10 Р Е Ш Е Н И Е
№ 319
гр. София, 03 февруари 2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети септември през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЮРИЙ КРЪСТЕВ
ЧЛЕНОВЕ: БИСЕР ТРОЯНОВ
ГАЛИНА ЗАХАРОВА
при секретар ..………………. КР. ПАВЛОВА …...……… и с участието на прокурор …………… П. МАРИНОВА …………… разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 892/2014 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:
Настоящото производство пред ВКС е по глава тридесет и трета от НПК, образувано на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК по искане на осъдения Г. И. С. чрез защитниците му адв. Б. и адв. П. за възобновяване на НОХД № 516/2012 г. по описа на Варненския районен съд, 28 наказателен състав.
В искането на осъденото лице са релевирани твърдения за наличието на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – т. 3 от НПК. Предлага се ВКС да отмени решението на Варненския окръжен съд по ВНОХД № 751/2013 г., с което е потвърдена присъда № 182/08.05.2013 г. по НОХД № 516/2013 г. по описа на РС – гр.Варна, 28 наказателен състав, да приеме, че извършеното не съставлява престъпление и да прекрати наказателното производство, гражданският иск – да бъде отхвърлен, а алтернативно – въззивното решение да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане или да бъде изменено при предпоставките на чл. 425, ал. 1, т. 3 от НПК.
Защитниците на осъдения излагат съображения, че внесеният за разглеждане обвинителен акт бил изготвен в разрез с изискванията на чл. 246 от НПК. В него не било посочено въз основа на какви доказателства се приемало, че осъденият като служител „финансов контролер” бил длъжностно лице по смисъла на НК, нито било направено разграничение по коя от визираните в закона категории бил длъжностно лице с оглед изпълняваната от него длъжност и функции. Варненският окръжен съд не изследвал и не обсъдил значението на обстоятелството, че на подсъдимия не му била връчена длъжностна характеристика, което рефлектирало както върху наличието на признаците на състава на длъжностното присвояване, така и върху размера и основателността на гражданския иск. Двете съдебни инстанции установили, че работодателят не изпълнил законово въведеното си задължение да представи на служителя срещу подпис длъжностна характеристика, с която същият да бъде запознат с конкретните си задължения. Въпреки че осъденият не бил запознат със специфичните изисквания на заеманата длъжност, настъпилите при изпълнението вреди незаконосъобразно му били вменени при осъждането му. Развитата в обвинителния акт обвинителна теза съдържала непълноти. Трябвало да се посочи как деецът се е разпоредил с инкриминираното имущество, но обвинителната теза мълчала по въпроса за какво е била изразходвана сумата в размер на 92 876.51 лева, като отговор не бил даден и от двете съдебни инстанции. В обвинителния акт имало неяснота как като краен сбор била сформирана инкриминираната сума от 132 121.54 лева. Според защитниците на осъдения Г. С., изложеното относно съдържанието на внесения обвинителен акт го опорочавало съгласно ТР № 2/2002 г. на ОСНК на ВКС, тъй като не определяло предмета на доказване по делото.
Било допуснато противоречие между диспозитив и мотиви към присъдата. Според диспозитива на присъдата С. извършил длъжностното присвояване в периода 11.06.2009 г. – 29.03.2010 г. В същото време в мотивите на районния съд било прието фактическо положение, че касиерката в хотела излязла в отпуск през м. ноември 2009 г., като предала ключа от касата на подсъдимия. Логически противоречиво било да се счете, че осъденият е започнал присвояването през м. юни, докато касиерката е била все още на работа, а ключът му е бил предаден едва през м. ноември. Към момента на излизането си в отпуск касиерката направила опис на парите и ги засякла със счетоводната програма, поради което очевидно към онзи момент не е имало липси. По идентичен начин били събрани всички доказателства, обосноваващи обвинителната теза. Не било отчетено, че свидетелите били или лица, трудовоправно обвързани с гражданския ищец по делото или от контрагенти, зависещи от него, които обстоятелства изисквали засилена критичност при анализа им.
Наложеното на осъдения наказание било явно несправедливо, защото като отегчаващо обстоятелство било посочено, че престъплението било извършено „чрез повече от едно системно извършвани деяния”, а това се включвало в квалификацията на престъплението по чл. 26, ал. 1 от НК.
Гражданският иск бил неправилно уважен в пълен размер, като не било взето предвид обстоятелството, че гражданският ищец не изпълнил свое основно задължение на работодател, а това способствало за причиняването на вредите.
В съдебно заседание на касационната инстанция осъденият Г. С. и защитниците му адв. Б. и адв. П., редовно призовани, не се явяват.
Представителят на ВКП дава заключение, че искането за възобновяване е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на делата, намери за установено следното:
С присъда № 182 от 08.05.2013 г. по НОХД № 516/2012 г. Варненският районен съд, 28 състав, е признал подсъдимия Г. И. С. за виновен в това, че за времето от 11.06.2009 г. – 29.03.2010 г. в [населено място], курортен комплекс „З. ”, при условията на продължавано престъпление в качеството му на длъжностно лице в [фирма], [населено място] – финансов контролер на хотел „М. Г. Е.” – е присвоил парични суми в големи размери – 132 121.54 лева, собственост на [фирма], [населено място], с управител В. Б. Д., поверени му в това му качество да ги пази и управлява, поради което и на основание чл. 202, ал. 1, т. 1, вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 54 от НК го е осъдил на три години лишаване от свобода, изпълнението на което наказание е отложил на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от пет години, а на основание чл. 202, ал. 3 от НК го е лишил от право да извършва дейност, свързана с пазене или управление на чуждо имущество, за срок от две години. На основание чл. 45 от ЗЗД съдът е осъдил Г. С. да заплати на гражданския ищец [фирма], [населено място], сумата от 92 876.51 лева, представляваща обезщетение за претърпени от деянието имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното плащане, като е отхвърлил гражданския иск до пълния предявен размер от 133 026.19 лева. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК в тежест на подсъдимия С. са били възложени разноските по делото, както и държавна такса върху уважената част на гражданския иск.
По жалба на подсъдимия С. срещу първоинстанционната присъда е било образувано въззивно съдебно производство по ВНОХД № 751/2013 г. по описа на ОС – гр.Варна, наказателно отделение, като с решение № 331 от 19.11.2013 г. съдебният акт на районния съд е бил потвърден.
Решението на Варненския окръжен съд не е подлежало на касационно обжалване, влязло е в сила на 19.11.2013 г., като искането на осъдения С. за ревизия на наказателното дело по реда на възобновяването е внесено на 08.05.2014 г., поради което ВКС намира, че е допустимо – подадено от процесуално легитимирана страна по чл. 420, ал. 2 от НПК в законоустановения от чл. 421, ал. 3 от НПК срок срещу акт, подлежащ на проверка по реда на възобновяването съгласно чл. 419, ал. 1 от НПК.
Разгледано по същество, искането на осъдения Г. С. за възобновяване е неоснователно.
Макар в искането да е посочено, че се претендира възобновяване на наказателното производство по първоинстанционното НОХД № 516/2012 г. по описа на Варненския районен съд, настоящият състав на ВКС ще изследва наличието на релевираните основания за възобновяване при осъществената от контролната инстанция дейност, отчитайки принципното положение, че когато се иска възобновяване на наказателно производство, по което са постановени съдебни актове от първата и въззивната инстанции, на проверка по реда на глава тридесет и трета от НПК подлежи въззивният съдебен акт.
При осъществения съдебен контрол настоящият състав на ВКС не констатира наличието на съществени нарушения на процесуалните правила, допуснати при изготвянето на обвинителния акт, въз основа на който е било образувано съдебното производство по обвинението срещу осъдения С.. Липсват твърдените от молителя непълноти и неясноти в съдържателната част на внесения срещу обвиняемия С. обвинителен акт, които да представляват съществени процесуални нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК и да рефлектират върху възможността му да разбере в какво точно е обвинен. В обстоятелствената част на обвинителния акт са очертани в необходимия и достатъчен обем фактите, обуславящи престъпната съставомерност на поведението на осъдения, надлежно са посочени времето, мястото, изпълнителното деяние, механизма на извършване на престъплението, вредоносните последици, както и представното съдържание на дееца.
В частност, искателят некоректно твърди, че в обвинителния акт не било посочено въз основа на какви доказателства се приемало, че той бил длъжностно лице по смисъла на НК, нито било разграничено по коя от визираните в закона категории бил длъжностно лице. На л. 4, седми абзац, от обвинителния акт е изрично отразено становището на прокурора, че обв. С. „е притежавал качеството на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т. 1, б. „б”, пр. 2 от НК – работа, свързана с пазене и управление на чуждо имущество в юридическо лице”. Твърденията на представителя на обвинителната власт относно длъжностното качество на обвиняемия са последователно изведени въз основа на изпълняваните от него длъжност и функции. На л. 1 от обвинителния акт са описани съответните документи, впоследствие суверенно оценени от съдебните инстанции – трудов договор, допълнителни споразумения, длъжностна характеристика, с оглед на които е било прието, че с трудов договор № 1267/11.06.2007 г. осъденият С. бил назначен на длъжност „пом. финансов контрольор” в хотел „М. Г. Е.” в курортен комплекс „З.”, с допълнително споразумение към основния трудов договор от 31.03.2008 г. бил преназначен на длъжност „заместник финансов контрольор”, а с допълнително споразумение от 29.12.2008 г. бил преназначен на длъжност „финансов контрольор”, в изпълнение на която встъпил, считано от 01.01.2009 г. и която изпълнявал в периода на осъщественото престъпно посегателство. Също на л. 1, втори абзац, от обвинителния акт са залегнали твърденията на прокурора по отношение на осъществяваните от осъдения функции, основани на длъжностната му характеристика – че основните му задължения били да ревизира и контролира приходите и разходите в хотела, като отговаря за сумите в брой и за банковите преводи, да контролира процеса по издаване на фактури, ваучери, банкови плащания, банкови депозити и прехвърляния, както и да следи касовите наличности и плащанията в/от всички търговски площи в хотела.
Искателят неоснователно се оплаква от непълнота в обвинителната теза по въпроса за това как се е разпоредил с инкриминираното имущество. Без съмнение, обстоятелствената част на обвинителния акт във всички случаи трябва да включва описание на конкретните разпоредителни действия на дееца, което изискване в разглеждания случай е надлежно изпълнено. Л. 1 и л. 2 от обвинителния акт съдържат достатъчно подробно и ясно описание на естеството на всички отделни разпоредителни действия, извършени от осъдения С., които са индивидуализирани по време, място, механизъм на осъществяване – съставяне през м. юни 2009 г. на РКО на обща стойност 4 800 лева, отразени като разход за заплатени такси по категоризация към [община], каквито не се дължали към този момент, тъй като не е било подавано заявление за категоризиране на хотела; получаване на парични суми в евро със съответната левова равностойност – 47 356.51 лева на 04.08.2009 г., 15 314.15 лева на 11.08.2009 г., 22 435.53 лева на 07.09.2009 г. – от [фирма] за предоставени услуги, но невнесени и неотчетени в касата хотела; получаване от св. В. П. на парична сума в размер на 20 000 лева за наем на помещение, без да е отчетена и внесена в касата и др. Всички действия – фактически и правни, с които осъденият е осъществил разпореждането с предмета на престъплението, отклонявайки ги от патримониума на [фирма], [населено място], са залегнали в съдържанието на обвинителния акт, а впоследствие – и в мотивите на първоинстанционната присъда и въззивното решение. Отделен е въпросът, че в обвинителния акт и в съдебните актове не са изложени факти относно конкретния начин, по който осъденият е потребил инкриминираната сума след присвояването й. Необходимост от установяването на подобни обстоятелства обаче не съществува. Видно от мотивировката на искането за възобновяване, искателят очевидно приравнява изясняването на конкретните разпоредителни действия на дееца с разкриването на действията му, с които той впоследствие е употребил присвоените средства. Такова разбиране е неправилно. В предмета на доказване се включва установяването на обстоятелствата по въпроса как длъжностното лице е присвоило – как се е разпоредило – с предмета на престъплението, но не и „за какво е била изразходвана” присвоената сума. За обективната съставомерност на длъжностното присвояване е необходимо да се установят разпоредителните действия на дееца, с които съответното имущество е отклонено от патримониума на собственика – организацията, предприятието, юридическото лице и пр. в личен интерес на дееца или на други лица, а не точните действия на извършителя по последващата употреба на присвоеното имущество, които могат да бъдат всякакви (спестяване, влагане в друго имущество, харчене и т.н.). В случая не се касае само до констатирана липса на парите, която действително може да се дължи не само на присвояване от страна на длъжностното лице, а и на различни други причини. Напротив, установено е, че постъпилите и лично получени от осъдения суми от клиенти не са били отчитани в касата и не са били заприходявани в счетоводството, а при получаване на парични средства от касата, получените суми не са били отчитани чрез разходооправдателен документ, нито са били връщани като неизползвани. Отклоняването на паричните средства от патримониума на юридическото лице по посочените механизми представлява противозаконно разпореждане от страна на осъдения с паричните суми в негов личен интерес и в интерес на друго лице (при неправомерното прихващане на част от дълга на [фирма], представлявано от свидетеля Д. Ш.).
Не се констатира и претендираната от искателя неяснота в обвинителния акт по отношение на общия размер на присвоените средства, който очевидно се формира като сбор от присвоените суми по всички деяния, включени в продължаваната престъпна дейност на осъдения. Вярна е констатацията на защитниците на С., че сумата от отделните пера, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт, възлиза на обща стойност 133 026.19 лева, но в диспозитива му е посочена сума в по-малък размер – 132 121.54 лева. Ясно е защо прокурорът е приел за меродавна посочената по-малка стойност на присвоените парични средства – тя е пренесена от заключението на тройната съдебно-счетоводна експертиза (л. 156 от досъдебното производство), в което общият размер на присвоените средства е изчислен на сумата 132 121.54 лева. Посоченото несъответствие обаче не е от естество да накърни правото на защита на осъдения, защото обективно облекчава наказателноправното му положение – обвинението е за по-малка стойност от действителната, като съдебните инстанции са се произнесли именно по нея. При това от вниманието на първоинстанционния съдебен състав не е убягнало разминаването между аритметичния сбор от сумите по отделните деяния и посочената в диспозитива на обвинителния акт, респ. в заключението на съдебносчетоводната експертиза, по-малка сума. В тази насока на стр. 115 от НОХД № 516/2012 г. са залегнали изрични мотиви, като е изяснено, че в експертното заключение не е взето предвид присвояването на сумата от 2 400 лева, изразяващо се в прихващане на част от задължение на [фирма], представлявано от св. Ш., а е отчетена като щета сумата от 1 495.55 лева, представляваща разликата между дадената и внесената във „В.” сума, обвинение за която в обстоятелствената част на обвинителния акт няма.
По изложените съображения ВКС прие, че обвинителният акт срещу осъдения С., въз основа на който е било образувано съдебното производство, не страда от посочените в искането за възобновяване недостатъци. Спазени са задължителните му реквизити, както и регламентираните от чл. 246 от НПК основни изисквания към съдържанието му. При прочита на обсъждания процесуален документ се установява, че обвинителната теза на прокурора е формулирана по начин, ясно очертаващ рамката на предмета на доказване и пределите на правото на защита, поради което настоящият съдебен състав отхвърли възражението на осъдения за допуснато съществено процесуално нарушение на чл. 246 от НПК.
При постановяването на решението по ВНОХД № 751/2013 г. по описа на Варненския ОС и на потвърдената с него присъда по НОХД № 516/2012 г. по описа на Варненския районен съд ВКС не установи съществени процесуални нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 3 от НПК. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, поради което липсват пороци в доказателствената й дейност, които да доведат до съмнителност на осъдителните изводи на съда. В обхвата на въззивната проверка, определен от разпоредбата на чл. 314 от НПК, Варненският ОС е проверил изцяло първоинстанционната присъда и то след провеждане на въззивно съдебно следствие за пълно изясняване на възраженията на жалбоподателя С.. Оплакванията му са били анализирани и проверени, като въззивният съд е изложил съдържателни аргументи защо ги приема за неоснователни (стр. 10 – стр. 11 от въззивното решение). Поради това касационната инстанция счита, че изложената от окръжния съд аргументация в пълна степен удовлетворява стандарта на чл. 339, ал. 2 от НПК и не лишава осъдения от възможността да разбере ясно изразената воля на въззивния състав.
Пространно мотивираното в искането за възобновяване възражение за нарушения на трудовото законодателство от страна на работодателя на осъдения, който не изпълнил задължението си да представи на своя служител срещу подпис длъжностна характеристика, е било последователно поставено на вниманието и на двете инстанции по фактите, като е получило еднозначни отговори (гърба на л. 113 – л. 114 от мотивите на първоинстанционната присъда и стр. 10-11 от въззивното решение). В обвинителния акт длъжностното качество на осъдения действително е обосновано наред с основния му трудов договор и допълнителните споразумения към него, и с длъжностната му характеристика. Съдилищата обаче са констатирали, че представената по делото длъжностна характеристика за длъжността „финансов контролер” (л. 56 – л. 59 от досъдебното производство) е с дата 01.04.2010 г., последваща инкриминирания период на продължаваната престъпна дейност 11.06.2009 г. – 29.03.2010 г. С оглед на това е прието твърдението на защитата на осъдения, че длъжностната характеристика не му е била връчена срещу подпис. Това обстоятелство не изключва качеството му на длъжностно лице въобще поради непознаване на конкретните му задължения, както неоснователно се поддържа в искането за възобновяване. Качеството на осъдения С. на длъжностно лице по чл. 93, т. 1, б. „б” от НК и произтичащите от длъжността му конкретни отговорности, свързани с пазенето и управлението на имуществото на юридическото лице [фирма] са законосъобразно изведени според естеството на длъжността, нейния код по НКПД (№ 1231 6004), свидетелските показания, подписания от осъдения трудов договор № 1267 от 11.06.2007 г., приложен на л. 53 – л. 54 от досъдебното производство, в който в р. І, чл. 2.1. е отразена декларацията на служителя, че е запознат с длъжностната характеристика на длъжността, подписания от служителя през 2007 г. (без вписана точна дата) констативен акт за постъпване на работа съгласно чл. 63, ал. 4 от КТ, приложен на л. 55 от досъдебното производство.
Настоящият състав на касационния съд не установи твърдените от защитниците на осъдения С. противоречия между диспозитива и мотивите на първоинстанционната присъда. В искането за възобновяване началото на присвоителната дейност на осъдения неоснователно се свързва с продължителното отсъствие на касиерката св. С. през м. ноември 2009 г. Освен че при отсъствие на титуляра осъденият С. е съвместявал и функциите на касиер, с оглед длъжността му на финансов контролер и установената практика да получава суми в брой, които е следвало да отчита в касата, той поначало е бил отговорен за финансовите операции в хотела и е имал фактическата власт върху предмета на посегателство. Именно в това си качество осъденият е извършил инкриминираните деяния през м. юни, август и септември 2009 г. – съставил и подписал РКО № 286/11.06.2009 г., № 372/12.06.2009 г., № 390/19.06.2009 г., № 400/24.06.2009 г. на обща стойност 4 800 лева, отразени като разход за такси към [община] за категоризация на хотела, въпреки че такива не се дължали, тъй като към посочения момент категоризация не е била искана; получил от св. Ш., представляващ [фирма], на 04.08.2009 г., на 11.08.2009 г., на 07.09.2009 г. суми на обща стойност 43 514 евро с левова равностойност 85 106.19 лева за настаняване на туристи в хотела.
Оплакването на осъдения за неправилна интерпретация на свидетелските показания също е неоснователно, на първо място, защото касационната инстанция е такава „по правото” и няма самостоятелни правомощия по оценка на доказателствените материали. Вътрешното убеждение на решаващата инстанция „по фактите” относно достоверността на свидетелските показания може да бъде оспорено и поставено под съмнение, само когато са били нарушени наказателнопроцесуални норми, които регулират формирането му и гарантират неговата правилност, каквито конкретни нарушения не са изтъкнати в искането за възобновяване. От друга страна, гласните доказателствени средства не могат да бъдат оспорени със съображенията на искателя, че свидетелите били лица, трудовоправно обвързани с гражданския ищец, и негови контрагенти. Това обстоятелство не е основание за автоматично отхвърляне на свидетелските показания, щом при анализа и проверката им не са установени конкретни данни за тяхната недостоверност. В разглеждания случай и двете съдебни инстанции са процедирали законосъобразно, като са кредитирали показанията на свидетелите след установяване на съзвучието им с останалите доказателствени материали.
В пределите на установените и доказани фактически положения първоинстанционният и въззивният съд са приложили правилно материалния закон. Законосъобразно и в съгласие с практиката на ВКС е прието, че поведението на осъдения Г. С. от обективна и субективна страна се субсумира под състава на престъплението по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Изложените в тази насока съображения от въззивния съд на стр. 8, 9 и 11 от мотивите на атакуваното решение почиват на вярно разбиране на закона, изведени са в съгласие с цитираната в съдебния акт задължителна практика на ВКС и изцяло се споделят от настоящия касационен състав.
В съдържанието на първоинстанционната присъда (л. 108 от НОХД № 516/2012 г.) и в мотивите към нея (л. 113 от НОХД № 516/2012 г.) е допусната техническа грешка, като при цифровото изписване на квалификацията на деянието е посочена ал. 1 на чл. 202 от НК, вместо ал. 2. Пропускът е изцяло от техническо естество, тъй като словесното описание на извършеното престъпление ясно сочи на хипотезата по ал. 2 на чл. 202 от НК – длъжностно присвояване в големи размери, каквото е и повдигнатото по отношение на осъдения обвинение. С въззивното решение техническото несъответствие е било отстранено, като на стр. 8 квалификацията на извършеното престъпление е правилно цифрово отразена.
Наложеното на молителя наказание – три години лишаване от свобода – е справедливо. Между така отмереното по вид и размер наказание и обществената опасност на извършеното престъпление и дееца не се констатира явна и очевидна диспропорция, която да се дължи на несъответна и неизчерпателна преценка на смекчаващите отговорността обстоятелства. Наказателната отговорност на дееца е индивидуализирана в минимума на предвидените в санкционната част на разпоредбата на чл. 202, ал. 2, т. 1 от НК предели. Допълнително смекчаване на наложеното наказание лишаване от свобода би било възможно само при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, предпоставки за приложението на която разпоредба в разглеждания случай липсват. Приетото от първоинстанционния съд като отегчаващо обстоятелство, че престъплението е било извършено „чрез повече от едно системно извършвани деяния”, е изрично изключено от съвкупността на отегчаващите обстоятелства от въззивната инстанция, поради обхващането му от квалификацията на престъплението във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК (стр. 9 от въззивното решение).
Настоящият съдебен състав констатира, че първоинстанционният съд незаконосъобразно е наложил на основание чл. 202, ал. 3 от НК по отношение на осъдения кумулативно предвиденото наказание по чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК – лишаване от право да извършва дейност, свързана с пазене или управление на чуждо имущество, за срок от две години. Срокът на лишаването от права, когато се налага наред с наказанието лишаване от свобода, не може да е с по-кратка продължителност от лишаването от свобода. Това нарушение на закона, допуснато при налагането на кумулативната санкция лишаване от права, не може да бъде отстранено нито от въззивния съд, нито от настоящата инстанция, тъй като недопустимо би влошило положението на осъдения без съответен протест.
На последно място, ВКС не съзира нарушения и в частта на атакуваното въззивно решение, касаещо уважената част на предявения от гражданския ищец [фирма] – [населено място] граждански иск. Съдебният акт на Варненския окръжен съд е законосъобразен и справедлив и в гражданската му част, поради което не се налага изменението му. Законосъобразно е преценено, че гражданският иск за обезщетяване на претърпените имуществени вреди е доказан по основание, като са налице всички предпоставки за ангажиране на основание чл. 45 ЗЗД на гражданската отговорност на подсъдимия, виновно причинил с престъпната си деятелност щета на гражданския ищец до размер на сумата от 92 876.51 лева. Въз основа на приетите за установени от съдебните инстанции фактически положения не може да се заключи, че гражданският ищец не е изпълнил свое основно задължение на работодател, което е способствало за причиняването на вредите. Както вече беше изяснено, фактът, че на осъдения не е била връчена срещу подпис длъжностна характеристика, не може да се разглежда изолирано от обстоятелствата, че е бил запознат с отговорностите на финансовия контролер още при постъпването му на работа през 2007 г. Вредите на гражданския ищец са били причинени не поради незнание или немарливо изпълнение на задълженията от страна на искателя, а в резултат на умишлена престъпна дейност по присвояване на чуждите парични средства.
С оглед изложените съображения настоящият състав на ВКС счита, че в рамките на възложената компетентност и предоставените от закона правомощия следва да остави без уважение като неоснователно искането на осъдения Г. С. чрез защитниците му адв. Б. и адв. П. за възобновяване на ВНОХД № 751/2013 г. по описа на Варненския окръжен съд и отмяна на постановеното по него решение № 331 от 19.11.2013 г., с което е била потвърдена присъда № 182 от 08.05.2013 г., постановена по НОХД № 516/2012 г. по описа на Варненския районен съд, 28 наказателен състав.
Водим от горното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,Р Е Ш И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Г. И. С. за възобновяване на ВНОХД № 751/2013 г. по описа на Варненския окръжен съд.
Настоящото решение не подлежи на протестиране и обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2. |