Ключови фрази


12
Р Е Ш Е Н И Е

№ 36
София, 12.08.2022 год.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в открито заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мими Фурнаджиева
ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков
Десислава Попколева

при участието на секретаря Даниела Цветкова като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 730 по описа за 2021 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК.
Обжалването е допуснато по касационна жалба на Л. С. М. чрез пълномощника му адв. С. С. против решение от 10.11.2020 г. по в.гр.д. № 378/2020 г. на Пловдивски апелативен съд, с което след частична отмяна на решение № 134/30.04.2020 г. на Окръжен съд Пазарджик по гр.д. № 629/2019 г., е отхвърлен изцяло предявения от касатора срещу Прокуратура на Република България, Районен съд Пловдив и Окръжен съд Пловдив иск с правно основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ вр. чл.5 §2-4 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи за солидарно осъждане на ответниците да му заплатят обезщетение в размер на 30 000 лв. за претърпени неимуществени вреди от нарушение на правата му по чл.5 §2-4 от Конвенцията, ведно със законната лихва, считано от 25.09.2018 г. до окончателното изплащане.
Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа, че същото е недопустимо с доводи, че въззивният съд не се е произнесъл по фактите, изложени от ищеца в исковата молба, от които произтича претендираното материално субективно право, т.е. по заявеното от ищеца основание на иска. В тази връзка се сочи, че ищецът никога не е твърдял, че е нарушена първата хипотеза на чл.5 §3 от Конвенцията, т.е., че не е изправен пред съд, който да разгледа законността на задържането му, а е твърдял, че е нарушен разумния срок на задържането му; в исковата молба няма твърдения, че е бил лишен от достъп до съд или че е налице забава при разглеждане на молбите му за изменение на мярката между първа и втора инстанция, а са изложени твърдения, че съдебният контрол не отговаря на изискването за „ефикасност“, на липса на състезателно производство и неразглеждане на молбите за освобождаване в кратък срок по смисъла на чл.5 §4 от Конвенцията. Вместо да изложи мотиви по така наведените твърдения за допуснати нарушения на Конвенцията, въззивният съд е обсъждал въпроса дали е налице забавяне в разглеждането на молбите за изменение на мярката „задържане под стража“ между първа и втора инстанция. При така изложените доводи, касаторът счита, че в случая липсват мотиви към въззивното решение, тъй като съдът изобщо не се е произнесъл по твърдяното нарушение на чл.5 §3 от Конвенцията, а по едно от твърдените нарушения на чл.5 §4 от Конвенцията и то не в изложения в исковата молба смисъл, т.е. обжалваното решение не съдържа произнасяне по предмета на спора, поради което се явява недопустимо. На следващо място се поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно с обосновка, че излагането на явно неадекватни, неясни, фактически и логически неиздържани мотиви и игнорирането на основните възражения на ищеца, изложени във въззивната му жалба и отговорите му по въззивните жалби на ответниците, са равнозначни на липса на мотиви на решението, което прави достъпа му до съдебна процедура чисто формален и го лишава от същината на правото на справедлив съдебен процес.
Ответните страни – Прокуратура на РБ и Окръжен съд Пловдив в отговорите на касационната жалба заявяват становище, че не са налице хипотезите на чл.280, ал.2, предл.2 и 3 ГПК, поради което обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационен контрол.
В открито съдебно заседание, представителят на Прокуратурата на РБ взема становище, че доводите на касатора за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила е основателно, тъй като въззивният съд не е изложил мотиви по наведените в исковата молба твърдения за допуснати нарушения на чл.5 §3 и §4 от Конвенцията, но счита, че като краен резултат решението е правилно, тъй като в конкретния случай такива нарушения не са налице.
Обжалването на решението е допуснато в хипотезата на чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на решението в хипотезата на съществено нарушение на съдопроизводствените правила, пряко установимо от мотивите на решението.
Видно от обстоятелствената част на исковата молба, конкретно наведеното твърдение за допуснато нарушение на чл.5, §3 от Конвенцията е, че е нарушен „разумния срок“ на задържането под стража, като властите не са представили релевантни и достатъчни основания за продължаване на задържането; недопустимо са прехвърляли доказателствената тежест върху задържаното лице и не са демонстрирали специална дължима грижа при воденето на производството. По отношение на нарушенията на чл.5 §4 от Конвенцията ищецът е твърдял, че те се изразяват в липса на ефикасен съдебен контрол върху законността на задържането и относно неговия обхват, доколкото в досъдебната фаза на производството задържането на ищеца е продължило над регламентираният максимален срок.
За да отмени решението на първоинстанционния съд и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли изцяло иска по чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ вр. чл.5 §3 и §4 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, въззивният съд е приел, че при тези искове за разлика от исковете по чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ, нов анализ и преценка на законосъобразното налагане на задържането, т.е. били ли са налице предпоставките за налагане на мярката, както и дали са били налице предпоставките за уважаване на молбите за изменение на мярка за процесуална принуда, не следва да се прави, тъй като гражданският иск не разполага с правомощия да обсъжда и цени доказателства, събрани в друго производство. На следващо място е прието, че нарушенията на правата по чл.5 § 3 и §4 от Конвенцията се изразяват в бездействие: по §3 – несвоевременно изправяне пред съда при задържане по стража и разглеждане на делото относно мярката за неотклонение „задържане под стража“ в неразумен срок, а по § 4 – лицето да е задържано и да не му е осигурено право на жалба за законосъобразността на задържането и лицето да е подало жалба против задържането и съдът да не се произнесъл в кратък срок и именно по тези въпроси гражданският съд, пред който те се релевират, дължи произнасяне. Доколкото ищецът не е навел твърдения за несвоевременно изправяне пред съдия при задържането или че като е изправен, последният е разгледал делото му в неразумен срок, въззивният съд е приел, че липсват изобщо твърдения за нарушения на чл.5 §3 от Конвенцията, респективно и нарушени права по този параграф. По отношение на твърденията на ищеца за допуснати нарушения на чл.5 §4 от Конвенцията, въззивният съд е разгледал четири конкретни оплаквания за неспазване изискването за бързина, чрез произнасяне в „кратък“ срок по молби за изменение на мярката „задържане под стража“ и е намерил същите за неоснователни.
Неоснователен е доводът на касатора, че въззивното решение е недопустимо, тъй като неясните и противоречиви мотиви не могат да обусловят недопустимост на съдебния акт, тъй като нямат отношение към процесуалните предпоставки относно съществуването и упражняването на правото на иск.
При съобразяване на изложените в исковата молба твърдения за допуснати нарушения на чл.5 § 3 и §4 от Конвенцията, на вложеното в тези разпоредби съдържание, изискващо от държавата своевременен съдебен контрол по отношение на задържани лица, изправени пред наказателни обвинения; провеждане на процес в разумен срок; обосноваване на лишаването от свобода на всички етапи и освобождаването на задържания, ако е необходимо под гаранция, както и осигуряване на достъпно и ефективно правно средство за оспорване на законността на задържането и на изложените от въззивния съд фактически и правни изводи в обжалваното решение, настоящият съдебен състав намира за основателни доводите на касатора за очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като е налице противоречие между твърденията на ищеца за действия и бездействия на ответниците, представляващи нарушения на правата му по чл.5 §3 и §4 от КЗПЧОС и фактическите и правни изводи на съда, което се констатира само от мотивите на въззивното решение, поради което същественото нарушение на съдопроизводствените правила е очевидно.
Гореизложеното налага отмяна на въззивното решение поради допуснато съществено процесуално нарушение, пряко установимо от мотивите на съдебния акт и доколкото отстраняването му не налага дейност по изясняване на фактите чрез събиране на доказателства, настоящият състав следва да реши спора по същество - арг. от чл.293, ал.3 ГПК.
По делото са безспорно установено следните факти и обстоятелства:
По искане на Районна Прокуратура [населено място] с правно основание чл.64 ал.1 от НПК е образувано ч.н.д. №439/2017 г. по описа на Районен съд [населено място], по което с определение на съда от 22.01.2017г. по отношение на ищеца е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ по досъдебно производство №28/2017г. по описа на РУП при ОДМВР [населено място]. Определението е обжалвано и потвърдено от Окръжен съд [населено място] по в.ч.н.д. №161/2017г. с определение от 26.01.2017г. По цитираното досъдебно производство ищеца е бил привлечен като обвиняем с постановление на районния прокурор от 20.01.2017г.за престъпление по чл.209 ал.1 вр.с чл.20 ал.2 вр.с ал.1, във вр.с чл.18 от НК и задържан за срок от 72 часа, след като със заповед за полицейско задържане от 19.01.2017г., е бил задържан за срок от 24 часа. С прокурорско постановление от 21.01.2017г. на ищеца е наложена забрана да напуска пределите на страната без разрешение на наблюдаващият прокурор. На 28.03.2017. ищецът е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл.210 ал.1 т.5 вр.с чл.209 ал.1 вр.с чл.20 ал.2 вр.с ал.1 вр.с чл.26 ал.1 от НК заедно с още трима турски граждани. На 19.04.2017г. и на 29.06.2017г. ищецът е сезирал съда с искане за изменение на наложената му най-тежка мярка за неотклонение „задържане под стража“. Образувани са съответно ч.н.х.д №2491/2017г. и ч.н.х.д.№4192/2017г. по описа на Пловдивския районен съд, като и по двете дела районният съд е оставил искането без уважение с определения съответно от 21.04.2017г. и от 03.07.2017г., потвърдени от Окръжен съд Пловдив по реда на инстанционния контрол с определения от 27.04.2017г. и от 11.07.2017г. На 09.08.2017г. е внесен в Районен съд Пловдив обвинителен акт, като до този момент ищецът е бил задържан в продължение на 7 месеца и 20 дни. Образувано е н.о.х.д. № 5179/2017г., което съдът е прекратил с протоколно определение от 18.09.2017г., влязло в законна сила на 26.09.2017г. От тази дата досъдебното производство е продължило още 28 дни - до 24.10.2017г., когато в съда отново е внесен обвинителния акт. Междувременно на 25.09.2017г., ищецът е депозирал в съда молба за изменение на мярката за неотклонение и по нея е образувано ч.н.х.д. № 6274/2017г. Искането на ищеца е мотивирано с твърдения, че не са налице предпоставките на чл.63 ал.1 от НПК и на първо място, че в хода на досъдебното производство не са събрани доказателства, въз основа на които да се направи обосновано предположение, че той е извършил деянието, за което е обвинен, че за част от обвинението касаещо датите преди последната такава на 19.01.2017г., прокуратурата не разполага с никакви доказателства. Настоявал е съдът да извърши преценка за наличието на визирани в закона предпоставки за налагане на мярката, а именно налице ли е реална предпоставка обвиняемия да се укрие или да извърши престъпление. В тази насока са изложени съображения, че липсват доказателства навеждащи на извода, че такава опасност реално съществува, като се позовава на чистото съдебно минало, личността му и начина му на живот, участието му в досъдебното производство, факта, че до момента са събрани доказателствата, необходими за изясняване на обективната истина, факта, че само два пъти е искал изменение на мярката с цел да бъде на разположение на властите по всяко време, когато е необходимо. Посочено е също така, че не съществува опасност да се укрие,тъй като има адрес в страната, а освен това има наложена забрана да напуска страната. Поддържал е, че към 22.09.2017г. е изтекъл максималния осеммесечен срок на задържане, посочен в разпоредбата на чл.63 ал.4 от НПК. Искането на ищеца за изменение на мярката е разгледано от съда в открито съдебно заседание на 02.10.2017г. Представителят на районната прокуратура е поддържал становище, че искането е неоснователно, тъй като на първо място срока по чл.63 ал.4 от НПК не е изтекъл поради това, че в него не се включва времето от внасяне на обвинителния акт в съда на 18.09.2017г. до връщането на делото на прокуратурата на 27.09.2017г., както и че с оглед събраните доказателства се налага обоснования извод, че тримата подсъдими, в т.ч.ищеца, са извършили престъплението, за което са обвинени. Твърдял е, че не са налице доказателства, разколебаващи извода за наличие на опасност обвиняемите да се укрият и да извършат престъпление. Позовавал се и на двойното гражданство на ищеца и липсата на постоянен адрес в страната. Съображения, доводи и доказателства за наличието на реална опасност ищеца да извърши престъпление не са посочени. В мотивите на определението си съдът е проследил хронологията на събитията, свързани с предходни производства по вземане на мярката за неотклонение „задържане под стража“ по отношение на ищеца и производствата по чл.65 от НПК за изменението й и е посочил, че следва да извърши преценка на правилността и законосъобразността на наложената мярка за неотклонение и наличието на нови доказателства налагащи нейното изменение. Без да излага обаче конкретни съображения е приел, че съвкупната доказателствена маса обосновава извода за наличие на обосновано предположение, че ищецът е извършил вменените му деяния и че липсват доказателства разколебаващи тази теза. Относно опасността да се укрие, съдът е посочил, че тримата подсъдими имат турско гражданство и нямат адреси в България, на които да пребивават трайно. По отношение на срока по чл.63 ал.4 от НПК съдът е преценил, че същия не е изтекъл и съответно искането на ищеца за изменение на мярката за неотклонение е оставено без уважение. По въззивна жалба на ищеца и на другите обвиняеми е образувано в.ч.н.д. №1961/2017г. по описа на Пловдивския окръжен съд, който в акта си е посочил, че споделя изводите на първоинстанционния съд за наличие на обосновано предположение, че обвиняемият е извършил престъплението, за което е обвинен, че е налице реална опасност да се укрие и да извърши друго престъпление заради механизма на извършване на процесното и участието на всеки един от обвиняемите. Изчислявайки срока на задържането към датата на постановяване на определението – 10.10.2017г., въззивният съд е приел, че същия не надвишава осем месечния срок по чл.63 ал.4 от НПК и е потвърдил определението от 02.10.2017г. на първата инстанция, с което искането за изменение на мярката за неотклонение е оставено без уважение. По повторно внесения в съда на 24.10.2017г. обвинителен акт е било образувано н.о.х.д. № 6853/2017г. по описа на РС Пловдив, като съдебната фаза на производството е продължила до 27.04.2018г. ,когато производството по делото отново е прекратено и същото е върнато на прокуратурата с определение на Окръжен съд Пловдив. Преди прекратяването на делото, на 07.12.2017г., ищецът отново е направил искане за изменение на мярката, което е оставено от съда без уважение с определение от 21.12.2017г., потвърдено от въззивния съд с определение от 03.01.2018г. На 17.05.2018г. прокуратурата отново е внесла обвинителен акт в съда и по него е образувано н.о.х.д. № 3180/2018г. Съдебната фаза на производството е продължила до 18.09.2018г., когато производството по делото е прекратено за пореден път и същото е върнато на прокуратурата. Определението на съда е протестирано от прокуратурата, но протестът е оставен без уважение с определение от 15.11.2018г, постановено по в.ч.н.д. №2030/2018г. на Пловдивския окръжен съд. Преди прекратяването на делото, на 02.07.2018г., ищецът е направил искане за изменение на мярката, което е оставено от съда без уважение с определение от 02.07.2018г., потвърдено от въззивния съд с определение от 17.07.2018г. На 21.11.2018г. прокуратурата е изготвила нов обвинителен акт, който е внесен в съда на 23.11.2018г. С разпореждане от 29.11.2018. съдът е насрочил разпоредително заседание за 15.01.2019г. От представената присъда №206/15.08.2019 година, се установява, че ищецът е признат за виновен, в това, че на 19.01.2017 г. в съучастие като съизвършител и с още три лица, с цел да набави за себе си имотна облага е възбудил и поддържал заблуждение у конкретно посочени лица и с това е направил опит да причини имотна вреда на „К.Д.“ ООД, в размер на 20 000 лева, като деянието е останало недовършено поради независещи от волята на дееца причини, поради което и на основание чл.209 ал.1 вр. с чл.20 ал.2 вр. с ал.1 вр. с чл.18 ал.2 , вр. 1 във вр. с чл.54 от НК е осъден на три години лишаване на свобода. На основание чл.66 ал.1 от НК е отложено изпълнението на наложеното наказание, с изпитателен срок от 5 години от влизане в сила на присъдата. От същата дата е преустановена мярката „задържане под стража“. Присъдата не е влязла в сила към датата на приключване на устните състезания в настоящото производство.
При новото разглеждане на делото от първоинстанционния съд, образувано по искова молба на Л. М., с която е предявен иск по чл.2, ал.1, т.2 вр. чл.5 §2-4 от Конвенцията, като свидетел е разпитан бащата на ищеца, който установява, че синът му е с българско и с турско гражданство и никога не е бил осъждан или задържан. За задържането разбрал от приятелката на сина му. Свидетелят заявява, че през лятото заедно с жена си живее в България, където е бащината му къща, в която живее и неговия брат. Установява също така, че ищецът е с висше образование, завършил е специалност „промишлен инженер“ в един от най - престижните университети в [населено място]. Преди да бъде задържан, е живеел и работел в Истанбул, а до 1989г. е живял в България, но след това заминали за Турция. Заявява, че задържането за 2 години и 7 месеца се отразило на тежко на сина му - бил много отчаян и разочарован и се променил психически.
По основателността на предявения иск с правно основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ вр. чл.5 §3 и §4 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи:
За да бъде уважен така предявения иск, ищецът трябва да докаже при условията на пълно и главно доказване следните предпоставки: 1) нарушение на права предоставени му от чл.5 §3 и §4 КПЗОЧС от изрично и изчерпателно посочените в разпоредбата на чл.2 ал.1 ЗОДОВ, субекти - разследващи органи, прокуратура или съд; 2) претърпени от ищеца вреди, които могат да бъдат както имуществени, така и неимуществени; 3) наличие на причинна връзка между поведението на посочените субекти (разследващи органи, прокуратура или съд) и претърпените вреди.
За да се прецени дали е налице първата предпоставка за уважаване на предявения иск, трябва да се съобрази дали поведението на ответниците отговаря на заложените от Европейския съд по правата на човека стандарти при приложение на чл.5 §3 и §4 КПЗОЧС. Неправилно е становището на въззивния съд, че „нов анализ и преценка на законосъобразното налагане на задържането, т.е. били ли са налице предпоставките за налагане на мярката, както и дали са били налице предпоставките за уважаване на молбите за изменение на мярка за процесуална принуда, не следва да се прави, тъй като гражданският съд не разполага с правомощия да обсъжда и цени доказателства, събрани в друго производство“. Невъзможно е да бъде уважен иск с правно основание чл.2 ал.1 т.2 ЗОДОВ, без сезираният съд да прецени дали извършените от ответниците действия и/или бездействия нарушават стандартите заложени от ЕСПЧ по приложението на чл.5 §3 и §4 КПЗОЧС. Това по необходимост налага сезираният съд да бъде запознат с практиката на ЕСПЧ по съответната разпоредба, за да може да прецени дали с поведението си ответниците са нарушили права, предоставени на ищеца от чл.5 §3 и §4 КПЗОЧС.
От данните по делото безспорно се установява, че ищецът е бил задържан на 19.01.2017г. в 04,10ч. със заповед за полицейско задържане, като задържането е продължило до 15.08.2019г. /постановяване на присъда от Районен съд Пловдив/ или общо 2 години и 7 месеца приблизително.
В практиката си ЕСПЧ, неколкократно е посочвал, че такава продължителност на задържането, като тази в конкретния случай, е силно обезпокоителна и изисква много солидна обосновка (Tsarenko c. Russie, № 5235/09, § 68, 3 март 2011 г.; Qing c. Portugal,, № 69861/11, § 60, 5 ноември 2015 г.; и Љtvrteckэ c. Slovaquie № 55844/12, § 57, 5 юни 2018 г., Стайков срещу България - т. 82). Приема също така, че когато обвинението е за извършване на тежки престъпления от организирана престъпност, е възможно задържането да трае по-дълго ( Стайков срещу България - т. 83 и Љtvrteckэ, § 58,), както и че за да бъде наложена мярка за неотклонение задържане под стража е необходимо освен "основателното предположение", че обвиняемият е извършил престъпление, и допълнителни причини (Стайков срещу България - т. 86 и Buzadji, § 95). Въпреки че посочените допълнителни причини могат да обусловят едно по-продължително задържане, те не предоставят на властите неограничени правомощия да удължават тази мярка (виж. Стайков срещу България - т. 90 и Qing, § 61). ЕСПЧ приема, че въпросните допълнителни причини с течение на времето стават все по-малко относими. Доколкото ищецът по настоящото производство е бил обвинен в извършване на тежко престъпление по смисъла на чл.93 т.7 НК, при това в съучастие, е съответствало на стандартите на КЗПЧОС едно по-дълго задържане. В конкретния случай, „допълнителните причини“ мотивирали продължителното задържане под стража е аргументът, че тъй като е турски гражданин, за него съществува възможност да напусне пределите на Република България, с което Районен съд Пловдив и Окръжен съд Пловдив обосноват отказите за промяна на мярката за неотклонение. Както обаче беше посочено по-горе, с течение на времето тази „допълнителна причина“ става все по-малко относима.
В константната си практика ЕСПЧ (Стайков срещу България- т. 104, и contrario, Љtvrteckэ, § 61, 63 и 65), критикува „стереотипния подход“, при който различните инстанции отказват да изменят мярката за неотклонение задържане под стража, въз основа на повтарящи се по същество мотиви, които свързват настъпването на даден риск с общи и абстрактни аргументи, без този общ риск (напускането на страната по настоящото дело) да бъде свързан с конкретните факти по делото, т.е. това е хипотези при която съдилищата не обосновават в достатъчна степен изводите си според които има риск, в конкретната хипотеза, обвиняемият да напусне пределите на страната. ЕСПЧ критикува също така и подход (Стайков срещу България - т. 104, Buzadji, посочен по-горе, § 87), когато в определенията на съдилищата гледащи мярката за неотклонение, липсва разглеждане на алтернативи способи, чрез които да се осигури явяването на обвиняемия по делото - напр. изменение на мярката в домашен арест, доколкото обвиняемият е представил доказателства, че има адрес на който да пребивава на територията на Република България - този на баба му и на дядо му. Освен това според практиката на ЕСПЧ е недопустим подход при който, компетентните съдилища не представят последователни мотиви защо и до каква степен съображенията, които обосновават задържането на обвиняемият остават непроменени за толкова дълъг период от време (Стайков срещу България - т. 105 и Qing, § 66, както и, a contrario, Љtvrteckэ, §§ 61-65). От фактите по делото става ясно, че ответните съдилища са мотивирали отказа си да бъде изменена мярката за неотклонение на ищеца с константния аргумент, че ищецът е чужд гражданин и може да напусне пределите на страната, без да спазват задължителните стандарти, заложени от ЕСПЧ по приложението на чл.5 §3 КЗПЧОС. Не на последно място следва да се посочи, че властите не са изпълнили задължението си да проявят "особено старание" за осигуряване на напредъка на делото, доколкото видно от данните по делото съдът е връщал делото на прокуратурата 3 пъти (a contrario от Стайков срещу България - т. 106).
В заключение следва да се приеме, че със своите действия ответниците са нарушили правото на ответника по чл.5 §3 от КЗПЧОС, доколкото: 1) макар и да са били налице достатъчни причини за прилагане на тази мярка за неотклонение, съдилищата са удължили мярката за неотклонение въз основа на общи и абстрактни аргументи, без да се отчетат конкретните факти по делото ( напр. чистото съдебно минало на обвиняемия, доброто му социално положение- завършил елитен университет в Турция, съдействието му на държавните органи и др.), без мотиви защо съображенията които обосновават задържането продължават толкова дълго и без да разгледат алтернативни мерки за неотклонение, които могат да осигурят участието на обвиняемия в наказателното производство и 2) обстоятелството, че делото е било връщано 3 пъти на прокуратурата обуславя извод, че властите не са изпълнили и задължението си да проявят "особено старание" за осигуряване на напредъка на делото.
Относно нарушението на чл.5 § 4 от КЗПЧОС, ЕСПЧ приема че „съгласно чл. 5 § 4 от Конвенцията, всяко арестувано или задържано лице има право да поиска от съдията да прецени дали се спазват процедурните и материалните изисквания, необходими за "законосъобразността" по смисъла на чл. 5 § 1 от Конвенцията, на мярката лишаване от свобода (Khlaifia et autres c. Italie [ГС], № 16483/12, § 128, 15 декември 2016 г.). Колкото до същността на средството за защита, предвидено в чл. 5 § 4, компетентният съд трябва да провери едновременно спазването на процедурните правила на националното законодателство, и наличието на основателно съмнение, мотивирали ареста, както и законността на преследваната от него цел, а след това и на тази на задържането“ (вж. Brogan et autres c. Royaume-Uni, 29 ноември 1988 г., § 65, серия A № 145-B)“ – Димо Димов и други срещу България - т.68. По делото е безспорно установено, че в досъдебната фаза на производството задържането на ищеца е продължило 1 година и 2 месеца, в който срок се включват и периодите, през които съдебното производство е прекратявано и делото е връщано на прокуратурата за прецезиране на обвинителния акт. Това е повече от регламентираният максимален срок на задържане под стража в досъдебното производство, който е 8 месеца съгласно чл.63 ал.4 НПК. На основание чл.63 ал.5 НПК, прокурорът е трябвало незабавно да освободи задържания след изтичането на този срок. Нещо повече, този срок в случая е надвишен още към 10.10.2017г., когато с определение на Окръжен съд Пловдив се потвърждава определението на районния съд от 02.10.2017г., с което е оставена без уважение молбата на ищеца от 25.09.2017г. за изменение на мярката за неотклонение от „задържане под стража“ в по-лека, откъдето следва, че въззивният съд е нарушил вътрешното процесуално законодателство като е отказал да измени мярката за неотклонение. Въз основа на изложеното следва да се приеме, че е налице и нарушение на чл.5 § 4 от КЗПЧОС, доколкото Пловдивският окръжен съд не е освободил ищеца по настоящото производство, независимо че към момента на постановяване на въпросното определение е бил изтекъл предвидения в чл.63 ал.4 НПК максимален срок на задържане.
В заключение следва да се приеме, че е налице първата предпоставка за да бъде уважен иска, доколкото по делото се установи, че с поведението си ответниците са нарушили права предоставени на ищеца от чл.5 §3 и §4 КЗПЧОС и по-конкретно нарушен е „разумния срок“ на задържането под стража, като властите не са представили релевантни и достатъчни основания за продължаване на задържането (чл.5 §3 КПЗЧОС), нарушено е и правото на ищеца да бъде освободен от съда, когато задържането му е неправомерно (чл.5 §4 КЗПЧОС). Налице са и неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени от увреденото лице болки и страдания. Задържането под стража, особено в такъв продължителен период, неизбежно води до стрес, загуба на доверие в правозащитните институции, несигурност и др. Наличието на претърпени вреди се установява и от събраните по делото гласни доказателствени средства. Налице е и причинна връзка - претърпените от ищеца неимуществени вреди се дължат на продължителните откази на Районен съд - Пловдив и Окръжен съд - Пловдив да изменят мярката му за неотклонение в по-лека такава, без основателна причина и в противоречие със закона. Следователно е налице и последната предпоставка за уважаване на иска.
Въз основа на всичко изложено до тук е видно, че искът на ищеца е доказан по своето основание. На основание чл.52 от ЗЗД, с оглед на продължителния период на задържане на ищеца в ареста, неговото социално положение и възраст, настоящият състав приема, че справедливият размер на обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди е 10 000 лв.
При този изход на спора, на ищеца се дължат сторените от него разноски за държавни такси и за адвокатско възнаграждение /за първоинстанционното производство/, съобразно уважената част на иска, които са в размер на 665,67 лв. – за трите съдебни инстанции.
На основание чл.38, ал.2 ЗА на адв. С. Х., следва да се присъди адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ във въззивната и касационната инстанции, съобразно уважената част на иска, което възлиза на 717,50 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,
Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение от 10.11.2020 г., постановено по в.гр.д. № 378/2020 г. по описа на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е отхвърлен предявения от Л. С. М. срещу Прокуратура на Република България, Районен съд Пловдив и Окръжен съд Пловдив иск с правно основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ вр. чл.5 §2-4 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи за солидарно осъждане на ответниците да му заплатят обезщетение до размера от 10 000 лв. за претърпени неимуществени вреди от нарушение на правата му по чл.5 §3 и §4 от Конвенцията, ведно със законната лихва, считано от 25.09.2018 г. до окончателното изплащане, като вместо него постановява:
ОСЪЖДА Прокуратура на Република България, Районен съд Пловдив и Окръжен съд Пловдив да заплатят солидарно на Л. С. М., ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес [населено място], [улица], ет.2 – адв. С., на основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ вр. чл.5 §3 и §4 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, сумата от 10 000 лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушение на правата му по чл.5 §3 и §4 от Конвенцията, ведно със законната лихва, считано от 25.09.2018 г. до окончателното изплащане, а на основание чл.78, ал.1 ГПК и сумата от 665,67 лв. –разноски за трите съдебни инстанции.
ОСТАВЯ В СИЛА решение от 10.11.2020 г., постановено по в.гр.д. № 378/2020 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Прокуратура на Република България, Районен съд Пловдив и Окръжен съд Пловдив да заплатят солидарно на адвокат С. Х. С., [населено място], [улица], ет.2, на основание чл.38, ал.2 ЗА сумата от 717,50 лв. - адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: