О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 218 София, 20.04.2022 година Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи февруари две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело №1081/2021 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „Бодпие“ ООД,гр. Варна срещу решение №188 от 30.11.2020г. по т.д.461/20г. на Варненски апелативен съд. Ответникът по касационната жалба – „Адисан“ ЕООД, [населено място], чрез пълномощника си – адв. Н. К. е на становище, че не са налице прeдпоставки за допускане на решението до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. В приложеното към жалбата изложение по чл.284,ал.3,т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът, чрез пълномощника си – адв. А. Д., е поддържал основание по чл.280,ал.2 ГПК „ а в условията на евентуалност“ и основание по чл.280,ал.1,т.1 и 3 ГПК. Страната по основанието по чл.280, ал.2 ГПК е поддържала доводи за недопустимост на постановеното решение като лаконично е заявила, че въззивният съд бил потвърдил „ диспозитив на първоинстанционното решение,какъвто не е произнасян“. След което е възпроизвела диспозитива на двете решения- това на първостепенния и на въззивния съд. В заключение отново лаконично е заявено, че възивният съд бил излязъл „извън рамките на правораздавателната си компетентност“. Направено е и друго оплакване за недопустимост на акта- поради произнасяне, при преклудирано право на иск. Страната е развила пространно разбирането си, че съгласно чл.197, ал.1 ЗЗД исковете по чл.195 ЗЗД се погасяват с изтичане на шест месеца от продажбата на движими вещи. Посочено е, че не било ясно дали този срок е давностен или преклузивен. Поставен е въпрос в този смисъл и е посочено основанието по чл.280, ал.1 т.3 ГПК, в какъвто смисъл е поддържана противоречива практика на съдилищата, както и кратки доводи за това, че срокът по чл.197,ал.1 ГПК е преклузивен. По основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, страната е направила оплакване, че въззивният съд не се е произнесъл по възраженията й, които е изброила. Заявено е, че по част от тези обстоятелства / без да се конкретизират/ било налице произнасяне, но то било формално. Изброена е съдебна практика относно задължението на въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните. По основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, са изложени кратки общи оплаквания за това, че ответникът възразил, че нито ищеца, нито ответника имали разрешение да произвеждат хранителни добавки. Апелативния съд счел, че това възражение е ирелевантно, а това съставлявало толериране на „незаконно производство на хранителни добавки.“ Поставени са следните въпроси – „ Правомерно ли е поведението на купувач на суровини за производството на хранителни стоки, хранителни добавки който ги влага в производството на хранителни стоки без производителя да има регистрация стоки по 3х…“ 2/“Следва ли при възлагане на производството на хранителни стоки този купувач да изиска от производителя доказателства за наличие на такава регистрация… „и 3 /“Незаконно произведените хранителни добавки, изключват ли отговорността на продавача на суровините за производството им по общия ред и по реда на чл.195 ЗЗД“.Други доводи не са развити. Не се обосновава извод за приложно поле на касационно обжалване. Касаторът е поддържал основание по чл.280, ал.2 ГПК в хипотеза на второто предложение на текста, а именно- недопустимост на решението, с оглед изложените съображения във връзка с това основание. Доводът за недопустимост на обжалвания съдебен акт се разглежда и без да са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като за редовността на сезирането си, съдът следи служебно. В тази връзка без правно значение са поставените от страната въпроси и твърдението, че е налице основание по чл.280, ал.1,т.3 ГПК, тъй като доводът за недопустимост ще бъде разгледан по същество. За да обоснове разбирането си за недопустимост на обжалваното решение, страната е поддържала, че въззивният съд е постановил резултат, несъобразен с пределите очертани от първата инстанция, като е постановил различен диспозитив, въпреки, че е оставил решението на първата инстанция в сила. Доводът е фактически и правно необоснован. Въззивният съд в рамките на своята компетентност - при условията на упражнен непълен въззив, очертаващ задължението му да разгледа самостоятелно правният спор- е посочил, че първостепенният съд не е разграничил предявените в обективно съединение два иска – единият по чл.195,ал.1 ЗЗД – претендирано връщане на продажната цена на стоката – оризово брашно, която е установена, че е непригодна., а втория по чл.195,ал.2 ЗЗД – претенция за заплащане на обезщетение за вреди – претърпени загуби от неизпълнение на задължение по договор за продажба на оризово брашно, изразена във вложени суровини и материали по сключен договор с трето лице за изработка на хранителни добавки, част, от които е било негодното оризово брашно. За да счете този факт за релевантен единствено по отношение прецизацията на правната квалификация на предявените искове, решаващият състав изрично е мотивирал, че първостепенният съд е разгледал исковете така както са предявени по фактите и обстоятелствата, залегнали в исковата молба, като при това разглеждане не е допуснато нарушение на диспозитивното начало – не е разгледан непредявен иск, нито съдът се е произнесъл в повече от поисканото. Тези обстоятелства фактически се потвърждават от данните по делото. Т.е съдът не е постановил недопустимо решение, тъй като само е посочил правилната квалификация на исковете и е съобразил диспозитива си с нея. Доколкото, извън възпроизвеждане на диспозитивите на съдебните актове и лаконичното оплакване за недопустимост на решението, страната не е развила други съображения, подкрепящи това разбиране, с оглед изложеното, решението на това основание не е недопустимо. Касаторът е поддържал като довод за недопустимост на решението и това, че съдът се е произнесъл по недопустимо предявен иск, тъй като правото на иск е било преклудирано към момента на завеждане на спора с оглед разпоредбата на чл. 197 ЗЗД, установяваща, според страната, преклузивен срок за предявяване на исковете по чл.195,ал.1 и 2 ЗЗД. Отново следва да се отбележи, че поставянето на въпроса – давностен или преклузивен е срокът по чл.197 ЗЗД и твърдението, че е налице по отношение на този въпрос основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е ирелевантно при довод за недопустимост на съдебното решение, което се обжалва, тъй като този довод се разглежда служебно и по същество. По същество – безпротиворечива и константна е практиката на ВКС, респ. на ВС за това, че срока по чл.197,ал.1 ЗЗД е давностен. В тази насока, още с ТР на ОСГК №33/73 на ВС на НРБ и последващите решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК еднозначно възприемат, че този срок е давностен. С решение № 30 от 11.08.2014г. по т.д. № 1017 /12г. на ВКС, ІІ т.о. изрично по допуснат до касационно обжалване въпрос в този смисъл е обосновано след диференциране на правните белези на давностния и преклузивен срокове това, че срокът по чл.197 ЗЗД е давностен, а не преклузивен. Тази практика, обективирана и в множеството изброени решения, както от касатора, така и от противната по спора страна се споделя напълно и от настоящият състав. Поради това, постановеното решение на така поддържаното основание не е недопустимо. За пълнота на изложението следва да се посочи, че изброените от страната съдебни актове, за които тя е поддържала, че са в противоречие с разгледаната практика и е налице противоречива практиката по този въпрос, разглеждат различни въпроси. Така посочените три решения - №215 по т.д. 895/10г. на ВКС , ІІ т.о., № 149от 30.102009г. по т.д. 79/00 и решение № 36/09г. по т.д. №783/08г. разглеждат въпроси свързани с възражението за прихващане на насрещни задължения, като в нито едно от тях не се третират въпроси за вида на срока по чл.197 ЗЗД. Останалите посочени от страната решения са изцяло в разгледания смисъл, а именно, че срока по чл.197 е давностен. Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Материалноправният, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТР ОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г./. С оглед така възприетата със задължителна практика дефинитивност на основанието, първият въпрос не е релевантен, поради това, че след като е общ и относим към всяко съдебно производство , касаторът по него следва да уточни кое от възраженията му не е било разгледано от въззивния съд и как това би променило решаващите изводи на състава ако бе разгледано. Изброените от страната възражения, за които противоречиво е поддържано, че част от тях били разгледани, но формално, са възраженията, които не само са разгледани подробно от въззивиня съд, но е и отчетено от него в мотивите, че същите са направени в този вид още пред първата инстанция, с отговора на исковата молба, като във въззивната жалба не е съобразено установеното пред първостепенния съд във връзка с фактите по тези възражения. Така, съдът подробно е разгледал възраженията по реда на заявяването им- като е изложил свои мотиви по всяко едно от тях – налице е произнасяне по възражението за това, че ищецът и изпълнителят на поръчката не са имали ресурс да произведат хранителни добавки, това че същите не са разполагали с разрешения по чл.12 от Закона за храните, това че оризовото брашно е предадено на купувача и къде е било съхранявано, за това, че е доказано да е било вложено в хранителните добавки, за това, че те са били бракувани, както и за това, че констатираният недостатък, съгласно изслушаната експертиза, не е бил явен. Налице е и произнасяне по възражението относно експертното заключение и установеност на обстоятелството защо стоката, след констатация за нейната негодност е съхранявана в склад в [населено място]. Тези възражения са подробно разгледани в контекста на установените по спора факти. Т.е.налице е произнасяне по всяко едно от възраженията на страната, а това, че тя не споделя мотивите на съда е оплакване за неправилност на акта и е ирелевантно към основанието сочено от страната – чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което не е налице, поради липса на въведен релевантен общ критерий . Не са налице и предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като поставените три въпроса, с оглед това основание не са релевантни, поради липса на връзка с решаващите изводи на състава за основателност на исковете,Извън това, страната не е въвела и какъвто и да било довод по допълнителния критерий, с оглед разяснената със задължителна тълкувателна практика дефинитивност на основанието- т. 4 на ТРОСГТК №1/09г. Краткото оплакване, че според касатора добавките били произведени незаконно, не обосновава довод нито за неправилно формирана практика , която се нуждае от промяна, нито за неяснота или непълнота на правна норма, която се нуждае от тълкуване. С оглед така депозираното изложение решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на срещу решение №188 от 30.11.2020г. по т.д.461/20г. на Варненски апелативен съд. Определението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: