7 Р Е Ш Е Н И Е № 8 Гр.София, 19.01.2018 година Върховният касационен съд на Република България,Търговска колегия Второ отделение в съдебно заседание на двадесет и трети януари две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ:НИКОЛАЙ МАРКОВ СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА при секретар Лилия Златкова изслуша докладваното от съдията СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА търговско дело № 2435/2016 г. за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] П. против Решение № 152/22 юли 2016 г. на Пловдивския апелативен съд по в.гр.д.№ 193/2016 г. в потвърдителната му част относно присъдената в полза на П. И. А. сума 45 105,86 ЕВРО, представляваща обезщетение за неизпълнение задължение по анекс от 2.12.2008 г. към договор за посредничество от 25.11.2008 г. – за прехвърляне собствеността на недвижим имот – офис като допълнително възнаграждение ведно със законната лихва от предявяване на иска – 12.01.2015 г. до окончателното плащане на сумата. С първоинстанционното решение на Пловдивския ОС [фирма] е осъдено да заплати на П. И. А. сумата 59 204 ЕВРО, представляваща обезщетение за неизпълнение на задължение по договор за посредничество от 25.11.2008 г. и анекс към него от 2.12.2008 г. от дружеството да прехвърли собствеността върху офис с обща площ съгласно т. 2.3 и т. 4 от анекса от 2.12.2008 г., което обезщетение съставлява претърпяна загуба, изразяваща се в стойността на офиса ведно със законната лихва от 12.01.2015 г., до окончателното изплащане на сумата и 10180 лв. разноски. В отхвърлителната му част за неустойка 53283 евро поради необжалване от заинтересованата страна първоинстанционният акт е влязъл в сила. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно в потвърдената осъдителна част за сумата 45 105,86 ЕВРО и законната лихва върху нея по съображения за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Претендира се обезсилването му като недопустимо и евентуално отмяната му като неправилно в обжалваната част и отхвърляне на иска за обезщетение със законните последици. В срока за отговор на жалбата ответникът по касация П. А. изразява становище, че същата е неоснователна. Претендира разноски. С определение № 562/27.09.2017 г. на 1 състав на Второ т.о., постановено по настоящото дело, Върховният касационен съд е допуснал на основание чл. 288 ГПК касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския АС по гр.д.№ 193/2016 г. по описа на същия съд в обжалваната му от [фирма] потвърдителна част по процесуалноправния въпрос, изведен от жалбоподателя в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1, както следва: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях. В проведеното на 23 януари 2018 г. открито съдебно заседание процесуалният представител на дружеството-касатор адвокат Г. К. поддържа касационната жалба по съображенията, изчерпателно изложени в нея. Ответникът по касация П. А. и пълномощникът му адвокат Х. Х. изразяват становище, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. В представената писмена защита на процесуалния представител се излагат доводи по съществото на спора. Двете страни претендират разноски за касационната инстанция. Върховният касационен съд, състав на Второ т.о., след преценка на данните по делото и доводите на страните във връзка със заявените касационни основания, в съответствие с правомощията си по чл.290 ал.2 ГПК приема следното: За да потвърди първоинстанционното решение на Пловдивския ОС в обжалваната му осъдителна част до размер на 45 105,86 ЕВРО – обезщетение за неизпълнение на задължение по анекс от 2.12.2008 г. към договор за посредничество от 25.11.2008 г. на касатора да прехвърли на посредника собствеността върху офис площ като допълнително възнаграждение ведно със законната лихва върху посочената сума, въззивният съд е приел, че страните са обвързани от валиден договор за посредничество и анекс към него от 2.12.2008 г. Ищецът е един от двамата посредници съгласно процесния договор, ответното дружество е било осъдено да му заплати с влязло в сила решение по гр.д.№ 2917/2012 г. на Пловдивския ОС сумата 17000 ЕВРО възнаграждение за посредничество след доброволно плащане на част от уговореното възнаграждение 3000 ЕВРО. С нотариална покана от 8.12.2014 г., отправена от ищеца до ответното дружество, същото е поканено да изпълни задължението си да сключи разпоредителна сделка за прехвърляне собствеността върху офис с площ 73,91 кв.м. в обществено-жилищен комплекс в [населено място] на [улица] съобразно уговореното в анекса от 2.12.2008 г. към процесния договор за посредничество в нотариална форма, като изпрати представител на 22.12.2014 г. в 11 часа в нотариалната кантора на нотариус Ц. Баровска. Адресатът е предупреден, че при отказ да изпълни задължението си по т. 2.3,т. 4 и т. 5.1 от анекса за прехвърляне на собствеността върху офиса следва да заплати в тридневен срок от датата на неявяване при нотариус Баровска сумата 23000 евро, представляваща равностойността на офис по т.2.3 от анекса с дата 2.12.2008 г. и сумата 36204 ЕВРО, представляваща равностойността на офиса с площ 52,47 кв.м. по т. 4 от анекса. Безспорно установен е отказът на ответното дружество да сключи договор за разпореждане с офисна площ в полза на изправната страна – посредник, за която е възникнало правото на допълнително възнаграждение по т.4 от анекса, предвиждаща при сключване на сделка между доверителя и трето лице – собственик на имот с предоставяне на обезщетение за учреденото право на строеж и надстрояване, по-малко от 45 % от брутната разгърната площ на сградата /включително ид.ч. от общите части на сградата и нивата под кота +_0 мм довирителят допълнително да възнагради довереника с офис в напълно завършен вид с площ, определяема по описан в клаузата начин. Прието е, че ответникът не е предприел дължима промяна в одобрения проект на сградата и действия по изграждане на договорения офис съобразно клаузите на анекса, поради което се явява неизправна страна по анекса и дължи обезщетение на ищеца, който е посредничил за сключване на целената от доверителя сделка, при която праводателят на ответника му е прехвърлил именно права, надхвърлящи 40% от запазените. Ответното дружество е прело условията, обема и параметрите на договорената суперфиция, поради което е без значение обстоятелството, че праводателят му не е изключителен собственик. Въззивният съд намира за неоснователни възраженията за дефицит на права на учредителя на суперфицията, както и релевираните доводи на ответника за нищожност на клаузата на т.4 от анекса поради противоречие с добрите нрави, както и поради неопределеност на предмета на престацията за плащане възнаграждение в натура, като споделя съображенията на първоинстанционния съд за валидност на клаузата. Присъденото обезщетение е за неосъществено увеличение имуществото на посредника. Въззивният съд е заключил, че на ищеца се дължи обезщетение в размер на пазарната стойност на половината от уговорената като допълнително възнаграждение офисна площ за двамата посредници. Съобразно правата на ищеца по посредническия договор същият следва да получи 45105,86 ЕВРО обезщетение. До посочения размер уважаването на иска за обезвреда срещу [фирма] е потвърдено с въззивното решение. По правния въпрос, обусловил допускането на касационно обжалване. По формулирания от касатора процесуалноправен въпрос № 2 в изложението му по чл.284 ал.3 т.1 ГПК относно задължението на въззивната инстанция да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за правния спор, както и всички събрани доказателства по делото относно релевантните факти в тяхната взаимна връзка е формирана трайно установена практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК, съгласно която въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет по делото, като подложи на самостоятелна преценка доказателствата, подкрепящи защитните тези на страните, и изложи свои мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения и доводи при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството/ в този смисъл са Решение № 134/2013 г. по т.д.№ 34/2013 г. на Второ т.о. на ВКС, Р.. № 75/20 юни 2016 г. по т.д.№ 1608/2015 г. на Второ т.о. на ВКС, Решене № 94/13.09.2016 г. по т.д.№ 3768/2014 г. на ВКС, Второ т.о., Решение № 161/4.10.2016 г. на ВКС по т.д.№ 2220/2015 г. на Второ т.о., Решение № 202/25.01.2018 г. по т.д.№ 1826/2016 г. на І т.о. и мн.др./. По съществото на касационната жалба. Оплакването на касатора за недопустимост на обжалваното въззивно решение е неоснователно. Искът е разгледан от съдилищата на предявеното договорно основание и в рамките на заявения петитум. Въззивната инстанция не е основала решението си на факти извън предмета на делото, очертан с исковата молба, направеното към нея уточнение в изпълнение указанията на първоинстанционния съд с молба вх. № 1807/21 януари 2015 г. и двете въззивни жалби на ответника по иска. Обжалваният съдебен акт е допустим, но неправилен. Решението на Пловдивския апелативен съд е постановено в отклонение от формираната по реда на чл.290 ГПК практика, съдържаща утвърдителен отговор на процесуалноправния въпрос, въз основа на който е допуснато касационното му обжалване. С отговора на исковата молба ответникът е въвел възражения за нищожност на клаузи от анекса, на които се основава претенцията за допълнително възнаграждение от 2.12.2008 г. – на т. 4 като накърняваща добрите нрави, предвиждаща лишена от основание допълнителна облага за посредника, преследващ интерес, неприсъщ на договорното му положение, на т. 5 – поради липса на съгласие, обоснована с напълно неясно съдържание и неопределен предмет на престацията и н т.5.1. – като уговорка с невъзможен предмет. В първоинстанционното решение е обсъдена валидността на договора за посредничество от 25.11.2008 г. и на клаузата на т.4 от анекса при наведени от ответника аргументи за нищожност поради противоречие с добрите нрави и съдът е заключил, че уговорките за допълнително възнаграждение, както и целият договор са действителни, доколкото не е установена нееквивалентност на престациите. Прието е за неоснователно и възражението за нищожност на клаузата на т. 4 поради неопределеност на предмета на престацията с оглед постигната по преценка на съда достатъчна степен на индивидуализация на обекта чрез договорните клаузи в анекса, която прави изпълнението на задължението на ответника възможно. Останалите възражения не са обсъдени. Възраженията за нищожност на клаузите в анекса се поддържат пред въззивната инстанция. В жалбата на процесуалния представител на ответника адв. Г. К. са наведени доводи за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, който не е обсъдил възраженията за нищожност на трите клаузи в анекса поради фактическа и правна невъзможност на престацията на договореното допълнително възнаграждение в офис площ, както и основните доводи за нищожност поради противоречие с морала и добрите нрави на уговорката на т.4 от анекса. Възраженията на въззивника не са обсъдени в обжалваното решение, в съобразителната му част релевираните доводи за нищожност на клаузата на т. 4 от анекса поради противоречие с добрите нрави и неопределен предмет на престацията са приети за неоснователни по „съображения, изложени от първоинстанционния съд, които се споделят от въззивната инстанция“. Съдът не е изложил собствени мотиви по доводите на жалбоподателя за накърняване на добрите нрави чрез договаряне допълнително възнаграждение за посредника за постигнато по-изгодно за доверителя съотношение между учредени и запазени права на строеж – престация, неприсъща на договорното положение на посредника, който е длъжен да отчита интересите на двете страни и да запазва неутралитет, обективност и безпристрастност. Като не се е произнесъл по възраженията за нищожност на процесните клаузи от анекса и не е обсъдил нито едно от наведените основания за недействителност, въззивният съд се е отклонил от задължителните указания в ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/165 г. и ППВС № 1/1985 г., според които за него съществува задължение да обсъди в мотивите си и да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните доводи и възражения, от които зависи правилното разрешаване на спора. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е отклонил от задължителната за него практика на ВКС в цитираните решения по чл.290 ГПК, която се споделя от настоящия съдебен състав и според която е бил длъжен да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет своевременно заявени и поддържани от страните възражения и доводи, фактите, на които се основават и доказателствата за тях. Основателно се явява и оплакването на касатора [фирма] П. за необоснованост на обжалваното решение досежно размера на обезщетението – паричен еквивалент на непостроен офис с площ 73,91 кв.м. с хипотетични характеристики и местонахождение. Въззивният съд формално се позовава на няколко заключения на съдебно-техническа експертиза, изготвени от в.л. К. М., две от които са допуснати служебно от него, но не излага съображения кои от констатациите на експерта възприема и защо, както и съображения, обосноваващи преценката му досежно годността на заключенията. Служебно поставената задача не е изпълнена точно и в пълен обем. Видно от процедурата по изслушване на вещото лице от въззивния съд заключението е непълно, но съдът не е изследвал причините за това и не е задължил вещото лице да изпълни задачата така, както му е възложена – в пълен обем, а в решението си не е изложил мотиви за връзката между дължимото според него парично обезщетение, изчислено в ЕВРО, и констатациите на в.л.М. за пазарна стойност на имота, определена в лв., по различни методи и към различни дати във варианти. Изложеното позволява да се обобщи, че въззивното решение е неправилно. Същото е постановено в несъответствие с посочената съдебна практика при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на съдебния акт в обжалваната му част. Предвид гореизложеното въззивното решение следва да бъде отменено в обжалваната част. Липсата на произнасяне от въззивния съд по възраженията за нищожност на договорни клаузи, а по част от тях и от първоинстанционния съд, както и необходимостта от преценка на надлежно събрани, но необсъдени от въззивната инстанция относими доказателства, налага връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския апелативен съд, който на основание чл.294 ал.2 ГК следва да се произнесе и по отговорността за разноските в производството пред настоящата инстанция. Мотивиран от горното Върховният касационен съд, 1 състав на Второ т.о. Р Е Ш И : ОТМЕНЯ Решение № 152/22 юли 2016 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 193/2016 г. по описа на същия съд, в потвърдителната му част, както и в частта за разноските. ВРЪЩА делото на Пловдивския апелативен съд за ново разглеждане от друг състав в отменената част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: