5 Р Е Ш Е Н И Е № 237 СОФИЯ, 16.01.2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в публично заседание на първи октомври две хиляди и тринадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЖАНИН СИЛДАРЕВА ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА БОНКА ДЕЧЕВА при секретаря Даниела Никова изслуша докладваното от съдията Д. Ценева гражданско дело № 5/2013 година и за да се произнесе, взе предвид : Производството е по чл. 290 ГПК. С решение на Софийски градски съд, постановено на 08.08.2012 г. по в.гр.д. № 5415/2011 г. , е оставено в сила решението на Софийски районен съд, постановено на 27.07.2010 г. по гр.д. № 28270/06 г., с което е отхвърлен предявеният от Л. Я. А. и С. М. С. против Д. С. С. иск с правно основание чл. 108 ЗС за предаване на владението върху недвижим имот - УПИ 334 в кв. 55 а по плана на [населено място], м. “К. вада”, с площ 1500 кв.м, при съседи по документ: Г. Ст. А., Ил. Ст. А. и братя С., а по скица - УПИ 1298, 1496, УПИ ІІ- 1291, [улица], УПИ ІV-1590 и УПИ ІХ- 1308. В срока по чл. 283 ГПК против въззивното решение е подадена касационна жалба от Л. Я. А.. В жалбата са изложени доводи за неправилност на същото поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Жалбоподателката поддържа, че въззивният съд е упражнил косвен съдебен контрол върху решението на Общинската служба по земеделие и гори, за възстановяване на правото на собственост върху процесния имот, без да е имал процесуално основание за това, отказал е да назначи допълнителна съдебно- техническа експертиза за изясняване на относим за спора факт, допуснал е нарушение на нормата на чл. 18ж, ал.4, т.2 ППЗСПЗЗ. Ответникът по касация Д. С. С. чрез своя процесуален представител адв. Л. изразява становище, че касационната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното въззивно решение във връзка с наведените в касационната жалба доводи, приема следното: От фактическа страна по делото е установено, че с решение № 8805 от 14.09.2004 г. на О.- О. купел на наследниците на Я. С. А. е възстановено в съществуващи /възстановими/ стари реални граници правото на собственост върху ливада от 1.520 дка в строителните граници на [населено място], землището на Д., м. ”Г.”, съставляваща част от имот № 293, идентичен с имот № 344, кад. лист 595 от кадастрален план преди 1969 г. Въззивният съд е приел, че това решение не легитимира ищците като собственици на възстановения имот, тъй като наследодателят им Я. А. не е бил негов собственик към момента на образуване на ТКЗС. След преценка на събраните по делото доказателства е направил извод, че възстановеният имот не е идентичен с част от ливадата от 3.2 дка в землището на Д., м. “Г.”, придобита от Я. Арнаутски на основание съдебна делба - спогодба от 1934 г. и доброволна делба от 1935 г. Изводът е обоснован с това, че с писмен договор от 1956 г. Я. А. предал на С. Д. С. и С. И. С. владението върху неурегулирано място от 1000 кв.м., представляващо южната част от ливадата при граници на тази част от юг - канал, от запад - С. В., Л. и Т., от север- Я. А., следователно той е останал собственик на северната част от ливадата с площ около 2.2 дка. Вещото лице от назначената по делото съдебно- техническа експертиза е идентифицирало продадения на С. С. и С. С. имот като ПИ № 1837 и 340 по кадастралния план от 1975 г., а северно от него е ПИ № 305 с площ по графични данни около 2 105 кв.м, който е възстановен на наследниците на Я. Я. с друго решение на О. - решение № 8791 от 10.06.2004 г. Спорният недвижим имот представлява най- южната част от имот пл.№ 293 и е разположен южно от продадената на праводателя на ответника част, т.е. той е различен от ливадата от 3.2 дка. Поради това е приел, че решението на ОСЗГ е незаконосъобразно, тъй като е постановено при липса на една от предпоставките за реституция- наследодателят на ищците да е бил собственик на възстановения имот, и затова не легитимира ищците като собственици на този имот. В контекста на решаващите мотиви на въззивния съд за отхвърляне на иска, въззивното решение е допуснато до касационно обжалване по въпроса има ли правен интерес ответникът по ревандикационен иск, който не твърди да има качеството на собственик на имота към момента на обобществяването му, да оспорва конститутивния административен акт на ОСЗГ, от който черпи право на собственост ищецът. В решение № 1082 от 05.12.2008 г. по гр.д. № 2570/2007 г. на ВКС, ІІ г.о., на което се позовават касаторите, е прието, че “с възможността да оспорват материалната законосъобразност на реституционния акт разполагат само лица, които заявяват по отношение на възстановения имот права, несъвместими с тези на реституента. В случай, че третото лице не твърди да притежава качеството на правоимащ по отношение на възстановения имот, същото няма правен интерес да оспорва принадлежността на правото на собственост към патримониума на възстановения собственик към момента на обобществяването, защото административният акт за възстановяване на собствеността има конститутивно действие, по силата на което ползващите се от него лица се смятат за собственици на реституирания имот, т.е. актът се явява техен титул за собственост”. Това становище е възприето редица решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, в които последователно се приема, че по иск за собственост, основан на земеделска реституция, ответникът не може да оспорва легитимацията на ищеца с възражението, че неговият наследодател не е бил собственик на имота, предмет на решението на ОСЗГ, към момента на обобществяването му, ако самият той не заявява права върху същия имот към релевантния за реституцията минал момент. Ответникът по такъв иск може да противопоставя само възражения, основаващи се на факти, настъпили след масовизацията на земеделската земя, които изключват правата на ищците. В същия смисъл е и разрешението, дадено в ТР № 9 от 07.11.2012 г. по тълк. д. № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС. Тази практика следва да намери приложение и по настоящото дело. Съображенията за това са, че по реда на ЗСПЗЗ кооперираните или одържавени земеделски земи се възстановяват на лицата, от които фактически или юридически са били отнети. Това е общ принцип и цел на реституционните закони - имотите да се върнат обратно на лицата, от които са били принудително отнети. В производството по възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ правоимащите лица доказват правото си да получат обратно отнетите от тях земеделски земи с писмени доказателства от категорията на изброените в чл. 12, ал.2 ЗСПЗЗ, с които формално се легитимират като собственици. Ако с акта за възстановяване на собствеността се засягат права на трето лице, което не претендира връщане на имота в своя полза, то няма правен интерес да повдига спор за принадлежността на правото на собственост към релевантния за реституцията минал момент чрез иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ или чрез възражение в производство по иск за собственост, в което този акт му се противопоставя, защото не заявява свои права върху възстановения имот към същия този момент. В тази хипотеза неговата правна защита срещу вещноправните последици на административния акт за реституция е на плоскостта на оспорване наличието на отрицателните материалноправните предпоставки, с които законът свързва възможността за реално възстановяване на собствеността върху земеделските земи, или чрез позоваване на нищожност на административния акт. С оглед на изложеното, въззивният съд неправилно е разгледал и уважил възражението на ответника за това, че праводателят на ищците не е бил собственик на възстановения имот към момента на обобществяването му. От заключението на приетата по делото съдебно- техническа експертиза е безспорно установено, че възстановеният на ищците имот е идентичен с част от бивш имот пл.№ 293, кад. лист 595 от кадастрален план, изработен преди 1969 г., който имот в разписния лист към този план е бил записан на името на техния наследодател Я. С. А. въз основа на Записка № 10 от 18.06.1935 г. за вписване на протокол на Софийски околийски съд за доброволна делба на недвижими имоти. Тези доказателства са представени по делото и от тях е видно, че наследодателят Я. А. е придобил два имота в м.”Г.”- нива с площ 4.8 дка и ливада от 3.2 дка. Вещото лице е установило също, че стар имот пл.№ 293 е с площ 8 338 кв.м, като през него минава път /канал/, който го разделя на две части. Възстановената с решение № 8805 от 14.09.2004 г. на ОСЗГ- О. купел част е тази, разположена южно от пътя. Съобразно отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване на въззивното решение, след като ответникът по иска за ревандикация не е твърдял да е бил собственик на възстановения на ищците имот към момента на обобществяването му, въззивният съд не е имал основание да упражнява косвен съдебен контрол за законосъобразност върху решението на ОСЗГ от гледна точка на това дали наследодателят на ищците е бил действителен собственик на възстановения имот към съответния минал момент, когато имотът е бил обобществен. Правото на собственост върху притежаваните преди образуване на ТКЗС земеделски земи се възстановява по административен ред при спазване на специално уредена в ЗСПЗЗ процедура по заявяване на реституционните претенции, доказване на правото на собственост върху претендираните за възстановяване земи, ред установяването на техните граници и пр. Проверката за валидността и законосъобразността на решенията за възстановяване на собствеността, която гражданският съд извършва по реда на косвения съдебен контрол, е ограничена в рамките на установените от закона изисквания за постановяването им. В тази насока няма разлика в обхвата на косвения и на прекия съдебен контрол. По реда на косвения съдебен контрол съдът не може да се произнася по спорове, които не подлежат на разрешаване в производството по издаване на административния акт, какъвто е спорът за собственост към минал момент, повдигнат от ответника чрез възражението, че възстановеният имот не е бил собственост на наследодателя на ищците. Поради това изводът на съда, че решението на ОСЗГ, на което ищците са основали правата си, не ги легитимира като собственици, тъй като не са доказали, че техният наследодател е бил собственик на възстановената с него южната част на стар имот пл.№ 293, е направен в нарушение на процесуалните правила, което е основание по чл. 281, т.3 ГПК за отмяна на въззивното решение като неправилно. Тъй като въззивният съд е отхвърлил предявения от Л. Я. А. и С. М. С. против Д. С. С. иск с правно основание чл. 108 ЗС само поради това, че ищците не са придобили по реституция по реда на ЗСПЗЗ правото на собственост върху процесния имот, той не е разгледал направеното от ответника правоизключващо възражение за придобиване на правото на собственост по давност в резултат на упражнявано от него владение. Това налага след отмяна на въззивното решение, на основание чл. 293, ал.3 ГПК делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Водим от гореизложеното съдът Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решението на Софийски градски съд, постановено на 08.08.2012 г. по в.гр.д. № 5415/2011 г. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: