Р Е Ш Е Н И Е № 39 София, 27.04.2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и първа година в състав:
Председател: Камелия Маринова
Членове: Веселка Марева
Емилия Донкова
при секретаря Ванюша Стоилова, като изслуша докладваното от съдията Донкова гр. д. № 2571/2020 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 и сл. ГПК.
С определение № 540 от 04.12.2020 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 152 от 14.01.2020 г. по в. гр. д. № 1641/2019 г. на Бургаския окръжен съд. Касаторът иска обжалваният съдебен акт да бъде отменен като неправилен поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационно отменително основание по чл.281, т.3 ГПК. С въззивното решение е потвърдено решение № 69/23.07.2019 г. по гр. д. № 480/2018 г. на Царевски районен съд, с което са уважени предявените от Е. С. Й. срещу касатора и Т. Д. Й. отрицателни установителни искове с правно основание чл.440, ал.1 ГПК за признаване за установено, че 1/2 ид. ч. от 513/1033 кв. м. ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], върху която е насочено принудителното изпълнение по изпълнително дело № 20188000400818 по описа на ЧСИ Б., рег. № 800 в КЧСИ, с район на действие Окръжен съд – Бургас, не принадлежи на длъжника Т. Д. Й..
Ответникът по касация Е. С. Й., чрез процесуалния си представител, в отговора на касационната жалба оспорва същата. В съдебно заседание взема становище за нейната неоснователност.
Ответницата Т. Д. Й. не изразява становище.
Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следния процесуалноправен въпрос: трябва ли да се счете за оборена презумпцията за съвместен принос по чл.21, ал.3 СК при придобиване на вещното право по време на брака и на възмездно придобивно основание, когато не е установена липса на принос на другия съпруг.
Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ гражданско отделение, като разгледа жалбата, приема за установено следното:
Предявените искове са с правно основание чл.440 ГПК за признаване за установено по отношение на ответниците – взискател и длъжник в изпълнителния процес, че 1/2 ид. ч. от процесния имот, негов обект, не принадлежи на длъжника.
Ищецът е изложил твърдения, че с ответницата Т. Й. са съпрузи, като бракът им е сключен през 1999 г. На 28.11.2003 г. същата е придобила възмездно /с договор за покупко-продажба/ процесния имот за сумата 2 432 лв. Върху 1/2 ид. ч. от имота е насочено принудително изпълнение. Посочил е, че ответницата – длъжник в изпълнителния процес не притежава описаната идеална част от имота. Той е негова индивидуална собственост като придобит с лични средства – получени в резултат на продажба на дружествени дялове /от участието му в търговско дружество в Република Нигерия, където е полагал и труд по трудово правоотношение/.
Ответницата Д. А. в процесуалната си защита е изразила становище за недопустимост на исковете поради липсата на правен интерес от предявяването им. В защитата си по същество е посочила, че имотът е съпружеска имуществена общност.
Ответницата Т. Й. е оспорила исковете с твърдение за наличие на принос в придобиването, изразяващ се в отглеждането на децата и грижи за дома.
По делото е установена следната фактическа обстановка:
С договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 94/28.11.2003 г., Т. Й. е закупила УПИ * в кв.87 по плана на [населено място]. Същият е обединен със съседния имот и е образуван процесния поземлен имот /видно от констативен нотариален акт № 67 от 2008 г./. В него са удостоверени правата на Т. и Е. Й. - общо 513 ид. ч. от новообразувания имот при условията на съпружеска имуществена общност. Заплатената цена по договора за продажба е в размер на 2 432 лв.
Принудителното изпълнение е насочено върху 1/2 ид. ч. от имота /призовка за принудително изпълнение по изп. д. № 20188000400818 на ЧСИ Б./. Длъжник по същото е Т. Й.. Върху имота е вписана възбрана на 09.06.2016 г.
От писмо на „Риб Рентал Африка Лимитед“ се установява, че на 01.08.2003 г. дружеството е изплатило на Е. Й. сумата 5 000 щ. д., съставляваща дивидент.
Според показанията на свидетеля Л., ангажиран от ищеца, същият му е дал сумата от 5 000 щ. д. /получена от неговата „компания“ в Н./, която той обменил в лева и предоставил на ответницата за закупуване на процесния имот /Й. “не е искал да занимава съпругата си“ и е ангажирал свидетеля с покупката на имота/. От показанията на свидетелката К. /дъщеря на ответницата Д. А./ се установява, че Т. Й. се е грижила преимуществено за децата и домакинството, тъй като ищецът е работил в чужбина. Както свидетелката, така и нейната майка са заемали суми на Й., за да зарежда магазина си със стока.
Въззивният съд е приел, че исковете са допустими. Липсата на правен интерес е била обоснована на първо място с довода, че с такъв иск не разполага съпругът – недлъжник. Прието е, че този съпруг може да предяви иск по чл.440 ГПК, когато заявява лични права върху вещта, която в изпълнението е счетена изцяло за обект на съпружеска имуществена общност. Обсъден е и доводът за недопустимост, с оглед наличието на вписана възбрана преди предявяване на исковата молба. Посочено е, че възбраната цели защита на взискателя от евентуални разпореждания на длъжника с имуществото, върху което е насочено изпълнението. Нормата на чл.453, т.2 ГПК е неприложима в случая, тъй като не се касае за разпореждане на длъжника с процесния имот, след вписване на възбраната, а е налице оспорване на правото на собственост на длъжника върху имота, върху който е насочено изпълнението, от трето за спора лице и недлъжник в изпълнителното производство. В случай на уважаване на иска по чл.440 ГПК, ако се приеме, че длъжникът не е собственик, възбраната изобщо няма да породи действие, с оглед принципа, че само имуществото на длъжника служи за удовлетворяване на кредиторите му. По отношение допустимостта на исковете са изложени съображения в определението по чл.288 ГПК, като е прието, че обжалваното въззивно решение е процесуално допустимо. Посочено е, че на съпруга-недлъжник, който заявява лични права върху вещта, третирана в изпълнението изцяло като обект на съпружеска имуществена общност, респективно заявява права в режим на съпружеска имуществена общност спрямо вещ, третирана като лично имущество /изцяло или отчасти/ по смисъла на чл.22 СК на съпруга-длъжник, следва да се признае правото на иск по чл.440 ГПК.
С обжалваното въззивно решение исковете са разгледани по същество. Изследван е произхода на средствата, вложени при покупката на имота: получен дивидент от търговско дружество в Н. /писмо за изплатен дивидент в размер на 5 000 щ. д. на дата 01.08.2003 г. – близка до датата на придобиване на процесния имот/. Кредитирани са свидетелските показания на Л., според които ищецът му е дал горната сума, която свидетелят обменил в лева и предоставил на ответницата за закупуване на процесния имот. Посочено е, че дивидентите от дялово участие са лични средства на съпруга и не попадат в обхвата на съпружеската имуществена общност. Вещите, правата върху вещи и вземанията, придобити по време на брака в резултат на осъществяваната търговска дейност не са СИО, когато са включени в търговското предприятие. Въззивният съд се е позовал на задължителните постановки на ТР № 2/27.12.2001 г. на ВС, съгласно което придобитото в резултат на търговска дейност, изключва по своето естество приноса на другия съпруг-нетърговец. Направен е извод, че имотът, върху който е насочено принудително изпълнение, е закупен изцяло с лични средства на ищеца, с оглед на което е негова лична собственост /налице е пълна трансформация на лично имущество/ и не следва да се обсъжда въпроса за приноса на другия съпруг.
По основанието за допускане на касационно обжалване.
В тежест на съпруга-недлъжник, който заявява лични права върху вещта, третирана в изпълнението изцяло като обект на съпружеска имуществена общност, е да докаже при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си правни последици, а именно: придобивната стойност на имота съобразно вида на възмездната сделка с вещноправен ефект; размера на вложените средства, които имат личен произход по смисъла на чл.22 СК и са еквивалентни на придобивната стойност на спорния имот – изцяло или отчасти; влагането им за придобиването на процесния имот. Същият носи и тежестта да обори презумпцията за съвместен принос по чл.21, ал.3 СК /в цитирания смисъл са решение № 218/01.12.2016 г. по гр. д. № 1872/2016 г. и решение № 69/13.05.2019 г. по гр. д. № 3436/2018 г. на ВКС, първо г. о./.
По касационната жалба.
С оглед дадения по-горе отговор на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, въззивният съд неправилно е приел, че са доказани правопораждащите факти, които съпругът – недлъжник е следвало да установи. Вземането за дивидент съставлява негово лично имущество, но правото на собственост, придобито с тези средства, не представлява лична собственост на съпруга. Трансформацията на лично имущество по чл.23 СК е приложима за личното имущество, посочено в чл.22 СК - придобито преди брака, по дарение, по наследство и при останалите хипотези, посочени в нормата. В случая трансформация не може да има, тъй като вземането за дивидент е вид възнаграждение /лична собственост/, но при влагането му за закупуване придобитото е съпружеска имуществена общност. В тази хипотеза намира приложение презумпцията на чл.21, ал.3 СК за съвместен принос. Именно на придобитите по време на брака вещни права законодателят създава статут на съпружеска имуществена общност, считайки презумптивно, че са резултат на съвместен принос. В цитирания смисъл е възприетото в решение № 126/31.01.2020 г. по гр. д. № 352/2019 г. на ВКС, второ г. о., като даденото разрешение следва да намери приложение и в конкретния случай, в който може да се обсъжда само липсата на съвместен принос /чл.21, ал.4 СК/. Ищецът не е опровергал презумпцията за съвместен принос, поради което следва да се приеме, че процесният имот е придобит с такъв принос и представлява съпружеска имуществена общност. На следващо място трябва да се посочи, че когато придобиването на имот е само на името на единия съпруг, установяването на пълна трансформация на лично имущество от страна на другия съпруг е изключено – произходът на сумите, изразходвани за плащане цената на имота, е без значение за придобиването му. Това обстоятелство единствено обосновава приноса му в придобиването на имота в режим на съпружеска имуществена общност, но не и установяване на трансформация на тези средства в същото /в този смисъл е решение № 88/24.07.2015 г. по гр. д. № 1112/2015 г. на ВКС, второ г. о./. В обобщение, следва да се приеме, че съпругът – недлъжник не е индивидуален собственик на процесния имот, върху който е насочено принудителното изпълнение като обект, притежаван при условията на съпружеска имуществена общност. Предявените отрицателни установителни искове са неоснователни.
Поради изложените съображения следва да се приеме, че като е потвърдил първоинстанционното решение, въззивният съд е постановил неправилен съдебен акт, който следва да бъде отменен, като вместо него се постанови ново по същество, с което се отхвърлят исковете.
С оглед изхода на делото в полза на касатора трябва да се присъдят направените по делото разноски, които за всички инстанции възлизат на сумата 3 898 лв. /за държавна такса и адвокатско възнаграждение, от които сумата 1 200 лв. в първоинстанционното производство, сумата 1 349 лв. за въззивното и сумата 1 349 лв. за касационното производство/.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение № 152 от 14.01.2020 г., постановено по в. гр. д. № 1641/2019 г. на Бургаския окръжен съд, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Е. С. Й. срещу Д. В. А. и Т. Д. Й. отрицателни установителни искове с правно основание чл.440, ал.1 ГПК за признаване за установено, че 1/2 ид. ч. от 513/1033 кв. м. ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], върху която е насочено принудителното изпълнение по изпълнително дело № 20188000400818 по описа на ЧСИ Б., рег. № 800 в КЧСИ, с район на действие Окръжен съд – Бургас, не принадлежи на длъжника Т. Д. Й..
Осъжда Е. С. Й. от [населено място], [улица], ет.4, да заплати на Д. В. А. от [населено място], [улица], сумата 3 898 лв. /три хиляди осемстотин деветдесет и осем лева/, представляваща направени разноски за всички инстанции.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |