О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 277 гр. София, 04.05.2022 година ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и втора година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1346/2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното : Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Д. К. от [населено място] - чрез адв. Г. Х. от САК, срещу решение № 260036 от 10.03.2021 г., постановено по гр. д. № 3/2021 г. на Апелативен съд - Варна. С посоченото решение е потвърдено решение № 260008 от 24.09.2020 г. по т. д. № 29/2020 г. на Окръжен съд - Търговище в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която е отхвърлен предявеният от Д. К. против ЗД „Бул Инс“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени при ПТП на 13.10.2019 г., за разликата над сумата 35 000 лв. до сумата 50 000 лв. В касационната жалба се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на обжалваното решение и се прави искане за неговата отмяна, за уважаване на иска за разликата до претендираните 50 000 лв. и за присъждане на разноски. Навеждат се оплаквания, че въззивният съд не е преценил правилно и в съвкупност тежестта на получените при произшествието телесни увреждания и техните трайни последици, не е взел предвид икономическата конюнктура в страната и лимита на отговорност на застрахователите към момента на настъпване на произшествието и не е съобразил присъжданите от съдилищата обезщетения за аналогични травми през процесния период, в резултат на което е определил обезщетение в занижен размер, което не удовлетворява изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд и са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика в Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС, както и с посочена практика на ВКС в постановени по реда на чл.290 ГПК решения : „Следва ли съдът, при приложението на чл.52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. II на ППВС № 4/1968 г., и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост; Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди да вземе предвид наред с указаните в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица и икономическата конюнктура в страната, съобразено с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените; Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди като критерий за присъжданото обезщетение за се вземе предвид средната продължителност на живота“. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване в изложението се сочи и очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, с препращане към аргументите в касационната жалба. В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е подаден отговор от ответника по касация ЗД „Бул Инс“ АД със седалище в [населено място]. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното : Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да потвърди решението на Окръжен съд - Търговище в частта, с която е отхвърлен предявеният от Д. К. против ЗД „Бул Инс“ АД пряк иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за разликата над 35 000 лв. до претендираните 50 000 лв., Апелативен съд - Варна е приел, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение от 35 000 лв. е съобразено с тежестта и интензитета на понесените от ищцата неимуществени вреди вследствие настъпилото на 13.10.2019 г. ПТП и кореспондира с принципа за справедливост, залегнал в чл.52 ЗЗД. Въззивният съд е обсъдил заключенията на назначените в първоинстанционното производство експертизи - техническа и медицинска, както и показанията на разпитаната като свидетел Х. П. - дъщеря на ищцата. От заключението на съдебнотехническата експертиза съдът е приел за установено, че произшествието е настъпило около 20 ч. на 13.10.2019 г.; Ищцата се е движила като пешеходец по пътя между [населено място] и [населено място] вляво на пътното платно, бутайки ръчна количка на разстояние около 0.5 м. вдясно от левия край на пътя, и е била ударена от насрещно движещ се лек автомобил, управляван от застрахован в ответното дружество със задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите водач. Според заключението на съдебномедицинската експертиза, вследствие на удара ищцата е получила разкъсно - контузна рана на дясната предраменница, дълбока кървяща рана и счупване на лявата бедрена кост в областта на шийката; Проведено е оперативно болнично лечение, при което тазобедрената става на ищцата е сменена частично. Вещото лице - лекар е посочило в заключението, че към момента на прегледа ищцата все още накуцва силно с левия крак, не може да кляка, трудно се изправя, не може да стои продължително време права и да полага физически труд, при влажно време болките й се засилват; Срокът за възстановяване на контузията на ставата е около 12 - 18 месеца. Свидетелката П. е обяснила, че преди произшествието майка й била напълно възстановена след претърпяна сърдечна операция, работела в градината и често се движела извън града, за да събира храна за домашните животни, но инцидентът променил живота й - тя се сринала психически, изпитвала страх от светлините на приближаващи автомобили, споделяла, че се чувства „с отрязани крила“; Когато я изписали от болница, не можела да се обслужва сама, да се движи и да се изправя от леглото, страхувала се да не падне; Впоследствие, след раздвижване, започнала да се придвижва първоначално с проходилка и с патерици, а по-късно с бастун; Продължавала да изпитвала болки и леко накуцвала с пострадалия крак. След съвкупна преценка на доказателствата въззивният съд е формирал извод, че за да бъде удовлетворено изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД, на ищцата следва да се присъди обезщетение в размера, определен от първоинстанционния съд - 35 000 лв. Изводът за справедлив размер на обезщетението е мотивиран от въззивния съд с възрастта на ищцата към момента на произшествието - 70 г., с броя и тежестта на получените при произшествието телесни увреждания, с интензитета на понесените по повод на тях болки и страдания, с настъпилата след инцидента коренна промяна в начина на живот на ищцата и с последвалите промени в емоционалното й състояние и психическите й нагласи. Като релевантни за размера на обезщетението въззивният съд е посочил и обстоятелствата, че ищцата продължава да изпитва болки и страдания от травмата на тазобедрената става и не се е възстановила напълно, а според прогнозата на вещото лице - лекар за възстановяването ще са необходими още поне 6 месеца. В мотивите към решението си въззивният съд е посочил, че при определяне на справедливия размер на обезщетението съобразява и икономическата обстановка в страната, размера на средните доходи и средната продължителност на живота към момента на произшествието. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - Варна въззивно решение. Първите два въпроса, формулирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, са относими към предмета на спора и са от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд относно справедливия размер на претендираното с иска по чл.432, ал.1 КЗ обезщетение. По отношение на тях обаче не е изпълнено допълнителното изискване по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като разрешаването им от въззивния съд не противоречи на посочената в изложението практика на ВС и ВКС /ППВС № 4/68 г., решение № 99/08.10.2013 г. по т. д. № 44/2012 г. на II т. о., решение № 158/17.10.2014 г. по т. д. № 3594/2013 г. на I т. о., решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС на II т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на II т. о., решение № 31/25.03.2014 г. по т. д. № 1203/2013 г. на II т. о., и решение № 217/20.12.2017 г. по т. д. № 990/2017 г. на II т. о./. Обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост - чл.52 ЗЗД, като при прилагане на принципа за справедливост съдът се ръководи от критериите, указани в т.11 от Постановление № 4/1968 г. на Пленума на Върховния съд. Възприятието за справедливост е различно на всеки етап от развитието на обществото, поради което в практиката на ВКС е прието, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчитат и обществено - икономическите условия в страната към момента на проявление на вредите. Когато претенцията за обезщетение на неимуществени вреди е основана на задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, като ориентир за обществено - икономическата конюнктура в страната служат действащите към момента на настъпване на вредите нива на застрахователно покритие. С постановено по реда на чл.290 ГПК (редакция преди изменението от ДВ бр.86/2017 г.) решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. състав на ВКС, I т. о., се е произнесъл, че лимитите на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите не са самостоятелен критерий при прилагане на принципа за справедливост, но в качеството им на ориентир за обществено - икономическата конюнктура към момента на проявление на вредите следва да бъдат отчетени при формиране на размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД. Съобразяването на обществено - икономическите условия гарантира, че присъденото от съда обезщетение ще осигури точен паричен еквивалент на претърпените неимуществени вреди и по този начин ще се постигне най-пълно удовлетворяване на изискването за справедливост, заложено в чл.52 ЗЗД. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е определил размера на дължимите обезщетения за неимуществени вреди, след като е обсъдил всички установени по делото правнорелевантни факти, които според указанията в Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС формират съдържанието на понятието „справедливост“. Като релевантни за размера на обезщетението са взети предвид възрастта на пострадалата ищца към момента на настъпване на увреждащото ПТП, броя и тежестта на получените травми, интензитета и продължителността на търпените по повод на травмите болки, страдания и неудобства, както и цялостното неблагоприятно отражение на произшествието върху психиката и начина на живот на ищцата. Поставен е акцент върху значимите за размера на обезщетението обстоятелства, че вследствие на произшествието е настъпила коренна промяна в начина на живот на ищцата и в психоемоционалното й състояние, че болките и страданията по повод травмата на тазобедрената става не са преодолени, че ищцата продължава да накуцва и че прогнозният период за възстановяване от травмата е поне 6 месеца. Въззивният съд изрично е посочил в мотивите към решението си, че при определяне на размера на обезщетението отчита икономическата конюнктура в страната към момента на проявление на вредите, чието отражение са нивата на покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. От изложеното е видно, че въззивният съд е изградил решаващите си изводи за справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в съответствие със задължителната и с казуалната практика на ВС и ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, поради което няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Следва да се отбележи, че различният размер на обезщетенията, приети за дължими в обжалваното решение и в цитираните решения на ВКС, е обусловен от различните факти по делата, които придават конкретно съдържание на понятието „справедливост“ по чл.52 ЗЗД, и по тази причина решенията не доказват специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнителна предпоставка. Третият въпрос от изложението не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, което е достатъчно за недопускане на касационно обжалване. Въззивният съд е посочил в мотивите си, че при определяне на размера на обезщетението следва да се съобрази средната продължителност на живота в страната, но не е извел самостоятелен решаващ извод относно значението на този фактор за справедливия размер на обезщетението, което се дължи в конкретния случай като паричен еквивалент на претърпените от ищцата неимуществени вреди. Поради несъответствието на въпроса с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК не се налага обсъждане на посочената в изложението практика на ВКС, с която е обосновано основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В практиката на ВКС по приложение на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е възприето разрешението, че проявлението на очевидната неправилност, уредена в чл.280, ал.2, пр.3 ГПК като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, се свързва с особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” въз основа на мотивите към въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона ще е налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречи с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. В случая касаторката се е позовала на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, препращайки към аргументите в касационната жалба за неправилност на обжалваното решение, без да посочи и обоснове конкретен порок на решението, насочващ към очевидна неправилност в изяснения от практиката на ВКС смисъл. Очевидната неправилност е приравнена на неправилността, произтичаща от поддържаните в касационната жалба основания по чл.281, т.3 ГПК, и с оглед на това въззивното решение не може да се допусне до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 3/2021 г. на Апелативен съд - Варна. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260036 от 10.03.2021 г., постановено по в. гр. д. № 3/2021 г. на Апелативен съд - Варна. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :