Р Е Ш Е Н И Е № 434 С о ф и я, 27 октомври 2010 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 04 о к т о м в р и 2010 година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Томов ЧЛЕНОВЕ: Ивета Анадолска Николай Дърмонски при секретар Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски касационно наказателно дело № 376/2010 година. Подадена е касационна жалба от поверениците на гражданската ищца и частна обвинителка К. П.С. от София адв.Н.Стратев и адв.М.Христов от С., имаща за предмет решение № 163/11.05.2010 г. по ВНОХД № 248/2010 г., постановено от Софийския апелативен съд, което се атакува с оплаквания по чл.348, ал.1, т.1 и 3 от НПК, като се иска изменяването му за прилагане на “закон за еднакво наказуемо престъпление – по чл.199, ал.2, т.2 от НК” и се “определи съответно ново наказание” – вместо лишаване от свобода наказание доживотен затвор без замяна от касационната инстанция. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. В производството пред касационната инстанция повереникът адв.М.Христов от С. поддържа оплакванията на гражданската ищца и частна обвинителка К.С. Гражданският ищец и частен обвинител С. С. не е обжалвал въззивното решение (като не е обжалвал и първоинстанционната присъда) и не взема отношение по подадената касационна жалба. Подсъдимият С. Г. С. от с.Ж., област София и защитникът му адв.К.Мирчев от С. молят обжалваното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд провери обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.347 от НПК и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 28/28.01.2010 г. по НОХД № 4824/2009 г. Софийският градски съд е признал подсъдимия С. Г. С. от с.Желява, област София за виновен в това, че на 18.11.2008 г. в София е отнел чужди движими вещи на обща стойност 870 лв от владението на В. С. С. от София, с намерение противозаконно да ги присвои, като е употребил за това сила и грабежът е бил придружен с причиняване на тежка телесна повреда, от която е последвала смъртта на пострадалия и на основание чл.199, ал.2, т.1 вр.чл.198, ал.1 от НК при условията на чл.54 от НК му е наложил наказание от 20 години лишаване от свобода, което да изтърпи в затвор при първоначален строг режим, като е признат за невинен и е оправдан по предявеното му обвинение деянието му да съставлява опасен рецидив по чл.29, ал.1, б.”а” и “б” от НК и за разликата в предмета на престъплението от 870 лв до 1120 лв. От размера на така наложеното на подсъдимия наказание е приспаднато предварителното му задържане от 24.11.2008 г. Уважени са предявените от пострадалите К. П. С. – бивша съпруга и С. В. С. – син на пострадалия В. С., граждански искове в размер на по 50 000 лв за всеки един от тях за репариране на причинените им неимуществени вреди от престъплението, ведно със законната лихва върху тях от 20.11.2008 г. до окончателното им изплащане. Присъдени са в тежест на подсъдимия направените по делото разноски, включително тези на ищците и части обвинители, както и дължимата се държавна такса върху уважения размер на исковете. Присъдата е била обжалвана от защитниците на подсъдимия адв.К.Томов и адв.К.Мирчев от С. с бланкови оплаквания за необосноваността и незаконосъобразността й и за явна несправедливост на наложеното му наказание с искане за отмяната й и постановяване на нова “по-лека такава”. Тя е била обжалвана и от поверениците на гражданската ищца и частна обвинителка К.С. адв.М.Христов и адв.Н.Стратев от С. в наказателната й част с оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание с искане за изменяването й за прилагане на “закон за по-тежко наказуемо престъпление” със съответно ново по вид наказание, а именно доживотен затвор без замяна. С решение № 163/11.05.2010 г. по ВНОХД № 248/2010 г. Софийският апелативен съд е потвърдил изцяло присъдата. Така постановеното въззивно решение се атакува пред касационната инстанция от поверениците на частната обвинителка К.С., повтаряйки оплакванията си за незаконосъобразността му – неправилното приложение на материалния закон и за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание с искане към касационната инстанция то да бъде изменено, включително и първоинстанционната присъда за приложението, този път, на “закон за еднакво наказуемо престъпление – това по чл.199, ал.2, т.2 от НК” и за определяне ново по вид и тежест наказание “доживотен затвор без замяна”. Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение намира подадената касационна жалба за НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: Въззивното решение се атакува заради нарушение на материалния закон, като се навеждат доводи срещу правните изводи и на двете инстанционни съдилища, включително и относно дължимата се на подсъдимия санкция. Тези оплаквания са били правени и пред въззивната инстанция и правилно са отхвърлени като неоснователни. Всъщност, касационната жалба в голямата си част е пълно копие на въззивната жалба, като са привнесени доводи за пропуски на въззивната инстанция, а искането към касационната не е съобразено с правомощията, с които тя разполага. ВКС намира, че въззивният съд е съобразил изискванията на чл.339, ал.2 от НПК и е изложил убедителни съображения както по приетите за установени фактически обстоятелства, така и по произтичащото от тях приложимо материално право, като е дал отговор на доводите на страните по направените от тях оплаквания против правилността на първоинстанционния съдебен акт. Приетите от градския съд фактически положения с основание са споделени от втората инстанция, която на свой ред е изложила собствен обстоятелствен анализ на доказателствата по делото и тяхната стойност. Всъщност, декларирано и в съдебно заседание, те не се оспорват, както и дейността на съда по извличането им. На фона на така установените факти обаче не се подкрепя оплакването за наличие на касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК. Правилно установените фактически обстоятелства са онази рамка, в която ВКС е оправомощен да извърши проверка за правилното приложение на материалния закон и тя в случая убедително е очертана, като е прието, че изпълва с нужното съдържание обективните и субективни признаци на престъплението по чл.199, ал.2, т.1 от НК. Въпросът дали подсъдимият с ударите в главата на пострадалия В.С. е целял лишаването му от живот или причиняване на телесна повреда, уточнена по-късно като тежка такава, от която е последвала смъртта му е бил поставен и пред апелативния съд и е получил законосъобразен отговор. Установено е, че той е нанесъл два удара в главата на В.С. преди и един след отнемането на парите от касата, заснето с видеокамерата вътре във фургона, като му е причинил разкъсни рани с масивно кръвотечене. Наред с това обаче тези удари са предизвикали и оток на мозъка, наложил оперативна намеса и създал опасност за живота му, която не е могъл да преодолее и смъртта е настъпила 2 дни след това, която е в пряка причинна връзка с телесните му увреждания при осъществяване на грабежа. От изложеното в обвинителния акт, подкрепено от св.П.Иванов, който пръв е открил наранения охранител – окървавен, но в съзнание, без ясен спомен за случилото се, първоначално дори отричал да е сериозно увреден, обяснимо със състоянието му. От изводите на експертите от СМЕ се установява, че ударите в главата му не са били с голям интензитет, но пък са предизвикали оток на мозъка и опасност за живота му, от който, въпреки приложеното лечение, настъпила смъртта на пострадалия. Различието при оценката на тези обстоятелства между държавното и частното обвинение е във формата на вината на дееца относно вредоносния резултат от приложеното насилие – за прокурора отношението към смъртта е непредпазливост, като последица от умишлено нанесена тежка телесна повреда, а за частната обвинителка и поверениците й пред въззивната инстанция и сега – пряк умисъл за причиняване смъртта на В.Стефанов. Това различие в становищата предпоставя процесуален и материално-правен проблеми. Първо, защото в пренията пред първата инстанция повереникът на частните обвинители адв.Драганова, а след нея и самата К.С. са отправили искане до съда да постанови осъдителна присъда по предложената от прокурора правна квалификация на деянието, претендирайки налагане на наказание на дееца 20 години лишаване от свобода или доживотен затвор, без да се визира първата алтернатива на чл.199, ал.2 от НК – доживотен затвор без замяна. При действащата разпоредба на чл.318, ал.3, изр.2-ро от НПК, частната обвинителка К.С. не е имала право да жали квалификацията на деянието и да иска преквалификацията му по чл.199, ал.2, т.2 от НК. То не е било и възможно за въззивния съд, защото : не е имало повдигнато такова обвинение; не е наведен като факт в обвинителния акт относно вината на дееца той да е целял смъртта на В.С. или да се е съгласявал с нейното настъпване, т.е. че е действал при пряк умисъл за постигане на този резултат или се е съгласявал с настъпването му от принудата като част от съставното престъпление грабеж, за да се приложи правомощието на въззивния съд по чл.337, ал.1, т.2 от НПК, но и за да се даде възможност на обвинения да се защитава и относно това обстоятелство. А че то е съществено, е безспорно с оглед отражението върху вида и размера на наказанието му, макар и при двете квалификации да е предвидена еднаква наказуемост с трите предвидени в ал.2 на чл.199 от НК алтернативи. То личи и от искането на частната обвинителка във въззивната й жалба – “да се приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление” и се конкретизира в съобразителната част – за “грабеж, придружен с довършен опит за убийство”, което се повтаря и в касационната жалба. Последното сочи на неразбиране относно понятието за “довършен” и “недовършен” опит. В случая е настъпила смъртта на В.С., тя е в пряка причинна връзка с нанесените му при грабежа травми и няма как да се говори за довършен опит за убийство, т.е. дори и като искане относно правилната квалификация на деянието във въззивната, а сега и в касационната жалба претенциите на поверениците на частната обвинителка са неоснователни и незаконосъобразни, макар към ВКС да се отправя вече искане за прилагане на “закон за еднакво наказуемо престъпление”. При грабежа водещата цел на дееца е отнемането на имущество, а резултатите от приложената принуда (телесна повреда, без и с последвала смърт, убийство или опит за убийство) са квалифициращо обстоятелство на съставното престъпление и затова при недовършеност на отнемането по независещи от волята на дееца причини, но с причиняване на един от горните резултати тогава ще има опит за грабеж със съответното квалифициращо обстоятелство, което в случая не е налице. От друга страна, именно защото “водещото престъпление” при грабежа е “кражбата”(отнемането на имущество), а тя може да се извърши само с пряк умисъл, то при другото престъпление (употребата на сила или заплашване) принудата идва да спомогне, улесни, задържи отнемането. Съобразно резултата от приложената принуда и субективното отношение на дееца към него законодателят е предвидил и различните квалифициращи обстоятелства, водещи до по-тежка наказуемост на грабежа – в чл.199, ал.1, т.3 и ал.2, т.1 и 2 от НК. В настоящия случай, при недопустимостта на въззивната жалба в частта й относно правната квалификация на деянието и при липсата на такова обвинение (разбирай и фактическо) в обвинителния акт относно субективното отношение на дееца за упражненото над пострадалия насилие, както и противоречивостта на исканията няма как касационната инстанция да ги удовлетвори съобразно правомощието си по чл.354, ал.2, т.2 от НПК, визирано от касаторите. Не е налице неправилно приложение на материалния закон, който да може да бъде отстранен от настоящата инстанция или с връщане на делото за ново разглеждане. Относно претендираното наказание следва да се отбележи и следното: от въззивния съд се е настоявало да наложи наказание доживотен затвор без замяна, но такова искане към първоинстанционния не е имало отправено, а най-общо е заявено да се наложи наказание алтернативно – “20 години лишаване от свобода или доживотен затвор” (и тъй като последното е по-благоприятно, то искането към първия съд следва да се приеме като това наказание, а не претендираното за първи път във въззивната жалба). Градският съд е избрал и наложил наказание по първата алтернатива в максималния предвиден размер. Въззивният съд е подкрепил избора му, обсъждайки както данните за личността на подс.Стоилов, включително съдебното му минало и изтърпяно наказание за осъществените в реална съвкупност други три престъпления, едното от които за убийство в афектно състояние, така и тези относно настоящето му деяние. ВКС приема изложените от апелативния съд съображения и също не намира, че той следва да бъде изолиран от обществото до края на живота му, като прилагането на най-леката алтернатива за това престъпление, но в максималния й размер ще е достатъчна за постигането на целите на чл.36 от НК. Друг е въпросът, че касационната инстанция няма правомощието да завишава тежестта на наложеното от предходната инстанция наказание или да преминава към друго по-тежко по вид наказание, каквото искане се отправя към нея от жалбоподателката и поверениците й, още повече на фона на невъзможността да постигне корекция в правната квалификация на деянието, коментирано по-горе. Не е налице касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК за отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. Въззивното решение не се атакува в гражданската му част, а и претенцията на тази ищца е била уважена в пълния й размер още от първата инстанция. ВКС намира, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила, а касационната жалба на поверениците на частното обвинение – без уважение. Водим от гореизложените съображения и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 163/11.05.2010 г. по ВНОХД № 248/2010 г., постановено от Софийския апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: