Р Е Ш Е Н И Е № 72 гр. София, 09.05.2019 година Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети март две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Галина Тонева ЧЛЕНОВЕ: Жанина Начева Петя Шишкова при секретар Кр.Павлова и в присъствието на прокурора от ВКП М.Михайлова, като изслуша докладваното от съдията Шишкова КНД № 208/19 год. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.346, т.1 от НПК. Образувано е по повод на постъпила жалба от защитника на Р. Д. К. срещу решение № 206 от 20.11.2018г., постановено по ВНОХД № 212/18г. на Апелативен съд–гр. Варна. Излагат се съображения за явна несправедливост на наказанието, като се твърди, че съдът е пропуснал да установи наличието на смекчаващи обстоятелства и не е изследвал подбудите и конкретния каузален принос на подсъдимата. Иска се намаляване на наказанието и на присъденото обезщетение, а алтернативно – отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане. В съдебно заседание защитникът поддържа жалбата. Твърди, че решението на втората инстанция да увеличи наказанието на К. не кореспондира със събраните по делото доказателства и искането на прокурора. Изтъква обстоятелства, които според него са игнорирани, а представляват основание за по-лека санкция. Защитникът на втория подсъдим по делото К., както и самият той, намират решението за правилно и законосъобразно и молят да бъде оставено в сила. Наследниците на пострадалия В. А. А. - Р. Ц., А. А. и Д. А., са конституирани като граждански ищци и частни обвинители. От тях пред касационния съд се явява дъщеря му, която моли на подсъдимата да бъде наложено максимално тежко наказание. Становището на представителя на ВКП е, че жалбата е неоснователна. Подсъдимата желае наказанието й да бъде намалено. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като се запозна с атакувания съдебен акт, материалите по делото и становището на страните, намери следното: Р. Д. К. и К. Д. К. са признати за виновни в това, че на 09.04.2017г. в землището на [населено място], обл.В., в съучастие като съизвършители отнели чужди движими вещи на обща стойност 55лв. от владението на В. А. А. с намерение противозаконно да ги присвоят, като употребили за това сила и грабежът е придружен с убийство на пострадалия – престъпление по чл.199, ал.2, т.2, вр. чл.198, ал.1, вр. чл.20, ал.2 от НК. Пред Варненския окръжен съд е проведено съкратено съдебно следствие, като подсъдимите са признали фактите, изложени в обвинителния акт и са се съгласили да не се събират доказателства за тях, а съдът е преценил, че признанието е подкрепено от събраните по надлежен ред доказателства. С постановената присъда, след приложение на редукцията по чл.58а, ал.1 от НК, на К. е наложено наказание лишаване от свобода за срок от дванадесет години, а на К. за срок от тринадесет години и четири месеца. Двамата са осъдени солидарно да заплатят обезщетение за претърпени неимуществени вреди на Р. Ц., А. А. и Д. А. съответно в размер на 120 000лв., 120 000лв. и 100 000лв. По протест на прокурора и жалби от двамата подсъдими е образувано въззивно дело във Варненския апелативен съд, приключило с атакуваното решение. Първоинстанционната присъда е била изменена, като наказанието на К. е увеличено на дванадесет години и осем месеца, а на К. е намалено на дванадесет години. Във връзка с релевираното касационно основание явна несправедливост на наказанието, защитникът твърди, че изменението на първоинстанционната присъда е станало без да има съответен протест, поради което приоритетно следва да бъде обсъден въпросът дали въззивният съд е допуснал процесуално нарушение. Визира се искането на представителите на прокуратурата във въззивния протест и в пледоарията пред Варненския апелативен съд за уеднаквяване размера на наказанията на двамата подсъдими, което не е изпълнено, тъй като санкцията на К. е по-лека. Преценката на ВКС е, че въззивният съд не е излязъл извън рамките на своите правомощия. При индивидуализацията е съобразил разпоредбите на чл.36, ал.1, чл.54, чл.56 и чл.21, ал.1 от НК. Текстът на чл.301, ал.2, вр. ал.1, т.3 от НПК задължава съдът да отмери справедливото наказание за всеки един от участниците в престъплението поотделно. Когато е сторил това по отношение на К., е намерил протестът за основателен и е увеличил срока на лишаването от свобода. Разполагал е с процесуалната възможност за това съобразно чл.337, ал.2, т.1 от НПК, защото е бил сезиран с искане за увеличаване на наказанието. Доводите, с които е мотивирано това искане, в случая, че е справедливо наказанието на двамата съучастници да бъде еднакво, не обвързват съда. Предложеното от защитника тълкуване, според което терминът „съответен протест“ ограничава правомощията му, не само да увеличава наказанието, но и да го прави на основания, различни от изтъкнатите в протеста, не може да бъде споделено. Целта на цитираната норма и изобщо на принципа „reformatio in pejus“ е, като ограничава възможността за увеличаване на наказанието, да създаде гаранция за подсъдимия свободно да упражнява правото си на жалба, без да се опасява, че въззивният съд, който по принцип разполага с правомощията и на първоинстанционния, ще отежни положението му. Извън това ограничение, пределите на въззивната проверка са такива, както ги определя чл.314 от НПК. Приложение намира ревизионното начало и съдът разполага с правомощията служебно да прецени дали индивидуалният принос на двамата съучастници е еднакъв, както и да намали наказанието на някой от тях, ако го намери за прекомерно. В касационната жалба се изтъква, че не са съобразени обясненията на К., в които съобщава, че К. е предложил да не чакат пари от родителите й, а да си ги набавят чрез престъпление, че той предложил да нападнат и ограбят някой, че я накарал да отидат за ножовете в предишната им квартира, че идеята жертвата да бъде шофьор на такси е негова, че тя не е била съгласна и той я е принудил да вземе наркотични вещества, че в автомобила е отказала да убива човека и е плачела на предната седалка, докато К. й крещял. С оглед спецификата на производството по гл.ХХVІІ от НПК, обстоятелствата, които следва да бъдат взети под внимание при индивидуализацията на наказанието, са тези, които могат да се изведат от фактите, отразени в обвинителния акт и представените пред съда писмени доказателства. От значение е и демонстрираната в хода на процеса критичност към извършеното. В този смисъл, изразената в жалбата претенция, при изясняване чия е водещата роля и кой от двамата съучастници е инициатор, да бъдат възприети обясненията на подсъдимата от досъдебната фаза, правилно не е удовлетворена от апелативния съд. Съобразно задължителната съдебна практика, значението на посоченото доказателствено средство може да се търси в две посоки - обясненията следва да бъдат съобразени като част от доказателствената съвкупност при решаване на въпроса дали признанието по чл.371, т.2 от НПК е надлежно подкрепено, както и с оглед възможността да се ценят като смекчаващо обстоятелство, ако са спомогнали за своевременното разкриване на престъплението и неговите извършители. Като е изразила съгласие за провеждане на съкратено съдебно следствие, подсъдимата К. се е отказала от възможността да претендира инстанциите по фактите да ползват събраните доказателства и доказателствени средства за изграждане на самостоятелни фактически изводи, различни от възприетите от прокуратурата. Според обвинението решението е било и на двамата, а планът за осъществяване на престъплението изработили съвместно. За съда е процесуално недопустимо да опровергава изложеното в обстоятелствената част на обвинителния акт поради несъответствие с обясненията на подсъдимата. Оплакването за липса на мотиви и несъобразяване на наличните данни, относими към размера на наказанието, също е неоснователно. Въззивната инстанция се е обосновала причините, поради които се е съгласила с по-голямата част от аргументите на окръжния съд, и е изложила собствени съображения във връзка с по-големия принос на К. за умъртвяването на А.. Крайният извод за превес на отегчаващи обстоятелства следва да бъде споделен. Правната квалификация на деянието не държи сметка за начина на извършване на убийството, поради което проявенната особена жестокост и причиняването на изключителни страдания на пострадалия който е умъртвен с 61 прободни и прорезни наранявания, множество удари с дръжката на четка и душен, правилно са отчетени като основание за налагане на по-тежко наказание. Същото значение има и предумисълът - грабежът е бил планиран подробно и продължително. Престъпленията, извършени в съучастие също се отличават с по-висока степен на обществена опасност в сравнение с тези, при които извършителят е един. Тъй като спецификите на деянието отразяват характеристики на дееца, становището на защитника, че става въпрос за извършител с ниска степен на обществена опасност, не намира опора във фактите по делото. Във въззивното решение е отговорено и на възражението за недооценка на психичното състояние на подсъдимата, като правилно е отхвърлена възможността да се третират като смекчаващи обстоятелства недостатъците, които не са следствие на заболяване, а на съзнателна употреба на наркотични вещества. Чистото съдебно минало, младата възраст и изразеното съжаление са отчетени и обективирани в решението на съда да наложи по-лекото по вид наказание, при това без да достига максималния предвиден размер. Атакуваното решение следва да бъде оставено в сила и в гражданско-осъдителната част. Правилно е прието, че за претърпените неимуществени вреди трите деца на пострадалия А. следва да бъдат обезщетени. Въззивната инстанция е съобразила всички обстоятелства, имащи отношение към размера на обезвредата – степента на родство, възрастта на починалия, отношенията му с наследниците. В конкретния случай родствената връзка е максимално близка. А. не е бил млад – на 69г., но е бил активен, работел е, и безспорно смъртта му е преждевременна. Съдът е установил, че гражданските ищци са изпитвали синовни чувства и отношенията им с баща им са били запазени. Индивидуалирал е размера на присъденото на всеки обезщетение с оглед обстоятелството, че Д. А. поради трайното си пребиваване в друга държава обективно е бил препятстван да поддържа интензивни контакти с баща си. Определеният от апелативния съд размер съответства на критерия за справедливост по чл.52 от ЗЗД, поради което искането за неговото намаляване е неоснователно. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, ВКС, ІІ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 206 от 20.11.2018г., постановено по ВНОХД № 212/18г. на Варненския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.