемия има право на защита, както и право защитникът му да участва при извършване на действия по разследването и други процесуални действия с негово участие. Разпоредбата на чл. 99, ал. 1 от НПК определя кръга от действия, в извършването на които защитникът има право да участва – всички действия по разследването с участието на обвиняемия. При действията по разследването, обвиняемия взема участие, при извършване на тези, които не могат да се проведат без него. Такъв би бил случая на провеждане на очна ставка по чл. 143, ал. 1 от НПК, в която обвиняемия участва. В останалите случаи, когато разпоредбите на закона не предвиждат участие на обвиняемия и на неговия защитник при извършване на съответните действия по разследването, органът на досъдебното производство може да им разреши да присъстват (чл. 224 от НПК). В конкретния случай в хода на досъдебното производство при условията на чл. 143, ал. 4 от НПК са проведени очни ставки между свидетелите М. А., К. К. и А. М. (л. 158 и сл. от ДП). Очните ставки са осъществени без участието на обвиняемия, а и така проведените действия не изискват негово участие. От друга страна, свидетелите К. и М. са били разпитани непосредствено в хода на съдебното следствие и за защитата е съществувала законова възможност да участва в техния разпит и да оспори надеждността на показанията им.
На основата на изложените съображения ВКС не констатира да е налице касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, което да налага упражняване на правомощията му да отмени постановените съдебни актове и да върне делото за ново разглеждане.
Въз основа на установените факти материалният закон е бил приложен правилно с осъждането на подсъдимия Д. за инкриминираното му деяние, по който въпрос в касационната жалба не се излагат възражения.
Не се констатира и наличие на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК – явна несправедливост на наложеното наказание. В жалбата не се сочат доводи и обстоятелства, които да не са били отчетени до настоящия момент и да налагат смекчаване на положението на подсъдимия. Настоящата инстанция при извършената проверка също не констатира да са налице такива. Данните по делото сочат, че изтърпяваните до момента от подсъдимия наказания „лишаване от свобода” не са изиграли своята възпираща роля, след като е продължил с престъпната си дейност. Правилна е оценката на въззивния съд за високата обществена опасност на дееца, реализирал поредното си престъпление против половата неприкосновеност на личността и половия морал. Санкцията е отмерена под средния размер на предвиденото в закона и не разкрива признаците на явна несправедливост по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НК. Индивидуализираното от предходните инстанции наказание от десет години лишаване от свобода е съответно на обществената опасност на деянието и дееца и удовлетворява постигането на целите по чл. 36 от НК.
Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 12/15.01.2016 г., постановено по ВНОХД № 249/2015 г. от Апелативен съд - Пловдив.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.
|