Р Е Ш Е Н И Е № 494 С о ф и я, 01 н о е м в р и 2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 14 о к т о м в р и 2013 година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ПЛАМЕН ПЕТКОВ при секретар Даниела Околийска и в присъствието на прокурора Пенка Маринова изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски наказателно дело № 1557/2013 година. Касационното производство е образувано по касационен протест от апелативна прокуратура-Велико Търново и касационна жалба на повереника на частните обвинители А. Й. Й. и М. А. Й. адв.Ст.Р. от АК-Велико Търново, имащи за предмет въззивна присъда № 62 от 18.03.2013 г., постановена по ВНОХД № 41/2013 г. от Великотърновския апелативен съд, която се атакува с оплакване за неправилно приложение на материалния закон и с искане за отмяната й и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа протеста и моли да бъде уважен, с изразено такова становище и от повереника на частните обвинители, чиято жалба също поддържа. Повереникът на частните обвинители адв.Ст.Ч. от САК поддържа жалбата им и моли същата да бъде уважена, наред с касационния протест на апелативна прокуратура-Велико Търново. Подсъдимият Т. Д. Д. от В. не взема участие в третоинстанционното производство, като защитникът му адв.Ив.Л. от САК с писмено становище оспорва протеста и жалбата и моли да бъдат оставени без уважение. Върховният касационен съд провери правилността на въззивната присъда в пределите по чл.347 от НПК и за да се произнесе, взе предвид следното : С присъда № 23 от 21.12.2012 г., постановена по НОХД № 384/2012 г. от окръжен съд-Ловеч подсъдимият Т. Д. Д. от В. е признат за виновен в това, че на 28.09.2011 г. по път П 1-3 от В. за София в землището на Я., при управляване на МПС – лек автомобил „Рено”, модел „....” с рег.№ .... е нарушил правилата за движение и по непредпазливост е причинил смъртта на К. Н. Й. от София, като след деянието направил всичко, зависещо от него, за оказване помощ на пострадалата и на основание чл.343а, ал.1, б.”б” вр.чл.343, ал.1, б.”в” вр.чл.342, ал.1 от НК, при условията на чл.54 от НК му е било наложено наказание от 1 година лишаване от свобода, чието изпълнение било отложено на основание чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от 3 години от влизане на присъдата в законна сила, като на основание чл.343г от НК бил лишен от право по чл.37, т.7 от НК – право да управлява МПС за срок от 1 година от „отнемане на свидетелството му за правоуправление”, като бил признат за невинен и оправдан по първоначалното му обвинение по чл.343, ал.1, б.”в” от НК. В тежест на подсъдимия са присъдени направените по делото разноски общо в размер на 2 749 лв. Разпоредено е с веществените доказателства по делото, които е постановено да се върнат на собствениците им. Присъдата е била обжалвана от защитника на подсъдимия адв.Ив.Л. от САК с оплаквания за неправилност, състояща се в необосноваността й, постановяването й при непълнота на доказателствата, при неправилно приложение на материалния закон относно хипотезата на чл.15 от НК и поради явната несправедливост на наложеното му кумулативно наказание с искане за отмяната й и постановяване на нова, оправдателна по предявеното му обвинение, алтернативно за намаляване на размерите и на двете наложени му санкции. Тя е била обжалвана и от повереника на частните обвинители заради занижеността на наложената на подсъдимия кумулативна санкция с искане за двойно увеличение на размера на лишаването от свобода с приложението на чл.66, ал.1 от НК, но и значително увеличение на лишаването от правоуправление към предвидения максимум на това наказание, съобразено и с наказанието лишаване от свобода. С присъда № 62 от 18.03.2013 г. по ВНОХД № 41/2013 г. Великотърновският апелативен съд е отменил обжалваната присъда и като е признал подс.Д. за невинен да е осъществил състава на престъплението по чл.343а, ал.1, б.”б” от НК, го е оправдал изцяло по предявеното му обвинение. В касационните протест и жалба на повереника на частните обвинители се навеждат доводи за неправилно приложение на материалния закон – касационно основание по чл.348, ал.2 вр.ал.1, т.1 от НПК и се претендира отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд с указания по правилното приложение на закона. В допълненията към тях жалещите се страни се позовават на съдебна практика на ВС и ВКС, която в по-голямата си част се припокрива, като се настоява за наличие на виновно поведение у подсъдимия в пряка причинна връзка с причиненото ПТП и настъпилата смърт на пострадалата. Върховният касационен съд – първо наказателно отделение намира, че протестът и жалбата са подадени в законния срок, от страни, имащи право на жалба, срещу въззивна присъда, подлежаща на касационна проверка на основание чл.346, т.1 от НПК и като такива, за допустими, но по съществото си за НЕОСНОВАТЕЛНИ по следните съображения : Тъй като и протестът, и жалбата на повереника на частните обвинители касаят правилното приложение на материалния закон, то общото им разглеждане е належащо. Не се спори по приетата за установена фактическа обстановка. Още на досъдебното производство, а впоследствие и пред окръжния съд са били уважени всички доказателствени искания на страните, като са поставяни множество допълнителни задачи главно на АТЕ, изяснено е било здравословното, включително психическото състояние на пострадалата Й. чрез СМЕ и СПЕ, разпитани са всички възможни очевидци на случилото се ПТП и са изяснени всички обстоятелства относно скоростта и извършваните маневри от водачите на МПС, движещи се пред и встрани от автомобила, управляван от подсъдимия и неговите действия, както и поведението на пострадалата на пътното платно до момента на удара. Спорното между страните е доколко правилно е съобразена създадената пътна ситуация от подс.Д. при предприемане и осъществяване на маневрата за изпреварване на колоната автомобили, пътуващи в дясната по посока на движението му пътна лента и дали същият е нарушил забраната на чл.90, т.1 от ППЗДвП да я предприеме, с което се е поставил в положение да няма видимост към неправилно пресичащата пешеходка и да я увреди и причини смъртта й, резултат, според прокурора и повереника, в пряка причинна връзка с допуснатото нарушение на посочената забрана. Апелативният съд е подходил изключително отговорно към изясняване на понятието „ограничена видимост” като обстоятелство от обективната страна на инкриминираното деяние. Правилно са коментирани разпоредбите на чл.15, чл.16, ал.1, т.2, чл.25 и чл.26 от ЗДвП, § 6, т.56 от ДР на ЗДвП, както и чл.90, ал.1, алт.1-ва и § 1, т.21 от ДР на ППЗДвП. Законодателят свързва „ограничената видимост” с характера на пътя – „при хоризонтални или вертикални криви”, „при стръмнини, завои”, „крайпътни насаждения, сгради, пътни съоръжения” и „други препятствия, които пречат на видимостта” „в обхвата на пътя”. Към това ВКС намира за необходимо да добави, че незаконосъобразно повереникът на частните обвинители включва в понятието за „препятствие” на пътя и пешеходката, изхождайки от случаи на използване на това понятие в съдебната практика в най-общ смисъл. Нормативно то е уредено в § 6, т.37 от ДР на ЗДвП и § 1, т.19 от ДР на ППЗДвП. Пешеходецът обаче не е просто препятствие на пътя, а е участник в движението и когато, правомерно или неправомерно се намира, в движение или не, на пътното платно, той следва да бъде своевременно, според обективната възможност, забелязан от водачите на МПС, които са длъжни да съобразят скоростта и посоката на управление на ППС с него като опасност за движението, включително с реалната степен на предвидимост на поведението му на пътя. Несъобразяването на тези обстоятелства е нарушение на чл.20, ал.2 от ЗДвП и не може да се свърже с разпоредбата на чл.90, т.1 от ППЗДвП, с нарушаването на която прокурорът е ангажирал отговорността на подсъдимия. В случая, за облекчаване извършването на маневра за изпреварване в конкретния пътен участък движението е било урегулирано с очертаване на три пътни ленти, от които две в посока на движение към София, като съгласно чл.16, ал.1, т.2 от ЗДвП, съответно чл.68, т.2 от ППЗДвП навлизането в лявата от тях е било допустимо само за извършване на маневри „изпреварване” и „заобикаляне”. Чл.43, т.1 от ЗДвП сочи на забрана за изпреварване, „когато разстоянието на видимост, ограничено поради характера на пътя или намалено поради мъгла, снеговалеж и други подобни, е по-малко от необходимото за изпреварване при избраната скорост на движение”. Относими към изясняването на понятието „ограничена видимост”, свързано с ангажираното нарушение на правилото по чл.90, т.1, алт.1-ва от ППЗДвП, са и разпоредбите на чл.90, т.5 от ППЗДвП, повтаряща тази на чл.43, т.5 от ЗДвП, както и новата т.6 от същата законова разпоредба, очертаващи също забрана за изпреварване, първата – „на пешеходна пътека, когато изпреварваното ППС закрива видимостта към пешеходната пътека”, а втората, изключвайки и тази възможност – „пред и върху сигнализирана пешеходна пътека”. Или, законодателят свързва цитираните забрани за изпреварване с ограничената видимост, от една страна, при наличие на препятствие като част от характеристиката на пътя и особеностите на пътното платно, и от друга страна, с възможна опасност за движението с включването, правомерно или не, като участник в него на пешеходец, когато такава поява е сигнализирана или поради други обективни обстоятелства е била предвидима, с което пък водачите на ППС следва да се съобразят. Правилно изведените от въззивния съд фактически обстоятелства не са очертали несъобразяване от подс.Д. със забрана да предприеме и осъществи маневра за изпреварване на движещите се попътно вдясно автомобили, използвайки предназначената за това средна пътна лента. Тя е започната от него при достатъчна видимост за изнасяне на управлявания от него автомобил в тази лента и правомерното й осъществяване при достатъчно разстояние за завършването й с оглед избраната от него скорост на движение, съобразена с пътните условия и без наличие на препятствия или други опасности за движението му, включително сигнализирана с пътни знаци или наземна пътна маркировка опасност от поява на пешеходци или предвидимост за такава поява. Няма възведено ограничение тази маневра да бъде осъществена след друго превозно средство, извършващо същата маневра, тъй като водачите я извършват в предназначена за целта средна пътна лента, без навлизане в лентата за насрещно движещите се МПС, като цитираната съдебна практика, сочена от протестиращите прокурор и повереник е неотносима към настоящия случай. Неоснователно от последния се възразява против анализираната от съда предвидимост от поява на пешеходец в конкретния пътен участък. Дори и в цитираното решение № 1300 от 25.11.1974 г. по н.д.№ 1208/74 г. на ВС-ІІІ н.о. е указано, че водачите на МПС следва да съобразят скоростта на управляваните от тях ППС и с всяка предвидима скрита опасност за движението им, свързано с изискванията на чл.20, ал.2 от ЗДвП. В случая не е имало нито сигнализирана пешеходна пътека, нито каквато и да било индиция от поява на пешеходци на пътя, още повече, че за крайпътното питейно заведение е имало осъществен паркинг с вход и изход само за движещите се в посока към София автомобили, при забрана за насрещно движещите се ППС да могат да се отбиват на този паркинг. Още по-малко подс.Д., а и движещите се пред него и също извършващи или извършили маневра изпреварване св.Ц. и св.С. са могли да предвидят неразумното, с внезапно навлизане, пресичане на пътното платно от пострадалата Й., без каквито и да е мерки за собствената й безопасност, за да намалят скоростта си на движение или спрат, но да я предпазят от удар. В тази връзка неоснователно защитата на частните обвинители настоява за възприемане на друго нарушение на правилата за движение, свързано с избраната скорост на движение от подс.Д., каквото обвинение не е внесено в съда, а и няма основание да се поддържа. Първоинстанционният съд дори си е позволил да упрекне св.Ц. за неправилно осъществена от него маневра по заобикаляне на пострадалата, вместо екстрено или достатъчно ефективно спиране, при липса на контакт на управлявания от него автомобил с нея и каквото и да е съпричиняване на вредоносния резултат от негова страна. Категорично е становището на експертите по няколкото АТЕ, че пострадалата Й. обективно е могла да бъде забелязана от подс.Д. в момент, когато е била дълбоко в опасната му за спиране зона и той не е имал техническа възможност да я предпази от удар. Поради това ВКС намира, че в случая той е бил поставен в невъзможност да предотврати ПТП и законосъобразно съдът е възприел да е налице хипотезата на чл.15 от НК, заради което го е оневинил за случилото се поради липса на допуснати от него нарушения на правила за движението, в пряка причинна връзка с ПТП и последвалата смърт на Й.. Приложен е бил законът, който е следвало да бъде приложен и не е налице касираното в протеста и жалбата на повереника на частните обвинители основание по чл.348, ал.2 вр.ал.1, т.1 от НПК за отмяна на обжалваната въззивна присъда и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд за противно разрешаване на казуса. Както протестът, така и жалбата на повереника на частните обвинители, като неоснователни, следва да бъдат оставени без уважение. Разноски по делото не са поискани. Водим от гореизложените съображения Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение, на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 62 от 18.03.2013 г., постановена по ВНОХД № 41/2013 г. от Великотърновския апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :