Ключови фрази
Делба на наследство * съсобственост * наследяване * определяне на квоти * доказателства * договор за дарение * правомощия на въззивната инстанция


6

Р Е Ш Е Н И Е
№ 802/10
С., 06.06.2011 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на единадесети ноември две хиляди и десета година в състав:

Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева

При секретаря на Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 728/2009 г. и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.
С определение № 878/09 от 18.08.2009 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 58 от 10.03.2008 г. по гр. д. № 480/2006 г. на Софийския градски съд.
К. Й. С. Ч. и М. С. Ч. - Н. считат, че обжалваното решение е неправилно и искат да бъде отменено при касационното основание по чл. 281, т. 3 ГПК.
От ответниците по касация З. Ив. Ч. счита жалбата за основателна, М. Бл. З. изразява становище за нейната неоснователност, останалите ответници не са взели становища.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното решение е изменено решението от 23.12.2005 г. по гр. д. № 10638/2005 г. на Софийския районен съд в частта относно съделителите и квотите в съсобствеността на допуснатия до делба апартамент № 7 в къщата в [населено място], [улица], вх. А, ведно с избено помещение № 18 и таванско помещение № 9, заедно с 47/1 000 ид. ч. от общите части на сградата и от дворното място, и делбата е допусната между М. Б. З. с квота 3/6 ид. ч., и Й. С. Ч., М. С. Ч.-Н. и З. И. Ч. - по 1/6 ид. ч., а срещу Л. Т. Я., В., Н. и Р. Ясенови Я., В. П. П., А. и М. Д. И. и А. К. Х. искът е отхвърлен.
По делото е установено, че спорният недвижим имот е принадлежал на И. Й. Ч., която с н. а. № 164/1959 г. продала 1/2 ид. ч. на С. Ч., починал в 1963 г. и оставил за наследници по закон З. Ч. - съпруга, и Й. и М. Ч. - деца.
През 1975 г. с н. а. № 42/1975 г. З. Ч. дарила на Й. Ч. 1/6 ид. ч. от имота.
Със саморъчно завещание от 10.07.1978 г. И. Й. Ч. завещала на Й. Ст. Ч. 1/3 ид. ч. от недвижимия си имот при условие да й дава всеки месец по 25 лева, за да плаща на жена, която да я гледа, изразила е съгласие същият да ползува своята част, но да не я дава под наем, както и желание да остане да живее в стаята, в която живее понастоящем, докато е жива, а ако Й. Ч. не изпълни тези желания, завещателката ще анулира завещанието; на И. Х. П. завещала 1/3 ид. ч. от имота си, понеже я е гледала болна; 1/3 ид. ч. от имота остава на разпореждане на всички наследници след смъртта на завещателката.
С договор за прехвърляне срещу задължение за гледане и издръжка, сключен с н. а. № 120 от 29.05.1979 г., И. Й. Ч. прехвърлила 1/2 ид. ч. от спорния имот на И. Х. П.. Последната със саморъчно завещание от 08.05.1995 г. я завещала на А. К. Х., която се снабдила с констативен нотариален акт № 52/1999 г., а с н. а. № 66 от 26.09.2003 г. я дарила на ищеца М. З..
Въззивният съд приел, че договорът от 1979 г. не е нищожен, тъй като са неоснователни и недоказани правоизключващите възражения за сключването му от името на прехвърлителката от пълномощник без представителна власт и в нарушение на забраната по Закона за собствеността на гражданите /З. - отм./ за придобиване на втори жилищен имот. Предвид тази разпоредителна сделка и при приложението на чл. 19, ал. 1 ЗН, завещателното разпореждане е недействително, тъй като завещателката не е била собственица при откриване на наследството - 25.07.1982 г. При това положение И. П. е придобила валидно права в обема на притежаваната от прехвърлителката идеална част. За неоснователен е приет и доводът за обективна симулация на договора за дарение, с който А. Х. се разпоредила с тази идеална част в полза на ищеца. Договорът не е и относително недействителен спрямо наследниците на първоначалния съсобственик С. Ч., тъй като не са налице предпоставките на чл. 76 ЗН.
Неоснователно е оплакването в касационната жалба за неправилно определяне от въззивния съд на завещателното разпореждане от 1978 г. като частно и възможността то да бъде отменено с последващо отчуждаване на завещания имот. Съгласно чл. 16, ал. 2 ЗН частни са тези завещателни разпореждания, които се отнасят до определено имущество на завещателя. В случая в завещанието завещателката е записала “... правя следните разпореждания за моето недвижимо имущество след моята смърт...”. По делото не е установено дали предметът на завещанието е единственото имущество на завещателката, поради което не може да се направи еднозначен извод, че със съставянето му тя е изразила воля за извършване на разпореждания с цялото си имущество. Затова и правилно е прието, че не се касае за общо завещателно разпореждане - такова, което се отнася до цялото или до дробна част от цялото имущество на завещателя и придава качеството на наследник на лицето, в полза на което е направено.
В разглеждания случай правното действие на завета е поставено в зависимост от валидността на извършеното с н. а. № 120 от 1979 г. разпореждане. С него собственицата прехвърлила притежаваната 1/2 ид. ч. срещу задължение за гледане и издръжка, като алеаторния договор е оспорен от касаторите с довод за недействителност. Въззивният съд отказал да приеме за разглеждане, наред с иска за делба, установителен иск за нищожност на това разпореждане, като изложил съображения, че изменението на иска е недопустимо пред въззивната инстанция съгласно разясненията в ТР № 1/2000 г. на ВКС на РБ, т. 6 /л. 29 по гр. д. № 480/2006 г. на Софийския градски съд/. Впоследствие обаче, отменяйки с разпореждане от 23.06.2006 г. дадения ход на делото по същество, е допуснал доказателства по доводите за нищожност на сделката от 1979 г. поради липса на представителна власт на пълномощника и поради нарушение забраната на З. /отм./ за придобиване на втори жилищен имот, а с обжалваното решение се е произнесъл по тези доводи, като правилно ги е приел за неоснователни и недоказани.
При съставянето на нотариалния акт от 1979 г. участник в производството е бил Д. Т. К., легитимирал се за пълномощник на прехвърлителката с пълномощно рег. № 10084/18.05.1979 г. на II-ри софийски нотариус, което е описано в нотариалния акт. Д. за сключване на алеаторния договор без представителна власт е мотивиран с твърдението, че към датата на упълномощаването Ив. Ч. била сляпа и с парализирана дясна ръка след тежък мозъчен инсулт. Въззивният съд, зачитайки материалната доказателствена сила на акта относно извършените от и пред нотариуса действия по съставянето му, и в частност, че е проверил надлежно възникналата представителна власт, в приложението на чл. 143, ал. 1 ГПК /отм./ приел наличие на представено писмено пълномощно с нотариална заверка на подписа на прехвърлителката. Изводът е обоснован и постановен при точно приложение на материалния закон, в съответствие с трайната съдебна практика, изразена например в р. № 408 от 13.06.2001 г. по гр. д. № 894/2000 г. и р. № 329 от 24.06.2002 г. по гр. д. № 896/2001 г., двете на ВКС, I-во г. о.
В разглеждания случай оспорването е относно удостовереното наличие на документ, необходим за настъпване правните последици на волеизявлението на прехвърлителката. Д. за липса на представителна власт се извежда от твърденията, че пълномощното не носи подписа на Ив. Ч., която била сляпа и с парализирана дясна ръка след тежък мозъчен инсулт. Другият довод е в смисъл, че ако участващото в сделката лице не се е явило лично и не е подписало съответния документ пред нотариуса, то нотариалното удостоверяване е нищожно.
По делото е назначена и изслушана съдебно-медицинска експертиза, която е съобразила данните от личната й амбулаторна карта, но поради липса на медицинска документация не е дала категоричен отговор за степента на двигателния дефицит на дясната ръка на Ив. Ч. след преживения мозъчен инфаркт и последващите недатирани рецидиви до 1979 г. Вещото лице д-р Б. М. приема, че през периода март-май 1979 г. същата е имала силно ограничена физическа възможност за изготвя и подписва документи, като не изключва и възможността за задълбочаване на двигателния дефицит на ръката до пълна неподвижност /плегия/. Заявено е искане за допускане на експертиза с вещо лице офталмолог и задачи във връзка с физическата възможност на Ив. Ч., с оглед тежко парализиран десен крак и узрели неоперирани пердета на очите към май 1979 г., да отиде и се яви лично в канцеларията на нотариуса, пред когото да прочете и подпише пълномощното, описано в н. а. № 120/1979 г. То е оставено без уважение по съображения, че пълномощното не е сред приетите по делото доказателства. С това въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение, водещо до отмяна на обжалваното решение. Липсата на изрично определение за откриване на производство по оспорване на документа също не опорочава обжалвания съдебен акт.
Нотариалният акт е официален документ, който в едната си част е диспозитивен - относно изявленията на участващите лица, и свидетелствуващ - в частта на нотариалното удостоверяване на извършените от и пред нотариуса действия. След като длъжностното лице- нотариусът, в кръга на правомощията, дадени му от закона, е удостоверило в един официален документ, че пред него са извършени определени действия - представено е пълномощно, то до прякото и пълно опровергаване на факта на това удостоверяване, съдът, разглеждащ гражданскоправните последици на сделката, е длъжен да зачете формалната доказателствена сила на документа, и да приеме, че действието е извършено, и то съобразно закона, т. е. при наличие на валидно упълномощаване за сключване на сделка с транслативен ефект. Страната, която твърди обратното, съобразно правилото на чл. 127, ал. 1, изр. 1 ГПК /отм./ следва да опровергае удостовереното и да докаже факта, че именно това пълномощно не е било представено. Затова, като не е задължил ползуващият се от нотариалния акт да представи пълномощното, съдът не е допуснал процесуално нарушение.
Съобразно с изложеното в предходния абзац следва да се отклони и довода за неправилност на становището на въззивния съд относно доказателствената сила на констативния нотариален акт № 52/1999 г.
Неоснователно е и следващото оплакване за неправилност на извода за недействителност на алеаторния договор с оглед имотното състояние на приобретателката. Според касаторите при ограничителния режим на Закона за собствеността на гражданите от 1973 г. /З. - отм./ тя не е имала право да придобива втори имот от същия вид, поради което е представила документ с невярно съдържание - декларация за имотно състояние по чл. 49 З. /отм./, така че издаденото при тези данни разрешение за извършване на сделката е опорочено.
Д. не намира опора в закона - забраната на чл. 2, ал. 1 З. /отм./ за притежаване на втори имот от същия вид /жилищен, вилен/ не се прилага в случаите на чл. 10, ал. 1 З. /отм./. Според тази разпоредба който притежава недвижим имот в размерите, определени от този закон, може да придобива друг имот от същия вид само по наследство, по давност и по договор за издръжка и гледане. Съгласно чл. 21, ал. 1 З. /отм./ за валидността на сделката е необходимо само предварително разрешение от председателя на изпълнителния комитет на общинския народен съвет за сключването й, каквото в случая е било налице - видно от описаното в н. а. № 120/1979 г. /т. 3 на приложението/, издадено е разрешение на председателя на ИК на Благоевския РНС [населено място] по преписка вх. № Д.-14/79 г. с дата 12.03.1979 г. Без правно значение за валидността на сделката, а оттам - и за транслативния й ефект, е обстоятелството, че разрешението предхожда пълномощното от 18.05.1979 г. Затова не може да се поддържа, че чрез сключване на една допустима от закона сделка приобретателката е целяла заобикаляне на въведената със същия закон забрана - неприложима в конкретния случай, което от своя страна да води до нищожност на придобиването. Не е съществувало и задължение за приобретателката да се разпореди с придобития имот в 2-годишен срок от придобиването му. Ето защо наличието или липсата на друг имот от същия вид, а оттам и верността на декларацията по чл. 49 З. /отм./ не водят до формиране на извод, различен от този на въззивния съд.
Въведен е и довод за нищожност на алеаторния договор поради симулация. К. считат, че след като не е уговорен ограничен обем грижи, то се дължи цялата необходима издръжка и всички необходими грижи за прехвърлителката; че роднинските взаимоотношения и помощ не могат да се представят като престиране на издръжка и гледане; че прехвърлителката е изразходвала свои средства и получавала храна от социални грижи, а поради всичко това сделката е привидна и като такава - нищожна. Така както е развит, доводът всъщност е насочен към оспорване на съдържанието и изпълнението на задължението на пробретателката. Той може да се обсъжда в производство за разваляне на договора на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД, но не и в това за делба, поради което и необсъждането му не съставлява съществено процесуално нарушение и основание за касиране на обжалваното решение.
При наличие на валидно извършено от собственицата прехвърлително действие, въззивният съд е отрекъл правното действие на завета с оглед нормата на чл. 19, ал. 1 ЗН, според която заветът на една определена вещ е недействителен, ако завещателят не е собственик на тази вещ при откриване на наследството. Крайният правен извод е правилен, но по други съображения, а именно, че частното завещателно разпореждане не е произвело правно действие поради отмяната му чрез отчуждаване на завещания имот - чл. 41, ал. 1 от ЗН, в който смисъл е трайната съдебна практика /напр. р. № 337 от 05.05.1994 г. по гр. д. № 965/1992 г. на ВС, I-во г. о./.
Неоснователен е доводът за неправилно приложение на чл. 76 ЗН. Както е изяснено в ТР № 2 от 19.05.2004 г. на ОСГК на ВКС на РБ, т. 1, отреденото място на чл. 76 в закон, регулиращ наследствените правоотношения - Закона за наследството, сочи, че последиците на нормата имат ограничен обхват и намират приложение само за сделките на разпореждане със сънаследствено имущество. Тази недействителност, като санкция за несъобразено с нормата на закона поведение при сключване на разпоредителната сделка, брани правата на ограничен кръг лица - сънаследниците - по аргумент на чл. 69, ал. 2 3Н. Затова въззивният съд правилно е приел, че не е налице акт на разпореждане със сънаследствена вещ, поради което валидността на договора за дарение от 2003 г. не следва да бъде преценявана от гледна точка съответствие с нормата на чл. 76 ЗН. Д. за обективна симулация при сключването на договора е останал недоказан, за което въззивният съд е изложил подробни съображения, по чиято законосъобразност не са развити конкретни касационни оплаквания.
Съгласно чл. 70 ЗН преди да се пристъпи към съставяне на дяловете, всеки сънаследник трябва да привнесе в наследството това, което дължи на наследодателя, а също и това, което дължи на другите сънаследници във връзка със съсобствеността помежду тях. Искането за касаторите за прилагане на посочената норма е неоснователно, тъй не касае фазата на делбеното производство, която е предмет на разглеждане. Затова, като не се е произнесъл по приложението й, въззивният съд не е нарушил процесуалния закон.
Основателен е последният довод за неправилно приложение на чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./ по въпроса за правното значение на договора за дарение, сключен с н. а. № 42 от 24.07.1975 г., с който З. Ч. прехвърлила на Й. Ч. 1/6 ид. ч. от спорния имот. По този въпрос е и допуснато касационното обжалване при основанието чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което, с оглед разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, следва да се квалифицира по т. 2.
В нарушение на трайната съдебна практика по приложението на посочената процесуалноправна норма, въззивният съд само е споменал извършеното разпореждане, но не го е обсъдил от гледна точка правата на съделителите в съсобствеността. Тъй като е дарила притежаваната от нея 1/6 ид. ч., придобита на основание наследствено правоприемство от С. Й. Ч., дарителката З. Ив. Ч. не притежава права в съсобствената вещ. Ето защо неправилно е прието, че и тя следва да участва в делбата с посочената квота.
Същевременно с извършеното в негова полза разпореждане делът на съделителя Й. Ст. Ч. се е увеличил и възлиза на 2/6 ид. ч.
Допуснатото съществено процесуално нарушение е довело до постановяване на неправилно решение в означената част - касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. То следва да се отмени и тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, делото съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК следва да се реши по същество, като делбата се допусне между ищеца с квота 3/6 ид. ч., Й. Ст. Ч. с квота 2/6 ид. ч. и М. Ст. Ч. с квота 1/6 ид. ч. В останалата обжалвана част въззивното решение е правилно, постановено в отсъствие на касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и следва да се остави в сила.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивното решение № 58 от 10.03.2008 г. по гр. д. № 480/2006 г. на Софийския градски съд, ВК, IV-то “Д” отделение, В ЧАСТТА относно съделителите и квотите в съсобствеността на допуснатия до делба недвижим имот и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
Делбата да се извърши между М. Б. З. с квота 3/6 ид. ч., Й. С. Ч. с квота 2/6 ид. ч. и М. С. Ч.-Н. с квота 1/6 ид. ч., като по отношение на З. И. Ч. ОТХВЪРЛЯ иска за делба на апартамент № 7 в къщата в [населено място], [улица], вх. А, 1 етаж, ведно с избено помещение № 18 и таванско помещение № 9, заедно с 47/1 000 ид. ч. от общите части на сградата и от дворното място, съставляващо парцел V-5 от кв. 360 по плана на [населено място], местност Г.-Г-6 - II част.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата обжалвана част.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: