О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 1806 гр. София,28.06.2024 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на единадесети юни, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ КРАСИМИР МАШЕВ като разгледа докладваното от съдия Марков ч.т.д.№586 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД срещу решение №1 от 02.01.2024 г. по в.т.д.№449/2023 г. на АС Варна в частта /имаща характер на определение/, с която след отмяна на определение №726 от 18.05.2023 г. и определение №727 от 18.05.2023 г., постановени по т.д.№478/2022 г. на ОС Варна, е изменено решение №131 от 20.03.2023 г. по т.д.№478/2022 г. на ОС Варна в частта за разноските, като ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД е осъдено да заплати на адвокат Н. К. Т. и на адвокат Н. Б. Б. адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищците пред първоинстанционния съд в размер на по 6250 лв., на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗА. В частната касационна жалба се излагат съображения за неправилност на решението в посочената част, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по въпроси, свеждащи се до следния, уточнен от настоящата инстанция въпрос, за който се поддържа, че е налице селективното основание по чл.280 ал.1, т.1 и т.3 от ГПК: Как се определя размера на дължимото на процесуален представител адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА. Ответниците по жалбата заявяват становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователността й. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното: Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да постанови решението в обжалваната част въззивният съд е приел, че с оглед изхода на спора пред първоинстанционния съд, направените от ищците разноски, включително тези за адвокатско възнаграждение, се дължат на основание чл.78, ал.1 ГПК, като адвокатското възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ се определя според действащия нормативен акт към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие. Установил е, че в случая такива договори са сключени от двамата ищци съответно на 09.03.2023 г. и 26.01.2023 г. и са представени в първоинстанционното производство преди приключване на устните състезания, следователно и към двете посочени дати са приложими разпоредбите на Наредба № 1/09.07.2004 г. при актуалната и редакция след измененията въведени с обн. ДВ, бр. 88/04.11.2022 г. Посочил е, че съгласно чл. 7, ал. 2 т. 4 от Наредба № 1/2004 г. /обн. ДВ, бр. 88/04.11.2022 г./ с оглед интереса в производството пред първоинстанционния съд, дължимото адвокатско възнаграждение за процесуалните представители на ищците се определя на сумата от по 6250 лв., съобразявайки датата на сключване на договорите за правна защита и съдействие. Настоящият състав намира, че формулираният правен въпрос е обусловил решаващата воля на съда, като в случая е налице и поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК /което изключва приложение на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК/. С решение на Съда на ЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г., което следва да бъде съобразено с оглед същественото му значение за настоящия спор, е прието, че чл.101 ДФЕС, вр. чл.4, §3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Посочено е, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. След постановяване на посоченото решение на СЕС е постановено и определение №50015 от 16.02.2024 г. по т.д.№1908/2022 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, в което е изразено становище за наличие на несъответствие с правото на ЕС на нормата на чл.38, ал.2 ЗА, препращаща към регламентираните от Наредба №1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения и е посочено, че предвидените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда, а тези размери подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В процесния случай въззивният съд е приложил предвидените в Наредба № 1/09.07.2004 г. при актуалната и редакция след измененията въведени с обн. ДВ, бр. 88/04.11.2022 г. минимални размери на адвокатските възнаграждение без да осъществи преценка за съответствието им с вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В този смисъл и тъй като в случая възприетото от въззивния съд становище е в противоречие с отговора на формулирания от частния касатор правен въпрос, решението в обжалваната част следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК и отменено като неправилно. С оглед обстоятелството, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност и тъй като въпреки че е налице субективно съединяване на искове, то се изясняват едни и същи, респективно сходни предпоставки за ангажиране на отговорността на ответника, както и предвид обема на дейността по установяване на фактите и излагане на правните съображения от процесуалните представители на ищците и осъществяване на процесуално представителство в три открити съдебни заседания пред първоинстанционния съд, настоящият състав намира, че на всеки от тях се дължи възнаграждение в размер на по 2880 лв., както е приел и първоинстанционният съд с постановеното по делото решение /с което са присъдени възнаграждения по чл.38, ал.2 ЗА в размер на по 2630 лв./ и с определенията по чл.248 ГПК за изменението му /с които допълнително е присъдено възнаграждение в размер на по 250 лв. за всеки от процесуалните представители/. В този смисъл след отмяна на обжалвания съдебен акт, исканията на процесуалните представители на ищците по чл.248 ГПК в частта им за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, чрез допълнително присъждане на разликите над сумите от по 250 лв. до претендираните размери от по 3870 лв. – допълнителни адвокатски възнаграждения за безплатна правна помощ, следва да бъдат оставени без уважение. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ решение №1 от 02.01.2024 г. по в.т.д.№449/2023 г. на АС Варна в частта /имаща характер на определение/, с която след отмяна на определение №726 от 18.05.2023 г. и определение №727 от 18.05.2023 г., постановени по т.д.№478/2022 г. на ОС Варна, е изменено решение №131 от 20.03.2023 г. по т.д.№478/2022 г. на ОС Варна в частта за разноските, като ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД е осъдено да заплати на адвокат Н. К. Т. и на адвокат Н. Б. Б. адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищците пред първоинстанционния съд в размер на по 6250 лв., на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗА. ОТМЕНЯ решение №1 от 02.01.2024 г. по в.т.д.№449/2023 г. на АС Варна в частта /имаща характер на определение/, с която след отмяна на определение №726 от 18.05.2023 г. и определение №727 от 18.05.2023 г., постановени по т.д.№478/2022 г. на ОС Варна, е изменено решение №131 от 20.03.2023 г. по т.д.№478/2022 г. на ОС Варна в частта за разноските, като ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД е осъдено да заплати на адвокат Н. К. Т. и на адвокат Н. Б. Б. адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищците пред първоинстанционния съд в размер на по 6250 лв., на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗА, вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исканията по чл.248 ГПК на адвокат Н. К. Т. и на адвокат Н. Б. Б., процесуални представители на ищците по гр.д.№478/2022 г. на ОС Варна за изменение на постановеното по делото решение №131 от 20.03.2023 г. в частта за разноските, чрез допълнително присъждане на разликите над сумите от по 250 лв. до претендираните размери от по 3870 лв. – допълнителни адвокатски възнаграждения за безплатна адвокатска помощ пред първата инстанция. Определението не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.