Ключови фрази
Отменителен иск * отменителен /Павлов/ иск * договор за дарение * недействителност на договор * относителна недействителност * обявяване на предварителен договор за окончателен

Р Е Ш Е Н И Е

№ 171

гр. София, 08.08. 2014 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осми май през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 4175 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. К. Р. и К. Р. Р.-Ж. срещу решение № 446/13.03.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 2083/2012 г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 1608/20.04.2012 г. по гр. дело № 14168/2011 г. на Пловдивския районен съд, са уважени предявените от [фирма] срещу жалбоподателите, искове с правни основания чл. 135 и чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, като е обявен за недействителен по отношение на ищеца, сключеният между двамата жалбоподатели-ответници договор за дарение, обективиран в нотариален акт № г., том , рег. № на нотариус С. З., по силата на който в собственост на надарената жалбоподателка е прехвърлен недвижим имот – паркомясто-гараж № с площ 12 кв.м., разположено в северната част на сутеренния етаж на сграда с идентификатор в [населено място], [улица], което паркомясто се явява част от самостоятелен обект с предназначение гараж в сградата, с идентификатор ; и е обявен за окончателен, сключеният на 04.08.2010 г. предварителен договор, с който жалбоподателят-ответник Р. продава на дружеството-ищец ½ идеална част от самостоятелен обект с предназначение гараж в същата сграда, с идентификатор , с площ на обекта 24 кв.м. и с прилежащи части – паркоместа № и № , всяко от по 12 кв.м., 22.222% идеални части от подземна [улица] % идеални части от общите части на сградата, като тази ½ идеална част от самостоятелния обект с идентификатор съответства на описаното в предварителния договор от 04.08.2010 г. и в документа за собственост, паркомясто-гараж № с площ 12 кв.м., находящо се в северната част на сутеренния етаж на сградата, ведно с 11.111 % идеални части от подземна улица и платформа, представляващи обща част по предназначение само по отношение на ситуираните в сутеренния етаж паркоместа, равняващи се на 24.59 кв.м., както и 0.846 % идеални части от общите части на сградата; в тежест на касаторите са възложени и разноските по делото.
В касационната жалба се излагат оплаквания и съображения за недопустимост и за неправилност на обжалваното решение – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание, като съображенията се доразвиват в писмена защита.
Ответникът по касационната жалба – ищецът [фирма] в отговора на жалбата излага становище и съображения за неоснователност на същата.
С определение № 74/17.01.2014 г. по настоящото дело е допуснато касационното обжалване на въззивното решение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, по материалноправния въпрос – действителен или нищожен е предварителен договор за продажба на паркомясто, и представлява ли последното обект по смисъла на § 5, т. 39 от ДР на ЗУТ. В определението по чл. 288 от ГПК е прието, че на този въпрос е дадено противоречиво разрешение в обжалваното въззивно решение и в решение № 53/08.05.2009 г. по гр. дело № 5871/2007 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 1159/30.12.2008 г. по гр. дело № 3834/2007 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г.), решение № 222/30.03.2010 г. по гр. дело № 4076/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 102/08.04.2010 г. по гр. дело № 4017/2008 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС (постановени по реда на чл. 290 от ГПК) и тълкувателно решение № 84/06.11.1968 г. по гр. дело № 74/1968 г. на ОСГК на ВС (постановено при действието на отменения ЗУСС).
По настоящото дело е установено следното: С договор за продажба, обективиран в нотариален акт № г., том , рег. № , н. дело № г. на нотариус С. З., ищецът [фирма] продава на касатора-ответник Р. Р. правото на строеж върху следните обекти от предвидената да се построи (т.е. – бъдеща тогава) жилищна сграда с офисна част и подземен паркинг, а именно: апартамент № на етаж, ведно с 8.098 % идеални части от общите части на сградата; процесния обект – „паркомясто-гараж” № в северната част на сутеренния етаж от сградата, ведно с 11.111 % идеални части от подземна улица и платформа, и с 0.846 % идеални части от общите части на сградата; както и 24/350 идеални части от дворното място – УПИ. В нотариалния акт е уговорено, че продажбата е срещу цена от 18 100 лв., както и отлагателно условие – заплащането на последната парична вноска по договора за строителство между страните. С подписано между същите страни, споразумение от 04.08.2010 г. те са удостоверили настъпването на това отлагателно условие. На същата дата 04.08.2010 г. между тях е сключен и процесният (по иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД) предварителен договор, съгласно който ответникът Р. продава на дружеството-ищец процесния обект – „паркомясто-гараж” № , ведно с 11.111 % идеални части от общите части на сградата, за сумата (цена) 1 500 E., за която е удостоверено, че е изплатена напълно и в брой в деня на подписването на предварителния договор, като е уговорено и окончателният договор в предвидената от закона нотариална форма да бъде сключен в едномесечен срок от снабдяването на продавача с необходимите за нотариалното изповядване документи – схема на обекта и удостоверение за данъчна оценка. Впоследствие е сключен и процесният (по иска по чл. 135 от ЗЗД) договор за дарение, обективиран в нотариален акт № г., том , рег. № , н. дело № г. на нотариус С. З., съгласно който жалбоподателят-ответник Р. Р. дарява на дъщеря си – жалбоподателката-ответница К. Р.-Ж. процесния обект – „паркомясто-гараж” № , ведно с 11.111 % идеални части от общите части на сградата. Установено е и че впоследствие е изготвен и е одобрен на 01.03.2011 г. проект за промяна по време на строителството на паркинга в сградата, съгласно който са обособени отделни гаражни клетки с мрежа и рулетни ажурни врати (т.е. гаражи), всяка една от които включва от две до три паркоместа по първоначалния проект, като конкретно паркомясто № и съседното паркомясто № – всяко с площ от по 12 кв.м., са обединени в една гаражна клетка (гараж) с площ 24 кв.м. и със самостоятелен идентификатор . Сградата е изградена съгласно така одобрения проект за промяна по време на строителството и е въведена в експлоатация на 02.05.2011 г.

За да уважи предявените по делото искове по чл. 135 и чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, въззивният съд е приел следното: Прехвърляйки „мястото” по предварителния договор (очевидно се има предвид процесното паркомясто № ) на ответницата в срока за сключване на окончателен договор, длъжникът-ответник, сам се е поставил в невъзможност да изпълни поетото с договора задължение, като ищецът се явява кредитор на правото да иска сключване на окончателен договор, на което съответства задължение на ответника от 04.08.2010 г. - датата на сключване на договора, когато е платена и цялата цена; пояснено е и че всъщност страните са се договорили да сключат окончателен договор в 1-месечен срок от снабдяването на ответника със схема и данъчна оценка на мястото. С оглед горното, е прието, че е налице хипотезата на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, а не на ал. 3 от същия, а също и че тъй като ответницата е дъщеря на ответника, е налице и хипотезата на ал. 2, пр. 2 на чл. 135, при което знанието за увреждане се предполага, която законова презумпция не е оборена. С оглед това, искът по чл. 135 от ЗЗД е намерен за основателен. Въззивният съд е приел и че тъй като междувременно, с промяната в първоначалния проект, одобрена на 01.03.2011 г., мястото (процесното паркомясто) по договора и друго такова с площ 12 кв. м. са обединени в нов обект с площ 24 кв. м., ищецът получава 1/2 идеална част от собствеността върху новия обект. В тази връзка са изложени и съображения, че съгласно чл. 95, ал. 2 от ЗС, при създаване на нова вещ в резултат на преустройство и обединяване на две вещи, при което всяка от вещите губи реално обособено значение и става част от цялото, се поражда право на собственост върху идеална част от новосъздадената вещ, като дяловете от съсобствеността са съразмерни на стойностите на отделните присъединени вещи. С оглед това, и искът по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД е намерен за основателен.

От друга страна, в посочените по-горе: решение № 53/08.05.2009 г. по гр. дело № 5871/2007 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 1159/30.12.2008 г. по гр. дело № 3834/2007 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 222/30.03.2010 г. по гр. дело № 4076/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, категорично е възприето становището, че паркомястото не е самостоятелен обект на правото на собственост (респ. – и обект по смисъла на § 5, т. 39 от ДР на ЗУТ), а представлява необособена и несамостоятелна реална част от такъв обект – парцел, сграда или отделен обект в нея, и поради това не може да бъде предмет на прехвърлителна сделка, както и на предварителен договор (който сам по себе си няма вещно-прехвърлително действие). Прието е и че паркомястото (като необособена и несамостоятелна реална част от съответния обект) не може да бъде прехвърлено с договор (респ. – не може да е годен, възможен предмет и на предварителен договор), но прехвърлянето на идеални части от самия обособен обект (парцел, сграда или отделен обект в нея) е напълно възможно.
Настоящият съдебен състав изцяло споделя това становище, трайно застъпено и в други решения, които формират задължителна практика на ВКС, съгласно което предварителният договор за продажба на паркомясто е нищожен поради невъзможен предмет. Предвид, обаче обстоятелството, че предмет на процесния по настоящото дело предварителен договор от 04.08.2010 г., съгласно уговореното в него, е „паркомясто-гараж” (а не паркомясто), което не е взето предвид и не е обсъдено в обжалваното въззивно решение, съдът намира, че тази съдебна практика е неприложима към правния спор по делото (чл. 291, т. 3 от ГПК).
В посоченото по-горе, решение № 102/08.04.2010 г. по гр. дело № 4017/2008 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС е прието следното: По смисъла на чл. 26, ал. 2 от ЗЗД, договорът е нищожен поради невъзможен предмет, ако към момента на сключването му вещта, предмет на разпореждане, не съществува фактически или не отговаря на установените в действуващия устройствен закон изисквания за самостоятелен обект, т.е. с оглед тези изисквания не представлява годен за извършване на разпоредителни сделки самостоятелен обект. Преценката следва да бъде извършена с оглед състоянието на вещта към момента на извършване на разпореждането, като следва да бъде взето предвид и дали към този момент обособяването на вещта като самостоятелна е възможно, както и дали подобно обособяване реално е извършено. Дори към определен минал момент вещта да не е съществувала като самостоятелна по причина, че е била вградена в друга, по-голяма вещ и е представлявала част от нея, ако към момента на извършване на сделката е приключило фактическото й отделяне като самостоятелен обект и реалното й обособяване като такъв, съответствуващ на изискванията на действуващите към този момент строителни правила и норми, следва да се приеме, че е налице годен обект на разпореждане по смисъла на чл. 26, ал. 2 от ЗЗД.
В посоченото също по-горе, тълкувателно решение № 84/06.11.1968 г. по гр. дело № 74/1968 г. на ОСГК на ВС е прието, че за валидността на предварителния договор е меродавен моментът на постановяване на решението по иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД. В тази връзка са изложени следните съображения: Дали предварителният договор е действителен, или не, се преценява съобразно разпоредбите на чл. 26 и сл. от ЗЗД. Преценката за действителността му обаче следва да се прави с оглед на особеностите на тази категория договори. А особеното при тях е това, че съглашението на договарящите има за предмет поемане на задължение помежду им в един по-късен момент да сключат уговорения окончателен договор и поражда правото им да искат по реда на чл. 19, ал. 3 от ЗЗД сключването на окончателен договор също по-късно. Правните последици на уговорения в предварителния договор окончателен такъв във всички случаи по тази причина следва да настъпят след сключването на окончателен договор, и то в зависимост от сключването на този окончателен договор или постановяването на решение по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД. Законосъобразността на причината на договорите с оглед на разпоредбите на чл. 26 от ЗЗД във всички случаи следва да се преценява към момента, когато договарящите са се съгласили да настъпят правните последици на съглашението им. Страните по договорите имат пълното право, като се съобразят с ограниченията на действащите в страната закони, да уговарят помежду си срокове и условия за настъпването на целения от тях правен резултат и подберат момента и условията, когато последният с оглед на тези ограничения е допустим и възможен. При положение, че във всички случаи последиците на окончателния договор настъпват след сключването му или след влизане на решението по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД в сила, и законосъобразността на предварителните договори с оглед на този краен резултат следва да бъде преценявана именно към този момент. До настъпването на отлагателното условие, договорено в един предварителен договор, за страните още не е настъпило дори задължението за сключването на окончателния договор. Предявяването на иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД по такъв един договор преди този момент би било дори преждевременно. В случаите, когато съществените по смисъла на чл. 19, ал. 2 от ЗЗД условия, на които следва да отговаря окончателният договор така, както са изложени в предварителния договор, сочат на една въобще непозволена от закона причина, щом като уговореният правен резултат и по-късно не ще бъде позволен, то за недействителността на предварителния договор съдът би могъл да се произнесе и към момента на сключването на договора. Тогава обаче, когато тези условия не сочат на такава причина поради това, че при известни условия и през определено време окончателната сделка е позволена, преценката за законността на причината на същата сделка следва да се направи след изтичането на срока или след настъпването на уговорените от страните условия. Тези срокове и условия страните може да са уговорили именно за да се съобразят със законните разпоредби, а не за да нарушат последните.
Настоящият съдебен състав намира, че преценката дали предварителният договор за продажба има или не възможен предмет, респ. – дали е действителен или нищожен в хипотезата на чл. 26, ал. 2, предл. 1 от ЗЗД, следва да се извършва към момента на постановяване на съдебното решение в производството по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, каквото е становището, застъпено в цитираното тълкувателно решение № 84/06.11.1968 г. по гр. дело № 74/1968 г. на ОСГК на ВС. Последното е постановено при действието на отменения ЗУСС и не съставлява задължителна за съдилищата практика, но приетото в него държи сметка за спецификите на предварителния договор. Освен това то напълно кореспондира и със задължителната практика на ВКС, формирана с постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 93/06.04.2012 г. по гр. дело № 1548/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, където е прието следното: Нищожност поради невъзможен предмет на договора е налице не когато предметът на договора липсва (не съществува). Договорите върху бъдещ предмет обвързват валидно страните (напр. отделен обект в сграда, която ще бъде построена или земеделска земя, която се очаква да бъде възстановена). Нищожни са договорите, чийто предмет още при сключването им е невъзможно да възникне. Ако при сключването на договора възникването на неговия предмет е било възможно, договорът обвързва валидно страните и едва ако в последствие предметът на договора стане невъзможен, тогава валидният договор се разваля по право или подлежи на разваляне, когато невъзможността е по причина за която длъжникът отговаря. Когато предмет на договора е реална част от неподеляема сграда или урегулиран поземлен имот, този предмет не съществува реално, но е възможен и не е забранен от закона. Този предмет ще възникне, когато бъде извършено преустройство въз основа на одобрен инвестиционен проект за реално обособяване на частта, предмет на договора в самостоятелен обект или за присъединяването й към съседен отделен обект в сградата, съответно одобряването на ПУП за обособяване на реалната част в отделен УПИ или присъединяването й към съседен УПИ. Ако при сключването на договора това е било възможно, договорът е валиден, но ако в последствие поради изменение на правилата и нормите за териториално и селищно устройство това стане невъзможно, валидният договор ще бъде развален по право. Бъде ли одобрен инвестиционен проект за съответното преустройство или съответния ПУП, не може да се поставя въпросът бил ли е възможен предметът на договора при сключването му. Трябва да се прави разлика между обвързващата сила на договора за прехвърляне на собственост върху бъдеща вещ и неговия вещноправен прехвърлителен ефект. При сключването му договорът обвързва валидно страните, ако възникването на вещта е възможно. Сключеният валиден договор поражда вещноправния си прехвърлителен ефект по-късно, когато вещта възникне.
От друга страна, предвид спецификите, произтичащи от реалния характер на договора за дарение (съгласно чл. 225,ал. 1 от ЗЗД, с договора за дарение дарителят отстъпва веднага и безвъзмездно нещо на дарения, който го приема), по силата на изричната разпоредба на чл. 226, ал. 1 от ЗЗД, дарението, доколкото се отнася до бъдещо имущество, е нищожно. От това следва и че преценката дали договорът за дарение има или не възможен предмет, респ. – дали е действителен или нищожен в хипотезите на чл. 26, ал. 2, предл. 1 и чл. 226, ал. 1 от ЗЗД, следва да се извършва към момента на сключването на този договор, каквото е становището, застъпено в цитираното решение № 102/08.04.2010 г. по гр. дело № 4017/2008 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, постановено също по реда на чл. 290 от ГПК.
При така възприетите разрешения, разгледана по същество касационната жалба се явява частично основателна – обжалваното въззивно решение е неправилно в частта му по иска по чл. 135 от ЗЗД и е правилно в частта му по иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД.
Основателно е оплакването на касаторите, че въззивният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, като не е разгледал възражението им за нищожност на процесния предварителен договор. Неоснователен е обаче доводът в касационната жалба, че това нарушение е съществено. Това е така, защото разгледано по същество, възражението за нищожност на процесния предварителен договор е неоснователно, поради което непроизнасянето по него от въззивния съд не се е отразило на тази част от крайния резултат по делото – уважаването на иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД.
Както вече беше изтъкнато, предмет на процесния по настоящото дело предварителен договор от 04.08.2010 г., съгласно уговореното в него, е не паркомясто, а „паркомясто-гараж” № . Съобразно цитираната по-горе съдебна практика, предварителният договор за продажба на паркомясто е нищожен поради невъзможен предмет. В съдебната практика (включително цитираната) обаче никога не е имало съмнение, че предварителният договор за продажба на гараж, включително когато последният не е още изграден, т.е. – представлява бъдеща вещ към момента на сключването на предварителния договор, не е нищожен, а е действителен и валидно поражда правни последици, тъй като гаражът представлява самостоятелен обект на правото на собственост и ограничените вещни права, респ. – е и годен обект на вещно-прехвърлителни консенсуални сделки. В случая е налице именно такава хипотеза. Към момента на сключването на процесния предварителен договор, съгласно първоначалния проект в сутеренния етаж на сградата са били предвидени паркоместа, поради което в предварителния договор страните алтернативно са посочили процесния обект и по този начин. Съгласно изготвения впоследствие и одобрен на 01.03.2011 г., проект за промяна по време на строителството, обаче са били изградени и въведени в експлоатация на 02.05.2011 г. (ведно с цялата сграда), отделни обособени гаражни клетки, т.е. гаражи на сутеренния етаж от сградата, като конкретно процесното паркомясто № и съседното паркомясто № – всяко с площ от по 12 кв.м. по първоначалния проект, съгласно проекта за промяна са били обединени в една гаражна клетка (гараж) с площ 24 кв.м. и със самостоятелен идентификатор , т.е. – възникнала е, уговорената като алтернатива в процесния предварителен договор, бъдеща вещ – гараж, който в случая представлява и обект по смисъла на § 5, т. 39 от ДР на ЗУТ.
При това положение, макар и с непрецизни мотиви, основани на чл. 95, ал. 2 от ЗС, въззивният съд – в пълно съответствие с цитираната по-горе практика на ВКС (решение № 93/06.04.2012 г. по гр. дело № 1548/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и тълкувателно решение № 84/06.11.1968 г. по гр. дело № 74/1968 г. на ОСГК на ВС), правилно е споделил крайния извод на първоинстанционния съд, че предявеният иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД следва да бъде уважен за ½ идеална част от процесната гаражна клетка (обект с предназначение гараж) с площ 24 кв.м. и със самостоятелен идентификатор , ведно с принадлежащите й идеални части от общите части на сградата.
Предвид установената по несъмнен начин по делото идентичност на процесната ½ идеална част от този гараж (гаражна клетка), с уговореното в процесния предварителен договор „паркомясто-гараж” № след обединяването му със съседното паркомясто № , неоснователни са и оплакванията на касаторите, че съдът недопустимо бил изменил клаузите на процесния предварителен договор. В случая имотът, предмет на предварителния договор и на иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, е описан в съдебното решение (а и още в исковата молба по делото), съобразно одобрения и осъществен проект за промяна по време на строителството, което не съставлява отклонение от клаузите на процесния предварителен договор. В това отношение, обжалваното въззивно решение също е съобразено с цитираното по-горе решение № 93/06.04.2012 г. по гр. дело № 1548/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, където по реда на чл. 290 от ГПК е прието, че когато предмет на договора е реална част от неподеляема сграда, този предмет не съществува реално, но е възможен и не е забранен от закона; както и че този предмет ще възникне, когато бъде извършено преустройство въз основа на одобрен инвестиционен проект за реално обособяване на частта, предмет на договора в самостоятелен обект или за присъединяването й към съседен отделен обект в сградата.
Тъй като процесната гаражна клетка (обект с предназначение гараж) с площ 24 кв.м. и със самостоятелен идентификатор е обособена като самостоятелен обект – гараж, именно съгласно одобрения проект за промяна по време на строителството на сградата, т.е. – преди учредяването (възникването) на етажна собственост в нея съгласно чл. 40, ал. 1 от ЗС, неоснователни са и всички оплаквания и доводи в касационната жалба, основани на разпоредбите от ЗС за етажната собственост.
Макар и недостатъчно мотивиран, правилен е и изводът на въззивния съд, че продавачът по процесния предварителен договор – ответникът Р. Р. се легитимира по делото като собственик на ½ идеална част от процесната гаражната клетка (обект с предназначение гараж) с идентификатор . Тази негова материалноправна легитимация произтича от обсъдения по-горе договор за продажба, обективиран в нотариален акт № г., с който ищецът [фирма] е продал на ответника Р. Р. правото на строеж именно върху процесния обект, както е описан в процесния предварителен договор – „паркомясто-гараж” № в северната част на сутеренния етаж от сградата, ведно с 11.111 % идеални части от подземна улица и платформа, както и с 0.846 % идеални части от общите части на сградата. По изложените и по-горе съображения, този договор за продажба също не е нищожен поради невъзможен предмет, като неговото вещно-прехвърлително действие – именно досежно ½ идеална част (чл. 30, ал. 2 от ЗС) – е настъпило към момента на изграждането на процесната гаражната клетка (обект с предназначение гараж, обединяващ съседните паркоместа № и № ) с идентификатор – не по-късно от 02.05.2011 г., когато цялата сграда е въведена в експлоатация. Макар това да остава извън предмета на иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД и предмета на делото, следва да се отбележи, че като собственик на останалата ½ идеална част, по делото се легитимира дружеството-ищец, поради което и тези доводи на касаторите са неоснователни.
Неоснователни са и доводите на жалбоподателите за недопустимост и за неправилност на въззивното решение досежно идеалните части, принадлежащи към процесната гаражната клетка (процесния гараж), за които предварителният договор също е обявен за окончателен. Тези идеални части са посочени в обжалвания съдебен акт (чрез потвърждаването на първоинстанционното решение по делото), също съобразно уговореното в процесния предварителен договор и в нотариалния акт, легитимиращ ответника-продавач като собственик, като не е налице и прознасяне от съда извън предмета на спора по делото, очертан с исковата молба.
Неоснователни са оплакванията, доводите и възраженията в касационната жалба и относно момента на настъпването на падежа на задължението на ответника Р. Р. да сключи обещания окончателен договор. Съгласно самите твърдения и доводи на касаторите, тъй като идентификаторът на процесния гараж е даден през месец април 2011 г., а данъчната оценка за него е издадена през месец юни 2011 г., този момент е настъпил през месец юли 2011 г., който, макар да следва възприетия от съда момент – 26.02.2011 г., предхожда датата на подаването на исковата молба по делото – 04.08.2011 г., т.е. - това задължение на ответника Р. е било изискуемо както към момента на предявяване на иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, така и към датата на постановяване на обжалваното възивно решение, с което този иск е уважен.
Основателни са обаче доводите и съображенията на касаторите за нищожност на сключения между тях процесен договор за дарение и за неоснователност на предявения по делото иск по чл. 135 от ЗЗД за относителната недействителност на този договор спрямо ищеца, респ. – основателни са и оплакванията им за неправилност на тази част от въззивното решение, с която и този иск е уважен. Както вече беше посочено, процесният договор за дарение е сключен на 02.02.2011 г. и съгласно уговореното в него, също има за предмет процесния обект - „паркомясто-гараж” № . При това положение, предвид възприетите по-горе разрешения, процесният договор за дарение е нищожен на основание общата императивна разпоредба на чл. 26, ал. 2, предл. 1 от ЗЗД – поради невъзможен предмет – по отношение на съществуващато към момента на сключването му паркомясто № , респ. – на основание специалната императивна разпоредба на чл. 226, ал. 1 от ЗЗД – като сключен относно бъдеща вещ – по отношение на обособения едва след сключването му – съгласно одобрения на 01.03.2011 г. проект за промяна по време на строителството, гараж (гаражна клетка, обединяваща паркоместа № и № ) с идентификатор . Поради тази негова абсолютна, начална нищожност, процесният договор за дарение не е породил правни последици и не е прехвърлил никакви вещни права от патримониума на ответника Р. в патримониума на ответницата Р.-Ж.. Това от една страна, също обосновава извод за уважаването на предявения по делото иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, а друга страна – извод за неоснователност и за отхвърляне на обективно съединения с него, също конститутивен иск по чл. 135 от ЗЗД – за относителна недействителност – само спрямо ищеца на този договор за дарение, чиято нищожност е абсолютна.
Предвид всичко гореизложено, обжалваното въззивно решение следва да се отмени в частта, с която искът с правно основание чл. 135 от ЗЗД е уважен, и вместо това настоящата касационна инстанция следва да постанови отхвърляне на този иск; като в частта, с която искът с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД е уважен, обжалваното въззивно решение следва да се остави в сила.
Предвид този краен изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 и чл. 81 от ГПК, всяка от насрещните страни дължи и следва да бъде осъдена да заплати половината от претендираните и направени от противната страна разноски пред трите съдебни инстанции, като се вземат предвид и направените от страните възражения по чл. 78, ал. 5 от ГПК.
В първоинстанционното производство по делото ищецът е направил разноски за заплащане на държавни такси и на адвокатско възнаграждение в общ размер 2 651 лв. Пред първата инстанция ответниците не са направили възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК. Във въззивното производство по делото ищецът е направил разноски само за заплащане на адвокатско възнаграждение в размер 1 920 лв., които – по своевременно направеното от ответниците възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК – предвид действителната сложност на делото, правилно са намалени от въззивния съд на 1 202.67 лв. В настоящото касационно производство по делото ищецът е направил разноски също само за заплащане на адвокатско възнаграждение в размер 960 лв., като своевременно направеното от ответниците възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за намаляване и на тези разноски е неоснователно, тъй като те са под посочения размер от 1 202.67 лв. При това положение, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 5 и чл. 81 от ГПК, двамата ответници дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца половината от така направените от него разноски по делото, които – предвид и намаляването на тези за адвокатско възнаграждение във въззивното производство, са в общ размер 4 813.67 лв., т.е. – дължимата сума възлиза на 2 406.84 лв.
В първоинстанционното производство по делото всеки от двамата ответници е направил разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение, както следва: ответникът Р. Р. – в размер 3 600 лв. и ответницата К. Р.-Ж. – в размер 1 800 лв. Във въззивното производство по делото всеки от двамата ответници е направил разноски за заплащане на държавна такса от по 353.40 лв., а също – и разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение, както следва: ответникът Р. Р. – в размер 3 600 лв. и ответницата К. Р.-Ж. – в размер 1 800 лв. В настоящото касационно производство по делото двамата ответници са направили общо разноски за заплащане на държавни такси в размер 381.40 лв. и разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение в размер 1 600 лв. Ищецът е направил своевременни възражения по чл. 78, ал. 5 от ГПК и пред трите съдебни инстанции по делото, като първата и въззивната инсатции не са се произнасяли по тях, тъй като не са присъждали разноски в полза на ответниците и в тежест на ищеца. Тези възражения – предвид действителната фактическа и правна сложност на делото, са основателни за производствата пред първата и въззивната инстанции, поради което направените от всеки от двамата ответници разноски за адвокатско възнаграждение следва да бъдат намалени до посочения по-горе размер от по 1 202.67 лв. – за всяка от тези инстанции. Възражението на ищеца по чл. 78, ал. 5 от ГПК, направено в настоящото касационно производство е неоснователно, тъй като всеки от двамата ответници е направил в него разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение в размер от по 800 лв., което е под посочения размер от 1 202.67 лв. При това положение, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 5 и чл. 81 от ГПК, ищецът дължи и следва да бъде осъден да заплати на двамата ответници половината от така направените общо от тях разноски по делото, които – предвид и намаляването на тези за адвокатско възнаграждение в първоинстанционното и въззивното производство, са в общ размер 7 498.88 лв., т.е. – дължимата сума възлиза на 3 749.44 лв.
Горното налага отмяна на обжалваното въззивно решение и в частта му относно разноските по делото, и присъждане на същите съобразно изложеното.
Мотивиран от всичко гореизложено, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 446/13.03.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 2083/2012 г. на Пловдивския окръжен съд – в частта, с която е уважен предявеният по делото иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД, както и в частта относно разноските по делото; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от [фирма] срещу Р. К. Р. и К. Р. Р.-Ж., иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД – за относителна недействителност спрямо ищеца на сключеният между двамата ответници, договор за дарение на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № г., том , рег. № , н. дело № г. на нотариус С. З.;
ОСЪЖДА Р. К. Р. и К. Р. Р.-Ж. да заплатят на [фирма] сумата 2 406.84 лв. (две хиляди четиристотин и шест лева и осемдесет и четири стотинки) – разноски по делото;
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Р. К. Р. и К. Р. Р.-Ж. сумата 3 749.44 лв. (три хиляди седемстотин четиридесет и девет лева и четиридесет и четири стотинки) – разноски по делото; като
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 446/13.03.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 2083/2012 г. на Пловдивския окръжен съд – в останалата част, с която е уважен предявеният по делото иск с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.