Р Е Ш Е Н И Е №151 гр.София, 06.12.2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова гр.дело № 4545 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК във връзка с § 74 от ПЗР на ЗИД ГПК (ДВ, бр. 86/2017 г.). Образувано е по касационната жалба на [община], представлявана от Кмета Н. А. чрез Г. Н. - служител с юридическо образование, против въззивно решение № 169 от 21.06.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 76/2017 г. по описа на ОС – Добрич, ГО. Касационното обжалване е допуснато, за да се провери допустимостта на въззивното решение. Касаторът моли решението да бъде обезсилено, евентуално – отменено като неправилно при наличие на всички пороци по чл. 281, т. 3 ГПК. Претендира присъждането на разноски. Ответниците по касация И. Л. М. и А. Л. М., чрез адвокат П. Г. от АК - В., възразяват срещу основателността на касационната жалба. Претендират разноски Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 290, чл. 291 и чл. 293 ГПК (ред. до ДВ, бр. 86/2017 г.), намира следното: С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 148 от 15.12.2016 г. по гр.д.№ 133/2016 г. на Районен съд - Балчик, като вместо това е признато за установено по отношение на И. Л. М. и А. Л. М., че [община] не е собственик на 487 кв.м в идеални части от поземлен имот с идентификатор 02508.8.50 по кадастралната карта на в.з. „Сборно място” - [населено място], целият с площ от 1 107 кв.м., т.е. не е собственик на 487/1107 ид.ч. от имота. От фактическа страна е установено, че спорният имот 02508.8.50, заснет в КККР на [населено място] с площ от 1 107 кв.м., включва изцяло територията на парцел ХХІ (с площ 620 кв.м.) от кв. 30 по плана на [населено място], в.з. „Сборно място”, част от предвидената с плана улица с площ 185 кв.м., както и 302 кв.м., попадащи в съседни парцели ІІ, ХІХ, ХХІІІ, ХХІІ от кв. 30 (252 кв.м.) и два парцела от съседен квартал (50 кв.м.). В отговора на исковата молба, а и в проведеното пред въззивния съд о.с.з. 03.05.2017 г. ответникът по иска [община] е оспорил претенцията досежно частта от 185 кв.м. от имот 02508.8.50, попадаща върху улицата с довод, че тази част представлява публична общинска собственост на основание § 7, ал. 1, т. 4 ЗМСМА. С мотив, че това придобивно основание е доказано и като се е позовал на § 1 ЗИД ЗС (ДВ, бр. 107/2014 г.), районният съд е отхвърлил отрицателния установителен иск относно частта от 185 кв.м. По отношение на частите от имот 02508.8.50, попадащи в очертанията на съседните парцели ІІ, ХІХ, ХХІІІ, ХХІІ от кв. 30 и двата парцела от съседен квартал Общината не е поддържала да притежава право на собственост, с оглед което и при липсата на доказателства за титулярите на собствеността, районният съд е отхвърлил отрицателния установителен иск и относно разликата над притежаваните от Общината 185 кв.м. до претендираните 487 кв.м. Произнасяйки се по претенцията, въззивният съд на първо място е приел, че ищците разполагат с правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, като се е позовал на ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК. От една страна е посочил, че от факта на заснемането на един имот в кадастралната карта с определени пространствени предели не произтичат изменения в правото на собственост, както и че реалната част от спорния имот 02508.8.50 с площ 185 кв.м. действително представлява публична общинска собственост на основание § 7, ал. 1, т. 4 от ПЗР на ЗМСМА, по отношение на която не е допустимо придобиване по давност, включително от страна на ищците. Същевременно са развити разсъждения, че правата на Общината са съсредоточени върху реалната част с площ от 185 кв.м. от ПИ 02508.8.50, но не и за идеални части от него, т.е. не се установява съсобственост между нея и ищците по делото в идеални части, включително и досежно останалите 302 кв.м. в идеални части от имота. Прието е, че в кадастралната карта е допусната грешка при заснемане на процесния имот, при която реална част от имот на Общината /част от улица/ е заснета в рамките на имота на ищците и за общината съществува и занапред възможност да разреши спора си с ищците за материално право върху тази реална част и да постигне изменение на кадастралната карта чрез иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР. Обобщено е, че Общината не се легитимира като собственик на 487/1107 ид.ч. от процесния поземлен имот, поради което иска следва да бъде уважен. Така постановеното въззивно решение е процесуално недопустимо по следните съображения: Съгласно т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права (на оригинерно основание или по реституция), ако отрече правата на ответника. При липса на правен интерес производството се прекратява, като съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото. В настоящия случай ищците са обосновали интереса си от предявяването на иска с отказа на кмета на общината да издаде въз основа на молба-декларация по чл. 587, ал. 2 ГПК удостоверение, че част от процесния имот 02508.8.50 (извън територията, идентична с продадения от ответната община на праводателите на ищците УПИ ХХІ с площ 620 кв.м., кв. 30 по РП на [населено място]) няма държавен или общински произход, мотивиран с обстоятелството, че част от имота представлява улица – публична общинска собственост. Със заключението на СТЕ категорично е установено, че част от ПИ 02508.8.50 с площ 185 кв.м. действително попада върху предвидената с РП от 1985 г. улица, като УПИ ХХІ от кв. 30 е образуван впоследствие – със заповед за изменение на РП от 1993 г., т.е. улицата не отнема никаква част от продадения през 1999 г. от общината на праводателите на ищците УПИ ХХІ. Установеното обосновава извода, че по отношение на реалната част от ПИ 02508.8.50 с площ 185 кв.м., представляваща част от улица, е недопустимо придобиването на право на собственост по давност, доколкото същата е част от обект – публична общинска собственост, защитена с разпоредбите на чл. 86 ЗС и чл. 7, ал. 1 ЗОбС. Това от своя страна означава, че ищците не разполагат с защитен от закона интерес да претендират отричане правото на собственост на общината, защото законът не позволява придобиването по давност на вещ - публична общинска собственост. Наличието на пречка ищците да придобият правото, с пораждането на което са обосновали интереса от предявяването на отрицателния установителен иск за собственост налага обезсилване на постановеното въззивно решение и прекратяване на производството поради неговата недопустимост, защото съдът е длъжен да вземе предвид отсъствието на правен интерес при всяко положение на делото. Производството е недопустимо и по отношение претенцията за реалните части от ПИ 02508.8.50 с площ 302 кв.м., за които със заключението на СТЕ е установено, че попадат в съседни парцели ІІ, ХІХ, ХХІІІ, ХХІІ от кв. 30 (252 кв.м.) и два парцела от съседен квартал (50 кв.м.). В доктрината и съдебната практика неотклонно се приема, че правният интерес от търсенето на съдебна защита произтича от наличието на правен спор. Едновременно с интереса, съдържанието на гражданскоправния спор определя и надлежните страни, които са легитимирани да участват в производството. Когато друго не произтича от разпоредба на Закона или от естеството на засегнатото от спора право, именно спорещите лица са тези на които принадлежи правото на иск: на страната на ищеца - претендиращият да го притежава (в хипотезата на положителен установителен иск, по осъдителните и конститутивните искове) и отричащият съществуването на правото за насрещната страна (в хипотезата на отрицателен установителен иск), а на страната на ответника – субектът, предизвикал и/или поддържащ спора относно претендираните/отричани от ищеца права. Видно от представената с исковата молба молба-декларация по чл. 587, ал. 2 ГПК (материализираща и отказа на кмета на общината да издаде удостоверение, че имот 02508.8.50 /извън територията на УПИ ХХІ, кв. 30 по РП на [населено място]/ няма държавен или общински произход), ответната община не се е позовавала на право на собственост по отношение на парцели ІІ, ХІХ, ХХІІІ, ХХІІ от кв. 30 и двата парцела от съседен квартал. Изявления в този смисъл отсъстват и в отговора на исковата молба. Следователно - както процесуалното, така и извънпроцесуалното поведение на ответника свидетелстват за отсъствието на правен спор между страните по настоящото дело относно остатъка от 302 км.м. от имот 02508.8.50, извън реалната част от 185 кв.м., попадаща в улица. Това налага извода, че не е налице абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на процеса по предявения отрицателен установителен иск относно собствеността на обсъжданите 302 кв.м., поради което въззивното решение и в тази му част следва да бъде обезсилено, а производството - прекратено поради неговата недопустимост. При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 4 и ал. 8 ГПК във връзка с чл. 25, ал. 1 от НЗПП на касатора следва да се присъдят разноски – юрисконсултско възнаграждение в размер на по 150 лева за всяка инстанция, или общо 450 лева. Воден от изложеното и на основание чл. 293, ал. 4 ГПК във връзка с чл. 270, ал. 3 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 169 от 21.06.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 76/2017 г. по описа на ОС – Добрич, ГО. ПРЕКРАТЯВА производството по предявения от И. Л. М. с ЕГН [ЕГН] и А. Л. М. с ЕГН [ЕГН] срещу [община] иск за признаване за установено, че [община] не е собственик на 487 кв.м./ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 02508.8.50 по кадастралната карта на в.з. „Сборно място” - [населено място], целият с площ от 1 107 кв.м. ОСЪЖДА И. Л. М. и А. Л. М. ДА ЗАПЛАТЯТ на [община] сумата 450 (четиристотин и петдесет) лева – юрисконсултско възнаграждение за защита пред трите инстанции. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: