4 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 157/15.03.2022 г. Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в закритото заседание на първи февруари две хиляди двадесет и втора година в състав:Председател: Веска Райчева
Членове: Геника Михайлова
Любка Андонова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 3125 по описа за 2021 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 25/12.03.2021 г. по гр.д. № 57/2021 г., с което Русенски окръжен съд, изменяйки решение № 260342/02.11.2020 г. по гр.д. № 1544/2020 г. на Русенски районен съд, е осъдил Общинско предприятие „К.д.“ да заплати на Г. И. С. на основание чл. 200 КТ сумата 7 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 31.07.2017 г., ведно със законните лихви от тази дата, като искът е отхвърлен до пълния предявен размер от 15 000 лв.
Решението се обжалва от Г. И. С. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по въпроси, свързани със задължението на съда по иска по чл. 200, ал. 1 КТ да отчете всички онези факти от значение за определяне по справедливост на размера на обезщетението за вреди от настъпилата трудова злополука, причинила временна неработоспособност и да се мотивира. Касаторът счита въпросът обуславящ решението (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол) и твърди, че въззивният съд ги е решил в противоречие с решение № 108/16.05.2011 г. по гр.д. № 1814/2009 г. на ВКС, IV-то ГО, решение № 324/13.07.2011 г. по гр.д. № 378/2009 г. на ВКС, I-во ГО, решение № 58/13.02.2012 г. по гр.д. № 408/2010 г. на ВКС, I-во ГО, решение № 241/23.04.2013 г. по гр.д. № 3194/2013 г. на ВКС, ГК, I-во ГО и решение № 57/06.07.2016 г. по гр.д. № 5932/2015 г. на ВКС, ГК, II-ро ГО (допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).
Решението се обжалва и от Общинското предприятие с искане да бъде допуснато до касационен контрол при основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. „Вероятната недопустимост“ извежда с довод, че и двете инстанции по същество са разгледали непредявен иск, обсъждайки твърдения за неимуществени вреди от трудова злополука, изразена във внезапно увреждане на здравето на ищеца поради счупване на неговата дясна раменна става, а не твърденията, въведени в исковата молба – трудова злополука, изразена във внезапно увреждане на здравето поради счупване на шийката на лявата раменна кост на ищеца.
Всеки касатор възразява, че повдигнатите въпроси от другия нямат претендираното значение, а решението е правилно, респ. допустимо. Претендират разноски.
Настоящият състав намира жалбите с допустим предмет (решението е въззивно, по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв.), подадени от процесуално легитимирани страни (всеки касатор обжалва решението, производно на своя обжалваем интерес), в срока по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за тяхната редовност и допустимост, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. Съображения:
С въззивното решение е разгледан и частично уважен иск по чл. 200, ал. 1 КТ, точно според твърденията, заявени в обстоятелствената част на исковата молба, – претенция за обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 31.03.2017 г., причинила временна нетрудоспособност на ищеца поради внезапно увреждане на здравето на ищеца, изразено в счупване на шийката на неговата лява раменна кост. Изложението към касационната жалба от ответника, с което е обосновано основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК в обратния смисъл, не извежда „вероятна недопустимост“ на решението. Настоящият състав не го установява и при извършената служебна проверка (така т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС). Следва да се добави, че не е недопустимо, а неправилно решението, с което въззивният съд е решил спора по същество (решението по чл. 271 ГПК), въпреки че е бил длъжен да обезсили първоинстанционното решение като постановено по непредявен иск и да върне делото за разглеждането на предявения (решението по чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК). Въпрос за подобна неправилност обаче касаторът-Общинско предприятие не е повдигнал, а обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол по неговата касационна жалба.
По касационната жалба от ищеца настоящият състав съобрази, че въведените касационни оплаквания и повдигнатият въпрос, не се отнасят, а са и несъотносими, като се зачете забраната за reformatio in pejus, към: 1) основанието (фактите, които са породили) вземането по иска по чл. 200, ал. 1 КТ, установени от въззивния съд и 2) мотивите, при които е намерил за неоснователно възражението на ответника по чл. 201, ал. 2 КТ за намаляване на неговата отговорност, защото ищецът бил допринесъл за трудовата злополука, допускайки груба небрежност. Следователно дейността на касационния състав следва да се концентрира върху онези мотиви, при които дължимото обезщетение е определено в размера от 7 000 лв. Въззивният съд е съобразил: 1) обстоятелствата (механизмът) на настъпилата трудова злополука през време и във връзка с извършената работа на длъжността „работник паркинг“ – придвижвайки се, за да таксува водач на паркирал автомобил, на 31.03.2017 г. ищецът се спъва и пада; 2) характерът на настъпилото поради трудовата злополука внезапно увреждане на здравето на ищеца - счупване на шийката на неговата лява раменна кост; 3) високия интензитет на понесените спонтанни и палпаторните болки през първите дни след травмата и при оперативното лечение; 4) първоначалната невъзможност на ищеца за движения в областта на лявата раменна става; 5) продължителният период на имобилизация на счупената става – 210 дни, който чувствително надвишава обичайния за подобни травми – 3-4 месеца; 6) подобрението в неговото състояние, проявено едва на 01.08.2017 г., въпреки предприетото раздвижване в първия възможен момент – на 01.06.2017 г.; 7) остатъчното ограничение в движенията на лявата ръка в страни – 80 градуса, а не на 100 градуса – нормалното, ако травмата не бе настъпила; 8) установената тенденция това ограничение да остане и занапред; 9) болковата симптоматика и занапред при всяка промяна в атмосферните условия и при физически натоварвания; 10) 63-годишната възраст на ищеца към трудовата злополука. При съвкупна преценка на всички тези обстоятелства, които въззивният съд е намерил за конкретно проявени и да са по причина с настъпилата трудова злополука, той е заключил, че обезщетението от 7 000 лв. справедливо обезщетява понесените от ищеца неимуществени вреди.
При тези мотиви на въззивния съд повдигнатите от касатора Г. С. въпроси обуславят решението (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол), но решението не противоречи на установената практика на ВКС в приложението на критерия за справедливост в решенията по чл. 290 ГПК, с които са уважени искове по чл. 200 КТ за обезщетения за неимуществени вреди от трудова злополука. Обобщаването й налага да се приеме, че по своето естество понятието „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД въвежда критерий за определяне на такъв размер на обезщетението, който най-пълно и точно обезщетява увреденото лице за последиците от засягането на правната му сфера. При уврежданията на здравето на пострадалия критерият се основава, а съдът е длъжен да го свърже с всички конкретно проявени обстоятелства, които имат за причина настъпила трудова злополука, причинила временна неработоспособност: характер на внезапното увреждане на здравето на работника/служителя; начин и конкретни обстоятелства, при които е настъпило; адекватност на проведеното лечение; проявените, но и бъдещите усложнения в здравословното състояние на пострадалия, понесените морални страдания, осакатяване, загрозяване и др. подобни; обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпилата трудова злополука, от когато работодател дължи и лихви за забава върху обезщетението. Установената практика на ВКС приема също, че всички тези обстоятелства са примерно изброени, а обезщетението следва да отрази обществения критерий за справедливост според особеностите на конкретния случай. Въззивното решение й съответства, включително поради това че в настоящото производство по селекция на касационните жалби е недопустимо да се провери съответствието на тези обстоятелства, които въззивният съд е намерил за релевантните за определеното обезщетение, със събраните по делото доказателства. Следователно по повдигнатите от касатора Г. С. въпроси не е налице допълнителното условие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
Допълнително настоящият състав намира за необходимо да посочи, че за да има противоречие на решението с други решения на ВКС по чл. 200 КТ за обезщетяване на неимуществени вреди от трудова злополука, причинила временна неработоспособност на работника/служителя, следва да е налице сходство между разрешените случаи и решения спор от въззивния съд. В случая, сходството е необосновимои само поради това, че в цитираните решения пресъдените обезщетения са за подобни травми, но за трудови злополуки, настъпили от пет до десет години преди трудовата злополука от 31.03.2017 г. През този дълъг период обществено-икономическите условия са съществено променени (общоизвестен факт), което е достатъчно, за да изключи извода за сходство на случаите, а с това – и за противоречие в смисъла по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
При този изход на делото в тежест на страните остават разноските в настоящото производство, така както са извършени.
При тези мотиви, съдътО П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 25/12.03.2021 г. по гр.д. № 57/2021 г. на Русенски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. |