Р Е Ш Е Н И Е № 11 гр. София, 29.05.2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети януари през две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА БИСЕР ТРОЯНОВ при секретар ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и с участието на прокурор ИВАЙЛО СИМОВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 1224/2017 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационни жалби на подсъдимия Т. Т. Д., подадени лично и чрез защитника му адв. К. срещу решение № 159 от 13.07.2017 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС), постановено по ВНОХД № 229/2017 г. по описа на същия съд. В жалбата на касатора чрез защитника му (вх. № 6220/27.07.2017 г.) са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – т. 3 от НПК, като към ВКС в условията на алтернативност са отправени искания за отмяна на атакуваното въззивно решение и оправдаване на подсъдимия, връщане на делото за ново разглеждане за отстраняване на допуснатите процесуални нарушения или изменение на въззивния съдебен акт и намаляване на наложеното на подсъдимия наказание до минимално предвидения размер. Твърди се, че обвинението срещу подсъдимия не било доказано по безспорен начин съгласно изискванията на чл. 303 от НПК, а доказателствата били ценени едностранчиво и превратно, което се отразило върху правилното приложение на материалния закон. Показанията на пострадалия Б. били преценени избирателно, като било пропуснато да се обсъдят противоречията в тях. Изразено е несъгласие с извода на въззивния съд за съответствие на показанията на този свидетел с останалите доказателствени материали, тъй като както на досъдебното производство, така и на съдебното, той постоянно променял показанията си и всеки път разказвал различни неща във връзка с инцидента, които се разминавали с показанията на незаинтересования свидетел Д.. Изложени са съображения, че обвинението се крепяло на предположения на св. Б.; че пред състава на ПАС той без колебание обяснил, че е констатирал след сборичкването, че синджирът му липсва, но не видял подсъдимият да го е дръпнал или да го е взел; че не била вярна констатацията, че показанията на пострадалия се подкрепяли от показанията на полицейските служители; че необосновано била отхвърлена тезата на защитата за възможността при сборичкването закопчалката на златния ланец да се е разхлабила и той да е паднал на земята; че пострадалият не потърсил помощ и не споделил нищо със свидетеля Д.. Като процесуални нарушения в жалбата са посочени още извеждането на осъдителни изводи от наличието на известни разминавания в тезите на подсъдимия; позоваването на процедурата по разпознаване на лице, въпреки че била опорочена; недопускането на доказателствените искания на защитата за преразпит на част от свидетелите, очна ставка помежду им и следствен експеримент и/или съдебнотехническа експертиза за установяване на механизма на увреждане на процесния златен синджир, разпит на посочените от подсъдимия девет броя свидетели-очевидци на случилото се. Срещу въззивното решение са подадени и саморъчни жалби от подсъдимия Т. Д. с вх. № 6078/21.07.1017 г. на ПАС, вх. № 6081/21.07.2017 г. на ПАС, вх. № 6082/21.07.2017 г., вх. № 6117/24.07.2017 г. на ПАС, вх. № 6285/31.07.2017 г. на ПАС, вх. № 6286//31.07.2017 г., вх. № 6404/04.08.2017 г. (изпратена по пощата от затвора – Стара Загора на 01.08.2017 г.), вх. № 6405/04.08.2017 г. (изпратена по пощата от затвора – Стара Загора на 26.07.2017 г.), както и допълнения към тях вх. № 6988/ 04.09.2017 г. на ПАС, вх. № 9987/19.09.2017 г. на ПАС, вх. № 13415/13.12.2017 г. на ВКС. В описаните документи подсъдимият твърди, че не е извършил инкриминираното му престъпление; че е бил осъден без каквито и да е доказателства – ланецът на пострадалия бил у самия него и именно той го е предал на полицейските органи, а по вещта нямало отпечатъци от подсъдимия; че още на досъдебното производство, както и пред съдилищата, настоявал за разпит на деветима очевидци на случая, но му било отказано; че водещият разследването упражнил насилие върху него, оказал натиск върху разпитаните по делото свидетели и манипулирал показанията им. Пред ВКС са представени изложения, озаглавени „въззивни жалби” и „жалби”, от лицата Д. Б., Р. К., П. А., Г. Д., в които са залегнали твърдения за оказано им насилие от страна на разследващия С. С., който „измислил” показанията им и „изфабрикувал” обвинение срещу невинен човек. В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият Т. Д. и неговият служебно назначен защитник адв. А. А. поддържат жалбата по изложените в нея съображения и молят да бъде уважена. Представителят на ВКП дава заключение, че решението на ПАС следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 21 от 23.03.2017 г., постановена по НОХД № 582/2016 г., ОС – гр. Стара Загора е признал подсъдимия Т. Т. Д. за виновен в това, че на 30.08.2016 г. в землището на [населено място], отнел чужда движима вещ – синджир от жълт метал, злато 14 карата, проба 585, с тегло 19,47 гр., на стойност 1 075 лв. – от владението на Д. С. Б. с намерение противозаконно да го присвои, като употребил за това сила и заплашване и деянието е извършено в условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” и чл. 54 от НК го е осъдил на шест години лишаване от свобода при строг първоначален режим на основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „а” от ЗИНЗС. На основание чл. 59, ал. 1 от НК съдът е приспаднал времето, през което подсъдимият е бил задържан, на основание чл. 189, ал. 3 от НПК е възложил в негова тежест направените по делото разноски, а по отношение на вещественото доказателство златен синджир е постановил да се върне на собственика Д. Б.. По жалба на подсъдимия Д. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 229/2017 г. по описа на ПАС, като с атакуваното решение № 159 от 13.07.2017 г. на основание чл. 338 от НПК въззивният съд е потвърдил съдебния акт на СЗОС. Касационната жалба е допустима – подадена от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледана по същество, жалбата на подсъдимия Д. е неоснователна. При определяне на обхвата на касационната проверка настоящият съдебен състав констатира, че в преобладаващата си част възраженията на касатора на практика се отнасят до обосноваността на атакуваното решение. Под претекст за допуснати при разглеждане и решаване на делото процесуални нарушения жалбоподателят всъщност оспорва дадената от съдебните инстанции оценка на достоверността на доказателствените източници и настоява фактологията във връзка с авторството на деянието да се приеме безапелационно въз основа на лансираната от него защитна позиция. Несъгласието с направените от въззивния съд различни изводи за авторството на деянието представлява оплакване за необоснованост. То не е възведено като касационно основание и не може да бъде обсъдено от ВКС, който няма правомощия да анализира и оценява самостоятелно доказателствените материали, замествайки суверенното право на ПАС като инстанция по фактите да прави собствена преценка на доказателствената съвкупност при съобразяване с процесуалните изисквания за това. ВКС многократно и последователно е изтъквал в решенията си, че касационният контрол се разпростира само върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на предходните съдебни инстанции по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган. Атакуваните съдебни актове могат да бъдат проверявани само за наличието на пороци в доказателствената дейност на решаващите инстанции, в частност при формиране на вътрешното им убеждение. С оглед тези принципни положения, настоящият състав на ВКС може единствено да проследи дали са налице нарушения на процесуалните изисквания за правилно формиране на вътрешното убеждение в контекста на релевирания касационен повод по чл. 348, ал. 3, т. 1 и т. 2, вр. ал. 1, т. 2 от НПК. Възраженията за едностранчива и превратна оценка на доказателствата са неоснователни. Възприетите от първоинстанционния съд фактически положения за авторството на инкриминираното деяние са аргументирано споделени от въззивната инстанция при липса на съществени процесуални нарушения. Доказателствените материали са взети предвид комплексно, като са анализирани обективно, всеобхватно и коректно, стриктно според действителния им смисъл и съдържание, без да се допуска превратната им интерпретация и без да пренебрегва или пресилва значението на обвинителните доказателства за сметка на оправдателните. Аналитичната дейност на съда е осъществена съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, поради което не се констатират съществени пороци, които да обуславят съмнителност на изведените осъдителни изводи. Възраженията за едностранчива и превратна оценка на доказателствата са неоснователни. Те са мотивирани с твърдения за избирателна преценка на показанията на пострадалия Б., които според жалбоподателя съдът кредитирал само в частите, подкрепящи обвинителната теза, но игнорирал онези, които я опровергавали. Съдът не може да бъде упрекнат, че се е доверил на показанията на св. Б. в конкретно посочените части – относно времето и мястото на спречкването му с подсъдимия в местността „К.” и причините за това, заплашителното поведение на подсъдимия, опита на свидетеля да избяга в дворното място на св. Г. Д., начина на отнемането на златния синджир от врата му от страна на подсъдимия, поведението на свидетеля след деянието и предприетите от подсъдимия действия по връщане на отнетата вещ. На стр. 8 и 9 от мотивите на въззивното решение показанията на този свидетел са подложени на детайлен анализ, именно защото са констатирани колебливост и разминавания в заявената от него информация по отношение на обстоятелства във връзка с насилственото отнемане на златния синджир от врата му и механизма, по който това е станало. От една страна, от приетите за установени факти е пределно ясно, че причината за промяната на показанията на св. Б., дадени на досъдебното производство и приобщени по реда на чл. 281, ал. 1, т. 1 от НПК, и тези, дадени първоначално пред първоинстанционния съд, се корени в поведението на самия подсъдим. Тъкмо той, след образуването на досъдебното производство за грабеж на 30.08.2016 г. въз основа на сигнала на пострадалия Б. и след като разбрал, че е издирван от полицията, е организирал активна реализация на защитната си позиция, мотивирайки редица свидетели, негови близки и родственици (св. К., св. Д., св. Д., св. А. Д. и др.), включително и самия пострадал, да лансират и подкрепят версията, че при спречкването на 30.08.2016 г. златният ланец не е бил дръпнат от врата на св. Б., а изпаднал на терена и впоследствие бил намерен от близките на подсъдимия и предаден на органите на досъдебното производство. В тази насока съставът на ПАС с основание е спрял вниманието си (стр. 9 от решението) на доказателствата относно системния натиск върху пострадалия да промени показанията си и „да оттегли жалбата си”, съдържащи се в показанията на св. Б. и съпругата му св.Д. Б., подкрепени от наличните писмени доказателствени материали – писмо № 5218/19.12.2016 г. на зам. районния прокурор на РП – гр. Стара Загора, заявление от 18.10.2016 г. на Д. Б., постановление за образуване на досъдебно производство № 4423/2016 г. от 13.12.2016 г. на РП – гр. Стара Загора. Индиция в същия смисъл са и представените пред настоящата инстанция изложения с обозначени автори лицата Д. Б., Р. К., П. А., Г. Д., в които са залегнали несъстоятелни твърдения за оказано им насилие от страна на разследващия С. С., който „измислил” показанията им и „изфабрикувал” обвинение срещу подсъдимия. С оглед спецификата на касационното производство ВКС няма как да приема и обсъжда съдържанието на подобни декларации, които поначало не представляват и доказателствени средства, уредени в НПК. Те илюстрират единствено неудачния подход на касатора да обезпечи защитната си позиция с опити за извънсъдебно дискредитиране на годните гласни доказателствени източници. От друга страна, и двете съдебни инстанции са положили старателни процесуални усилия да селектират достоверните части на гласните доказателствени средства, като в тази насока изискванията на чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК са изпълнени в максимална степен. Контролът за достоверност на свидетелските показания и обясненията на подсъдимия е осъществен на базата на обективна съпоставка помежду им и с оглед цялостната доказателствена съвкупност, както и въз основа на внимателно изследваната тяхна вътрешнологическа последователност. Настоящият съдебен състав не констатира нито едно фактическо положение, прието в съдебните актове на СЗОС и ПАС, което да не е било щателно анализирано. В атакуваното въззивно решение са изложени обстоятелствени съображения по въпросите на кои именно доказателствени средства е гласувана вяра и защо, като изложените доводи във висока степен изпълняват стандарта на чл. 339, ал. 2 от НПК. Посочено е точно по какви съображения са кредитирани показанията на св. Б. от досъдебното производство, прочетени на основание чл. 281, ал. 1, т. 1 от НПК, както и дадените при допълнителния му разпит пред първоинстанционния съд на 23.03.2017 г. – поради установената кореспонденция с показанията на независимия очевидец св. Д., съобщената от св. Б. информация (че веднага след деянието съпругът й се обадил по телефона, съобщил й за отнемането на синджира от врата му и я помолил да уведоми за случилото се на тел. 112), доказателствата за постъпилите сигнали в националната система 112 и за препращането им във Второ РУ – Стара Загора, показанията на свидетелите Д. и К., участващи в състава на полицейския екип, пред които св. Б. възпроизвел случилото се при инцидента. Въззивният съд е проследил внимателно и обясненията на подсъдимия и показанията на близките му, като ги е отхвърлил съвсем не поради проявено пристрастие към обвинителната теза, а напълно безпристрастно и коректно – заради обективното наличие на множество противоречия и взаимноизключващи се твърдения, които са пречка да бъдат възприети. Жалбоподателят неоснователно набляга също така върху обстоятелството, че синджирът на пострадалия бил предаден на органите на досъдебното производство от самия него. Това действително е така, но не защото подсъдимият не е имал досег с отнетата вещ, а тъй като след деянието той е предприел връщането му на пострадалия с помощта на свидетелите А. и Д.. Не може да се сподели и оплакването на касатора за произволно отхвърляне на исканията му за разпит на нови свидетели, преразпит на част от разпитаните свидетели, очни ставки помежду им, назначаване на съдебнотехническа експертиза за установяване на механизма на увреждане на инкриминирания златен синджир. Делото не е решено при доказателствен дефицит, а напротив – при пълен обем на доказателствата, достатъчни за категорично изясняване на всеки един момент от развитието на деянието, включително и относно последващото поведение на подсъдимия и свидетелите К., Д., Д. и А. Д. и причините за обрата в заявените от тях обстоятелства. Инстанциите по фактите нямат задължение да събират и да се произнасят по доказателствени материали относно неотносими факти и обстоятелства извън предмета на доказване или по такива, за които вече са събрани доказателства. Нарушения в доказателствената дейност на съда са допуснати, само когато при разглеждането на делото не са изяснени елементи от фактическата обстановка от съществено значение за правилното му решаване. В разглеждания случай съдебните състави стриктно са следвали законосъобразен подход при допускането и събирането на доказателствени материали, както и в цялостната си дейност по осъществяване предмета на доказване. Касаторът без основание претендира и допуснати при разпознаването му нарушения. Значението на резултатите от този използван способ на доказване е крайно несъществено с оглед обстоятелството, че фактът на участието му в спречкването с пострадалия на инкриминираната дата в местността „К.” е безспорен, като не се отрича и от самия него. В заключение може да се обобщи, че втората инстанция е извършила самостоятелен, внимателен и прецизен анализ на събрания доказателствен материал, интерпретирала го е според действителното му съдържание, обсъдила е обстойно въпроса за авторството на деянието, поради което в процесуалната дейност на съда няма никакви пропуски. ВКС не констатира нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. В мотивите на атакувания съдебен акт правната страна на казуса е очертана юридически точно, като аргументите на съда изцяло се споделят от настоящия съдебен състав. В рамките на приетите фактически положения законът е приложен правилно и няма основания да се обмисля различна квалификация на деянието от приетата по чл. 199, ал. 1, т. 4 от НК. Схематичното възражение на касатора за материална незаконосъобразност на въззивното решение е изведено от твърденията му за неправилно разрешаване на въпроса относно авторството на деянието, които ВКС прие за неоснователни. Претенцията на касатора за явна несправедливост на наказанието също се основава върху поддържаната от него позиция за неправилното му осъждане въобще. Това възражение подлежи на обсъждане единствено в служебен план, само доколкото с касационната жалба е оспорено изцяло ангажирането на отговорността на подсъдимия. При индивидуализацията на наложеното му наказание (шест години лишаване от свобода) предходните инстанции са съобразили всички установени по делото обстоятелства по чл. 54 от НК, като го е отмерил при значителен превес на смекчаващите обстоятелства. Извън обсъдените от въззивния съд, обективно липсват, а не са и изтъкнати от жалбоподателя, други конкретни смекчаващи обстоятелства, които да са били пропуснати. Поради това ВКС приема, че липсва очевидна диспропорция между наложеното на подсъдимия Д. наказание и обществената опасност на деянието и дееца, обусловена от несъответна и неизчерпателна преценка на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Така, както е определено по вид, размер и начин на изтърпяване, наказанието на подсъдимия изпълнява целите по чл. 36 от НК и не се явява явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. Водим от изложените аргументи и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 159 от 13.07.2017 г., постановено по ВНОХД № 229/2017 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, първи наказателен състав. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.