1 Р Е Ш Е Н И Е № 168 гр.София, 12. 07. 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение в съдебно заседание на дванадесети юни две хиляди и тринадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ като разгледа докладваното от съдията Бранислава Павлова гражданско дело № 13/2013 г. по описа на Първо гражданско отделение, за да се произнесе съобрази: Производството е по чл.290 ГПК. [фирма] [населено място] е обжалвал решението на Пловдивския апелативен съд № 296 от 02.07.2012 год. по гр.дело № 108/2012 год. Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията на чл.284 ГПК и не е налице изключението на чл.280, ал.2 ГПК, поради което е процесуално допустима. Ответникът [община] е подал отговор, в който изразява становище, че обжалваното решение е правилно. Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: налице ли са предпоставките на чл.17а ЗППДОП/отм./ за придобиване на право на собственост на имот при наличие на данни за стопанисване и управление от държавно предприятие преди преобразуването и построяване на сгради в имота и какво е доказателственото значение на акта за държавна собственост, поради констатирано противоречие между обжалваното решение и решение № 406 от 25.11.2010 год. по гр.дело № 614/2010 год. на ВКС, І г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК. По подадената касационна жалба Върховният касационен съд, първо гражданско отделение намира следното: Предявен е иск от [фирма] против Община [населено място], Пловдивска област с правно основание чл.124, т.1 ГПК за установяване правото на собственост на недвижим имот – реална част от имот пл.№ 1617 в размер на 4928 кв.м., за който е отреден УПИ ІІІ-..., кв.120 по плана на [населено място], ведно с построените в него – навес за въглища от 530 кв.м. – едноетажна метална конструкция, построен през 1965 г., мостов кантар 100 кв.м. – едноетажна масивна конструкция, построен през 1965 г., склад за пробан-бутан – 45 кв.м. – едноетажна масивна конструкция, построен 1980 г. Ищецът се е позовал на придобиване на собствеността на основание чл.17а ЗППДОП/отм./, кореспондиращ с нормата на чл.2, ал.4 от Закона за държавната собственост от 1996 г. Правният интерес от провеждане на установителния иск е обоснован с факта, че е съставен за същия имот акт за частна общинска собственост № 798 от 02.11.2006 год. на основание чл.2 ал.1 т.1 от Закона за общинската собственост, с което правото на собственост на ищеца е смутено. Пловдивският апелативен съд е потвърдил решението на Пловдивския окръжен съд № 502 от 24.03.2009 год. по гр.дело № 1098/2008 год., с което установителният иск за собственост е отхвърлен. Апелативният съд е приел, че приватизацията е деривативен, възмезден способ за придобиване на имущество. Затова по този ред собствеността може да се придобие само ако е принадлежала на еднолично акционерно дружество с държавно имущество. Прехвърлянето на права, които не се притежават, не поражда вещноправен ефект. Процесният имот е бил земеделска земя на ТКЗС и е включен в регулацията на [населено място] с плана от 1962 г. – отреден е за парцел І – Топливо, но не е доказано приключване на процедурата по отчуждаването със заплащане на дължимото обезщетение за собствениците, което е предпоставка за придобиване на собствеността от държавата на основание 39 ал.1 ЗПИНМ/отм./. Според въззивния съд представеният мемориален ордер не доказва плащане на обезщетение на собственика, а незаконно завладяния имот /без обезщетяване на собственика, чийто имот се отчуждава/ не може да легитимира държавата като собственик. След като е отречена собствеността на държавата на основание отчуждаване при действието на ЗПИНМ/отм./, съдът е приел, че тя не е могла да стане собственик и на основание чл.6 от Закона за собствеността в редакцията от 1951 г., защото собствениците на земеделски земи не са загубили правата на собственост, включвайки ги в ТКЗС. При тези изводи относно собствеността на държавата, съдът е приел, че и преобразуваното [фирма] – раздържавено на първата тръжна сесия на масовата приватизация, както и [фирма] като негов правоприемник не са придобили собствеността при условията на чл.17а ЗППДОП/отм./. Въззивното решение е незаконосъобразно, постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС по чл.290 ГПК по тълкуване на разпоредбата на чл.17а ЗППДОП/отм./, както и в нарушение на процесуалните правила – отменителни основания по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. С решение № 406/ 25.11.2010 г. по гр.д. № 614/2010 год. на ВКС, ІІ г.о. и цитираните в него, по реда на чл.291 ГПК е обобщена съдебната практика по тълкуване на разпоредбата на чл.17а ЗППДОП /отм./ по въпроса за предпоставките за придобиване на имот на това основание и в частност дали предоставянето на имота за стопанисване и управление на държавното предприятие може да бъде доказвано със записвания в акта за държавна собственост. Прието е, че предпоставките на чл.17а ЗППДОП/отм./ за придобиване на собственост от търговско дружество с държавно имущество включват: 1. собственост на държавата по отношение на конкретно имущество, 2. предоставяне на имуществото за стопанисване и управление на държавно предприятие, 3. преобразуване и приватизация на това предприятие, при което имуществото е включено в капитала на дружеството. Доказването на тези обстоятелства може да стане с всички допустими от закона средства, включително с данни от актовете за държавна собственост, от заприходяването на имуществото в баланса, от неговото усвояване и реално използване от държавното предприятие. Изследването на тези предпоставки следва да бъде конкретно за всяко дело в рамките на твърденията и доводите на страните. В разглеждания случай съдът е приел, че не са доказани първите две предпоставки – собственост на държавата по отношение на спорния имот – парцел ІІІ за имот ... – ... по плана на [населено място] с решаващи мотиви, че липсват данни имотът да е придобит от държавата чрез обезщетяване по реда на ЗПИНМ/отм./ основавайки се на обстоятелството, че не е доказано плащане на дължимото обезщетение на ТКЗС, което изключва и възможността това имущество да бъде предоставено за стопанисване и управление. Този извод е направен в нарушение на процесуалните правила, защото съдът е изследвал факти и обстоятелства, които не са оспорвани от ответника. С отговора на исковата молба ответникът Община [населено място] не е оспорил твърдението, че имотът е бил държавна собственост към отреждането му по плана от 1962 год. за ТР „Горивни и строителни материали”. Той е възразил, че сградите са незаконни, не е отстъпвано право на строеж и не е заплащано, както и че земята не е предоставяна от търговско дружество с държавно имущество, впоследствие приватизирано. Другите възражения са преклудирани на основание чл.133 ал.1 ГПК. Ето защо неправилно в доклада по делото са дадени указания, че ищецът носи тежестта да докаже отреждане на имота по застроителния и регулационен план и предоставяне, след проведена процедура по отчуждаване и обезщетяване от държавата. По отношение на земята е установено от заключението на вещото лице инж.В. Г., че по кадастралния и регулационен план от 1962 год. имотът не е заснет със самостоятелен планоснимачен номер, а съгласно предвиждането на регулацията е отреден УПИ І-... кв.104. С изменението на ЗРП от 1996 год., одобрено със заповед № 413/18.07.1996 год. е заснет с пл.№ ..., включен в УПИ ІІІ-..., изменен след попълване на кадастралната основа и нанасяне на нов имот пл.№ ..., реституиран на физически лица. В разписния план за собственик на имот пл.№ ... – двор е посочено „Топливо”. За строителството на сградите има одобрен генерален план през 1990 год., който служи за разработване и застрояване на имота. При отреждането на имота през 1962 год. и с оглед на представения по делото мемориален ордер, следва да се приеме, че собствеността е придобита от държавата, макар да не са посочени достатъчно индивидуализиращи признаци за заплатената на ТКЗС земя. Изложените разсъждения от съда за възможни реституционни претенции са извън предмета на спора, защото общината не е правила довод, че земята не е била държавна собственост, а и съставеният акт за частна общинска собственост предпоставя държавен произход на имота, в противен случай той не би могъл да премине в собственост на общината по силата на закона при отделяне на общинската от държавната собственост на основание § 7 ЗМСМА Д.В. бр.77/1991 г. Отделно от това изводите на съда, основани на възможността за реално възстановяване на собствеността на бившите член-кооператори са незаконосъобразни при липса на данни такива да са заявени, както и поради обстоятелството, че за имотите, върху които са проведени мероприятия, собствениците се обезщетяват по реда на чл.10б ЗСПЗЗ със земя от общинския поземлен фонд или компенсационни бонове. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, изслушана от апелативния съд при новото разглеждане на делото е установено, че спорните имоти – земя и сгради са били включени в баланса на ДФ”Горивни и строителни материал” към 31.12.1992 год. При тези доказателства въззивният съд незаконосъобразно е отрекъл твърдяното от ищеца [фирма] правоприемство и придобиването на собствеността при преобразуването на държавното предприятие по реда на чл.17а ЗППДОП/отм./. Макар и косвени, доказателствата преценени в тяхната последователност и съвкупност, както и с оглед доказателственото им значение, дават основание да се приеме, че теренът е бил държавна собственост, предоставен за стопанисване и управление на ТП”Горивни и строителни материали”. Предоставянето на право на строеж не е било задължително изискване по ЗС в редакцията към действащия към отреждането на имота момент. Предназначението на сградите съответства на предмета на дейност на предприятието, който изисква не само застрояване на сгради, но и значителен по площ терен за обслужване на търговската дейност – доставяне и продажба на горивни и строителни материали, за което е бил отреден теренът по плана от 1962 год. При доказването на твърдението, че ищецът е собственик на имота на основание чл.17а ЗППДОП/отм./ и последващото раздържавяване, ответникът [община] не може да противопостави право на собственост на основанието, посочено в акта за частна общинска собственост – чл.2 ал.1 т.1 от Закона за общинската собственост, съставен през 2006 год. Ето защо обжалваното решение като незаконосъобразно и постановено в нарушение на процесуалните правила следва да се отмени и делото да се реши по същество от Върховния касационен съд на основание чл.295 ГПК. С оглед изложените вече съображения за доказване придобиването на собствеността от [фирма], предявеният установителен иск за собственост е основателен и следва да бъде уважен без да се изследва дали сградите са построени законно, тъй като те представляват подобрения върху земята. При този изход на спора на основание чл.78, ал.1 ГПК на ищеца следва да бъдат присъдени разноските по делото за всички инстанции в размер на 3037 лева. Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯВА въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 296 от 02.07.2012 год. по гр.дело № 108/2012 год., с което е потвърдено решението на Пловдивския окръжен съд № 502 от 24.03.2009 год. по гр.дело № 1098/2008 год. и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска, предявен от [фирма] [населено място], [улица] по отношение на [община], че [фирма] е собственик на недвижим имот, находящ се в [населено място]-Пловдивска област, представляващ УПИ ІІІ-... целият с площ от 4928 кв.м., в който попада част от имот ... кв.120 и построените в него сгради: 1. навес за въглища – 530 кв.м., едноетажна метална конструкция – построена 1965 година; 2. мостов кантар – 100 кв.м., едноетажна масивна конструкция, построена 1965 година; 3. склад за газ пропан-бутан – 45 кв.м., едноетажна масивна конструкция – построена 1980 година. ОСЪЖДА Общината [населено място] да заплати на [фирма] [населено място], [улица] сумата 3037 лв./три хиляди тридесет и седем лева/ разноски за всички инстанции. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: